Епистемологически проблеми на непубличната политика

Непубличната политика има различни интерпретации, които зависят от начина, по който публичното и политическото се комбинират помежду си. Там където публичното и частното са ясно отграничени (в Античността), публичното намира самостоятелен израз (Гърция и Рим), и се интерпретира като органически свързано с политическото. Там където обществото се основава на отношения на лична зависимост и васалитет, правото на частна собственост е силно ограничено и разликата между публично и частно изчезва. Онова, което се възприема като частно право, се намира в пряка зависимост от висше стояща персона. Липсата на ясно обособена публична сфера води до деформиране в конституирането на политическото. Като област на изследването и междуличностните отношения. Разцветът на публичното води до разцвет на политиката и обратно. Това е толкова силно, че връзката между двата елемента дълго не е била обект на изследователски интерес, а и дори когато се обособява буржоазната публична сфера, политическите институции са в правото си да претендерат за монопол над нея (да я интерпретират като част от сваята собствена дейност). Оттук и тежките проблеми – от една страна се създава впечатлението, че публичното качество на политиката й е присъщо по рождение. От тази гледна точка политиката никога не може да е непублична, защото на нея е приписана публична непорочност. Известен пробив в това отношение прави понятието “публична политика” (public policy). До неговата поява “ публична” е възприемано като тафтология. Защо обаче появата на “публична”? Защото не за политика изобщо, а за политика в конкретни области (публични политики). Среща се мнението, че всичко, което прави една една публична институция, е публична политика – това обаче е абсурдно! В “публична” виждаме проблем между политическо и публично! Публично право, публичен морал, когато публичен не поставя проблем, но при политиката е различно. Ето защо е подвеждащо да се търси непубличната политика като антитеца на публичната политика. Неправилно е да се интерпретира непубличната политика като отрицание (оспорване) на публичната природа на политиката изобщо. Онова, което се има предвид под непублична политика, е дефицит на публичност в политиката. По силата на своята публична природа в политиката са възможни частно ориентирани действия и единственият начин тези действия да бъдат подложени на критичен анализ, е това да стане от позицията на публичността. От части проблемът за публичността в политиката е проблем за видимостта в нея дотолкова, доколкото непубличната политика да се разбира като невидима политика. Последното твърдение е на Джовани Сартори (Теория на демокрацията), който развива тезата, че невидимата политика не бива да бъде подценявана. За съжаление Сартори свързва невидимата с делата, а видимата – с думите, от където следва неправилният извод, че науката се занимава с политическите думи. В действителност, и думите, и делата в политиката могат да бъдат видими или невидими. Видимостта в политиката обаче не бива да се разбира буквално. Егоистичният интерес може да намери реализация в политиката не само със задкулисни действия, но и чрез ярки публични прояви. В този случай, самата публика може да бъде несъзнателен помощник за реализацията на тези егоистични цели. В този по-широк смисъл непубличната политика се интересува не само от дефицита на публичност в политиката, но най-вече от действителния могив на политическо действие. Частният интерес може да ерозира политиката и да я подчинява, както задкулисно, така и с показни политически действия. Проникването на частния интерес в политиката може да се дължи на разнообразен широк кръг от фактори – политическо устройство, политически ситуации наличието на значими частни интереси, които не могат да намерят публична реализация или защита, определени културни традиции и т.н Оттук обаче не следва, че може да заменим “непублична политика” с “частна политика”. “Частно” не е равно на “непублично”. Частното не може да се появи в публичното пространство без съответното публично покритие. Политикът не може да каже “аз взимам това решение, тъй като то отговаря на личния ми интерес”. За да може да се появи публичното пространство, частният интерес трябва да бъде “преоблечен” като публичен. Т.е. в политиката над частната мотивация винаги трябва да търсим един втори публичен приемлив мотивационен пласт. Този втори мотивационен пласт поставя на изпитание аналитичните способности не само на обикновения гражданин, но и на специалиста. Терминът “непублична политика” крие вътрешно напрежение между прикриването и разкриването. Непубличната политика превръща своя основен интерес – изкушението пред частния интерес, който предлага публичната (политическа) позиция. Непубличната политика систематизира аргументите, чрез които публиката може да реабилитира публичния характер на политиката. В превръщането на публичната институция в средоточие на публичния интерес. В полезрението на непубличната политика попадат широк кръг от явления. Едни от тях принадлежат към сферата на политиката, но следите им отвеждат вън от политическото пространство, а други обратно – имат неполитически характер, но отвеждат към политиката. Такъв тип явления са корупцията, организираната престъпност, масонството, тероризмът. В определени случаи групите за натиск и лобизмът. Създава ли се конспиративна теория за политиката или не? Няма конспирация, защото изхождаме от “публичното” и ако отделната личност (група и т.н) може да окаже значимо влияние върху политиката, то обяснението на това явление ще бъде търсено само в особеностите на публичния политически ред. Трябва да се внесе известен ред в обяснението на привидно хаотичните и негативни процеси в политиката, а не самите механизми да се използват в интерес на политическата класа и в ощърб на гражданите.
Как публичното става непублично и как публичното да се използва за атака на непубличността?
Парадокси на публичността
Представляван – re-present – представителна функция на публичното
Представлявано не е еднакво с представляващо. Това, което присъства в един момент, когато е представлявано, може (и) да не присъства. В това противоречие е “парадоксът на представителността” (Хана Питкин)
Рънсиман стига до идеята, че ключова роля играе въпросът дали мълчанието на представляваните може да се интерпретира като форма на съгласие с представителя. В редица случаи това не е така: представляваният може да бъде заставен да мълчи (насилие), може да бъде възпрепятстван по лични причини, може да бъде част от малцинство, което е пренебрегнато при гласуването с мнозинство, да бъде лишен от достъпа до информация или до достъп до съответна публична трибуна, за да изрази несъгласието си. Още по-големи проблеми създава възможността да бъдат представлявани не отделни индивиди, а цели групи. Рънсиман въвежда “абстракциите”. Проблемът е такъв, че ако се приеме, че абстрактната общност може подобно на индивида да действа, то тогава липсата на възражение може да се възприеме като доказателство за съгласие с процеса на представлявания. В този случай обаче една абстрактна общност, която действа като отделен индивид, всъщност не може да остане абстрактна. Ако остане абстрактна (народ, класа), тогава е трудно да се обясни как тя може да възрази на своите представители и действията им. Рънсиман се опитва да заобиколи абстрахирането в процеса на представителството. Но този опит съдържа противоречие в определението, защото представителството винаги и при всички обстоятелства предполага третиране на представените като равни помежду си и оттук равни с представителя си. Равенството предполага абстрахиране от индивидуалните особености, различия на представляваните. Затова парадоксът на представителството може да се преодолее там където няма отношение на представителство (“Държавата – това съм аз”) Ето защо е по-основателно да се анализира този парадоксален характер на представителството и на тази основа да се очертаят възможностите за неутрализиране на негативните последици от него.
Представляването – приравняване(1), достъпът до политиката е отворен (2), достъпът до публичната трибуна е отворин (3)
Тези 3 изграждат основата на представителството. Оттук следват и парадоксите:
1) Всеки участник в публичната ситуация чува останалите. Всеки участник в публиката чува както оратора, така и реакцията на останалите участници. От друга страна, самият оратор чува как реагира публиката му – било то с одобрение или мълчание. В този смисъл, всеки чува как реагират всички и всички чуват всеки. Когато публиката е затаила дъх, се постига максимална степен единство между нея и представителя (оратора). На тази основа могат да се формират представите на публиката, че участник (съучастник) в даването на преценките от страна на оратора (ораторът може да влезе в ролята на публика). Оттук обаче се открива втора злокачествена възможност – да се симулира участието на публиката като представено или прието за даденост. Това може да стане, като се манипулира наличната публика или се формира специална за целта публика.
2) Публичната ситуация, думите и мълчанието говорят еднакво. Ако никой не освирка оратора, ако той получава мълчаливото или бурно одобрение на публиката, то в този смисъл публиката говори чрез него. Когато публиката мълчи в най-голяма степен, тогава тя води най-силно! Le Breton – “няма думи без тишина”. Думите структурират публичното пространство така, че придават смисъл и на пространството, освободено от думи. Мълчанието на публиката, и на моменти това на оратора, са синхронизирани с ритъма на говоренето. Когато мълчанието изгуби своята диалогична способност, започва разпадът на публичната ситуация. Всеки престава да чува всеки един и публиката започва да търси своята нова идентичност. Парадоксите са взаимосвързани.
3) Казаното и неказаното от публичната трибуна са еднакво важни. Ако всеки има достъп до публична трибуна, изразеното мнение от нея по своя статут е равностойно на мненията на участниците в публиката (дори и на неизразеното от тях мнение). Оттук и възможността от една и съща трибуна да бъдат изразявани различни противоположни мнения. Има опасност публичното говорене лесно да се трансформира в говорене само за себе си – за прекъсване на връзката между оратор и публика. При изборните кампании политическите партии разчитат на този ефект, като интерпретират своите програми като позиции не само на симпатизантите си, но и на симпатизантите на своите опоненти. Разнообразията на мненията от една трибуна поставя въпроса за това дали трябва да се регламентира достъпът до трибуната или самата публика да бъде “разцепена” на части. Ето защо на практика плурализмът на мненията, изразени от една трибуна, се движи в определени граници, а мненията в една публика клонят към приравняване.
4) Публичната трибуна прикрива и разкрива – между оратора и публиката трябва да има минимум едноезичие. Ето защо всеки оратор е принуден в случай на разминаване да се нагажда към очакванията на публиката и да се стреми да въздейства и да я превърне в подходяща среда на собствените си послания. Ето защо публичната трибуна принуждава, всеки, който застане на нея, да “филтрира” своето поведение и език, така че да не нарушава хипотезата за тъждество между оратор и публика. По силата на този тип съоблажения излизането на публичната трибуна представлява излизане от собствените мнения и интереси. Освояването на публичното изкуство предполага контрол над личните слабости. Дотолкова професионалистът в публичното говорене се превръща в професионалист в отричане на самия себе си. Появата на специализиран слой, ангажиран с публичното представителство, превръща тази особеност на публичното поведение и език в традиция. Това личи особено силно в редуването на интонациите при публичното говорене. По дефиниция то е по-разнообразно от ежедневното говорене, но винаги езикът, на който се вербализира тъждеството между оратор и публика се изказва, било то като отправна точка за изразяване на собствената (позитивна) политическа позиция, било то като “терен” за приземяване след кресливите интонации, с които се вербализира позицията на опонентите. Уникални възможности предложи преходът от тоталитаризъм към демокрация. Онова, което дотогава бе извън закона, се превърна в ядро на обществото и обратно. Онова, което беше център, отиде в периферията. Това се превърна в “увеличително стъкло” за политическото хамелеонство, използването на подставени лица, прехвърлянето на отговорности и т.н. в общия случай изчистването на оратора (публичната личност) от неизгодните личностни особености изглежда безобидно, но отвъд определена граница, това може да се превърне в практика по прикриване на релевантни за публиката интереси. Ето защо дилемата между прикриването и разкриването се превръща в проклятие както за политическата трибуна, така и за самата публика. В определени политически периоди появите на искреност, разкриването на личностните особености се оценяват от публиката и се превръщат в норма на поведение. В същото време обаче искреността започва да се превръща в ресурс, в който започва преднамерено и целенасочено да се инвестира. Така искреността се подменя от “игра на искреност”. По този начин стремежът към автентичност на публичното поведение се трансформира в лицемерие и загуба на личностно присъствие. Както казва Хана Арент – стига се до един повърхностен цинизъм, който прикрива чувството ни за реалността на публичния свят.
5) (24.03.2009) публичната трибуна информира и дезинформира. Английски граф от 17 век – за да увеличат въздействието си върху слушателите, ораторите развиват изкуството на убеждаването, а слушателите развиват чувствителността си към различните начини на изразяване на ораторите. Общата чел на въздействието на оратора върху слушателя (а ораторът е представител), е да направи своите слушатели удобни за своето собствено представителство. Затова манипулираната публика започва да представлява своя собствен представител. Ролите на двете страни се разменят като резултат от усъвършената манипулация. Това е пълна атрофия на публичното, тъй като публиката от фундаментално основание се превръща в алиби за своя представител. В този случай егалитарният ефект от абстрахирането, на който почива публичното изобщо, се подменя от пълното отчуждение между представени и представители. В този случай може да приемем думите на Тертуман “никой въпрос не ми е по-чужд от онзи, който има публично значение”.
6) Публичната трибуна приравнява активния и пасивния участник в публиката. “Когато един гражданин на една демократична страна се сравнява поотделно с всички покрай него, той с гордост установява, че е равен на всеки от тях, но когато започне да разглежда всички като едно цяла, той е овладян от чувството за своята собствена незначителност и слабост”. Благодарение на публичната трибуна се осъществява връзката между участник в публикта поотделно и между всеки и всички като цяло. Този двустранен процес на взаимодействие се конкретизира в хода на историческото развитие в две направления: (1) по силата на увеличаване на обществения ангажимент на политиката публичните послания почват да се опират на все по-сложни и недостъпни за редовия гражданин аргументи и факти. В резултат на тази тенденция мобилизирането на публиката става възможно само под въздействието на остри ясни екзистенциални проблеми. В резултат на това, действителната активност на публиката започва да се замръзява. Отваря се пролука за популизма!. (2) в хода на историческото развитие хората със сходни морални, естетически, политически критерии, започват да търсят активно своето политически събитие, публично представление и т.н. настъпва процес на специализация на публиките. Резултати и от двете тенденции в хода на публичното общуване започва да губи значение. Разликата между активния и пасивния участник в публиката – благодарение на посредничеството на публичната трибуна всеобщата достъпност до публиката и нейната трибуна се трансформира в свеобща пасивност. Активността на публиките на един по-ранен етап се обръща срещу самите тях. Стига си до ситуацията, при която да бъдеш гражданин се състои в това да даваш своето политическо съгласие посредством ритуала на гласуването. Двойнственият потенциал на публиката да бъде най-отворената човешка общност и същевременно да проучва участниците в нея към ролята им на зрители, е най-дълбоката основа на политическата демагогия и на тоталитарните режими.
7) Публичната трибуна приравнява оратора и слушателя. Всяко лице на публичната трибуна олицетворява цялата публика и функционира като публика. Поради всеобщността на публичната трибуна онзи, който застане на нея, изразява мнението не само та всички участници в публиката, но и на всички, които потенциално биха могли да бъдат в нея. Особената природа на публичното общуване позволява на индивида да бъде представен дори ако изобщо не е участвал в тази публика, или не подозира за своите “представители”. В това отношение историята претърпява дълго развитие. В древногръцката трагедия не съществува разлика между публиката и хората, а както се изразява Ницше “публика те не познавали”. Но дори и при съвременните електронни медии говорителят не е напълно откъснат от слушателите си (публиката), тъй като фактът, че телевизорът се включва на програма означава, че в някакъв смисъл слушателите приемат тази трибуна за своя. Или най-малкото, продължават да очакват своето послание.
8) Публичната трибуна приравнява присъствящите и отсъстващите. Откритият достъп до публиката превръща всеки участник в нея в неволен представител на онези, които биха могли да попаднат в нея. По силата на това обстоятелство реално присъстващите лица, без да има делегиране на права, се превръщат в представители на своята култура и общество. Респективно, присъстващите се превръщат в представители на отсъстващите. Колкото повече са отсъстващите, толкова е по-голяма тежестта на присъстващите. Отсъствието се превръща в елемент на присъствие. Това се вижда във всички прояви на публичен живот при тоталитарните режими, както и демократичните режими в условията на дефицит на публичност. Ето защо не е възможно да съществуват индивиди, които не желаят да отъждествяват собствените си права и съответно да приемат властта на никоя държава до каквато възможност водят разсъжданията на Русо. Опитът на такъв индивид да заживее като “човек-държава” е равностоен на опита да спаси банкнотата от инфлацията под дюшека. Този тип представителство – между присъстващи и отсъстващи – е слабо, тъй като всеки може да представлява всеки друг, но не и всички като цяло. Тази възможност е прерогатив на публичния представител, който не представлява никого конкретно, защото представлява всички като цяло. В този смисъл неговото представителство е силно и тук обаче са представени по силата на същите механизми както присъстващите, така и отсъстващите. Присъствието престава да бъде задължително условие за представителство. Разгърне ли се тази възможност докрай, едноличното решение на представителя се превръща в легитимно представително решение. Всичко това са аргументи, обясняващи защо битката за публичните позиции се води не просто заради отсъстващите, а сред самите тях. Центърът на тежестта на публичния живот се пренася извън публиката, за да запази като постоянно своето място сред присъстващите. Тоталната номенклатура полага целенасочени грижи да организира публичния живот така сякаш не съществува разлика между присъстващи и отсъстващи. Концептуализирането на тази задача се поема от комунистическата идеология. Онова, което демократичното общество се появява в резултат от публичното общуване, тоталитарното общество се появява на книга в резултат от целенасочена логическа аргументация.
Наличие на консуматорски нагласи в обществото
Съвременната демокрация се развива паралелно с пазарната икономика. Логиката на пазарната икономика повишава равнището на консумация и стимулира появата на консуматорски нагласи не само по отношение на икономическата продукция, но и по отношение на самата политика. “политическото участие драматично увяхва успоредно със засилващото се огсподство на ритуалите на консумацията в нашето общество. Политическите избори се възприемат по-скоро като пазаруване на кандидати, пакетирани и продавани по същия начин и от хората, доставящи всичко друго”. Сартори: “преди народът да поиска нещо, той трябва да бъде накаран да го поиска, защото е по-лесно да се убеди многохилядната тълпа, отколкото една малка група”. Консуматорската нагласа отчуждава гражданите от политическото участие по два начина – като провокира пасивност и провокира активност. Свръхактивността може да проблематизира демокрацията. Активистите могат по-лесно да постигнат много от своите цели, но не държат сметка за диспропорциите, които техните искания могат да доведат в обществото.
“Бягство от свободата” (Ерих Фром) – отказът от собствената независимост заради нуждата от приобщаване към някого или нещо, целящо да се компенсира собствената слабост и независимост, да се преодолее чувството за изолираност и незначителност. Това може да се постигне чрез идентификация на определена харизматична личност, привилегирована от история, нация, раса, класа, идеология... чрез този механизъм отказът от собствената свобода води до преодоляване на несъответствието между Аз-а и света (страхът от самотата и безсилието). Подобен феномен се наблюдава, когато е загубена традиционната зависимост между хората и стремежа тя да бъде компенсирана на ново по-високо равнище. Такива техники можем да открием след освобождението на България.


Раздел “Конкретни техники на непубличната политика”

Непубличното политическо действие, основано на връзката “политика-общество”

А) експлоатиране на обществените функции на политиката
б) политически решения
проблем: могат да бъдат прокарани частни интереси покрай обществените.
Постигането на публично приемливи формулировки става не само чрез терминологичното прикриване на частния интерес. Чрез манипулиране на процеса на вземане на решение, и по-точно включването на дневния ред на относително “сигурни” въпроси. За тази цел е необходимо да се размият критиките за разграничаване на важните и маловажните въпроси. След като се насочи взимането на решение към по-безболезнените за властите въпроси, се мобилизират социалните и политически ресурси за подкрепата на решението. Властта да определиш дневния ред в политиката е “другото лице” на властта – не по-малко важното. Именно от тази способност може да се определи силата на властта. Според тях изследването на “второто лице” на властта трябва да върви в обратния ред, да се следва особената мобилизация на ценностите и предпочитанията, нъответната интуиция и личностите, и групите, които печелят и които са ощетени от мобилизираните по този нацин ценности и предпочитания. Накрая може да се изследва степента, в която свързаните със статуквото личности и групи насочват решенията към “здравите” въпроси. Възможностите на втория кръг зависят от ефективността на първия, от способността на политиката да умножава ресурсите на обществото. На това обаче се противопоставя контролът на политиката – граждански и институционален. В този смисъл увеличаването на публичните ресурси и контролът над тяхното изразходване взаимно се неутрализират. Повечето ресурси увеличават залога на непубличната политика. Приватизацията открива възможност за злоупотреби с богатства, създавани десетилетия преди това. Обратно, увеличаването на контрола засилва моралния риск, който се поема с непубличните политически действия.
в) експлоатиране на степента на удовлетвореност от политиката – поносимостта на обществото към механизмите на непубличната политика зависи от мащаба на обществените ресурси и контрола върху тяхното използване. Съществува и един чисто субективен фактор – удовлетворението на гражданите от провежданата в обществото политика. Този фактор може да увеличи мащаба на непубличните политически действия – възможностите за злоупотреба от страна на политиците, дори ако ресурсите на обществото намаляват. По тази причина удовлетворението от провежданата политика (от самите политици) представлява предмет на особен политически интерес. Вниманието на политиците се раздвоява между резултатите от политиката им и отношението на гражданите към нея. В обществата, в които приоритет започва да има отношението на гражданите, се отварят пролуки за появата на глобални идеологически интерпретации и обратно, силно идеологизираните общества насочват своето внимание върху въздействието върху възприятията на гражданите. Зад подобна стратегия могат да бъдат открити редица практически съоражения – като стабилизирането на властовите позиции на управляващите, удължаване на времето и увеличаването на мащаба на политическите злоупотреби. В това отношение стратегиите на политиците на власт и в опозиция се различават. Управляващите имат повече ресурси. Най-естественият начин да провокират и повишат удовлетворението на гражданите е това да става чрез резултатите от управлението им. Прякото въздействие върху отношението на гражданите позволява постигането на по-бърз и краткосрочен ефект. Тук и царството на популиските ходове. Някои селективни ходове в областта на социалната политика в навечерието на избори, избягването на непопулярни, но оздравителни мерки, ликвидиране на губещи държавни предприятия въпреки риска от безработица и т.н. различия има между партиите с лява и дясна ориентация, но в името на стабилизирането на техните позиции – и левите, и десните партии в кризисни моменти могат да се обърнат към методите на популизма. Доколкото подобен подход упреква позициите на политиците за сметка на стратегическите интереси на обществото, може да се говори за важен аспект на непубличната политика. Този акцент върху въздействието върху политическите възприятия на гражданите е въпрос от жизнено значение за тоталитарните режими. Те постигат тва чрез стимулиране на онези сфери на дейност, които пряко влияят върху начина на мислене и ценностната система на гражданите – сфери, които моделират емоционалната и рационална ориентация в света. Такива са различните видове изкуства, социалните и хуманитарните науки, идеологиите и религиите. По-конкретно, тоталитарните режими провеждат пряко и косвено тази политика. Прякото въздействие се изразява във възлагането на поръчки с идеологическа натовареност на творците, които са склонни да поемат тези поръчки. Същевременно творците, които не са склонни да правят компромиси, са подложени на преследване или ограничаване възможностите им за реализация. Косвено тоталитарните режими могат да въздействат, като дават път за развитие на жанрове, които по силата на собствената специхика, допринасят за постигането на търсения идеологически ефект – хорово изкуство, публични представления, скулптура и други. В крайна сметка, дори и онези произведения на човешкия дух, които са политически неутрални, но предизвикват насладата на публиката, могат да имат позитивен за управляващите политически ефект – неудовлетвореността от политиката може да се компенсира от едни или други постижения в сферата на духовния живот. Подобна политика може да доведе и до появата на значими художествени произведения. Там където всеки един успех в обществото придобива политическа значимост, то постиженията в която и да е сфера на обществото се използват като аргументи в подкрепа на достойнствата на съществуващата политическа система. Наред с постижения в изкуството, тоталитарната система с пълна сила тиражира интерпретации, изгодни за управляващите. Същата насока е и мобилизацията на всякакви символи и ресурси на политиката. Естествено е, че политическата опозиция се стреми да противодейства по всяко едно направление, доколкото обаче опозицията не разполага със същите ресурси, с които разполагат управляващите. Нейното противодействие е по линия на контра-интерпретацията. С други думи, противодействието на опозицията не може да бъде симетрично на действията на управляващите. В тоталитарното общество опозицията е притисната до стената. В демократичното общество възможностите за противодействие са значителни (свобода на словото). Ето защо единствено преходът от тоталитаризъм към демокрация позволява противопоставянето на опозицията да включва както публично легитимните механизми на контра-интерпретацията, така и заставането начело на недоволство на обществото и дори провокирането на такова недоволство.

Раздел 2
Непублични политически действия, целящи дескридитиране на връзката “политика-общество”
А) дискредитиране на политическия опонент с участието на публиката
А1)чрез публични действия – целта е чрез тези действия да се накара публиката да стигне до определени изводи, които не са формулирани явно. С други думи – да се изложат факти, чиито коментар да се остави на публиката. За тази цел действията трябва да бъдат ориентирани към добре познати страни от профила на публиката. В едни случаи става дума за умозаключителна верига – например, ако публично се заяви “ние ще направим” индиректно се внушава на публиката, че това досега не е направено, или че няма кой друг да го направи. По-драматични ситуации идно публично изказване може да цели определена реакция от страна на публиката. Често пъти адресат на такова изявление са най-уязвимите социални категории. В контекста на приближаващи избори изказвания целят гласуване по определен начин на изборите, публично изразяване на протеста на категория граждани, обосноваване на политическите действия на политическата сила. Ако възклицанието “стига лъжи, манипулации и страх” бъде адресирано в точния момент до точната публика, това обръщение цели директни политически действия от страна на тази публика. Могат да бъдат използвани и сведения за състоянието на една неполитическа сфера на обществото. Когато акцентът се постави върху връзката между тази сфера и провежданата политика, то изводът има непосредствено политическо значение.
А2)чрез непублични действия – противоположна логика, непубличното пускане на информация, за да направи публиката публично своите изводи. Пускане на слухове. За да бъдат ефективни, тези слухове гаделичкат най-скритите и публично неизразими чувства на гражданите (етническа нетолерантност). Предимството на този подход е, че не е задължително казаното по непубличен начин да бъде вярно. Публичният ефект е налице. Не може да бъде търсена съдебна отговорност.
Б) пряко дискредитиране на политическия опонент
1)разкриване на слабите места на опонента – 2 възможности: от една страна интерпретация на неговото политическо поведение, действия, принадлежност, както и резултати от политическата му дейност
2)демонстриране на собствено превъзходство – демострация на собствените качества, обосноваване на тезите си, принадлежност към социално значима категория, “дар слово”, самообладание, близост с обикновения гражданин – тези неща дават символична представа за начина, по който политикът ще управлява, когато вземе властта. Печелившото поведение в условията на такъв дебат е това, което внушава какъв ще бъде моделът на управлението на политика. Това впечатление се подсилва тогава когато резултатите от реалното управление са негативни. В кризисни ситуации печелившият политик предлага жадувания от гражданите изход от кризата, която е предизвикана от управляващите в момента. По този начин пасивите на дотогавашното управление се превръщат в активи на претендентите за бъдещо управление. Това показва, че в политическото пространство има непрекъснато преливане от публично към непублично и обратно. При това, за дефицит на публичност на политическите аргументи и цели може да се говори не само когато доминират задкулисните ходове, но и когато се афишира политическа откритост. Следователно за непубличната политика от значение е деформацията на политическото, както при напускането, така и при влизането в публичното пространство.
3. опит за прекъсване на връзката “политика-общество”
тук спадат всички случаи, в които една политическа сила се стреми не просто да модифицира, а да направи невъзможна обществената мисия на политиката. Може да обединим явления като революции, преврати, съботажи, терористични актове... При преследването на тази цел всяко действие, което води до разбиване на политическия живот, е благоприятно за съответния политически субект. Подобни действия могат да бъдат вдъхнавявани от различни по мащаб общности. Респективно, мащабът на подготовката варира драстично. При революциите, чиито успех зависи от броя мобилизирани хора, действията предполагат масова подготовка, а идеологията се превръща в изгодно оръжие. Там където става дума за действия от името на естествено формирани общности (Ислямската), организаторите могат да стъпят върху някои основни ценности на тези общности и да провеждат своя план с участието на определена група хора.
4. модерността на методите за политическо въздействие – Робърт Дал – би могло да се допусне, че единственото допустимо средство в политиката е рационалното убеждение. Демокрацията е повлияна от рационалната аргументация, която е характерна за буржоазната публична сфера, но рационалният аргумент не може да се наложи като абсолютен принцип, ако не се спезват винаги и от всички. Например, ако срещу нас е противник, който дължи своята позиция на политическата манипулация и демагогия, шансовете му за успех на рационалните ни аргументи намаляват, ако не се използват паралелни непублични аргументи. Поради това, логиката на политическото противодействие води до (клони към) постигане на паритет между прилаганите средства и начините за тяхната употреба от двете страни. При цялата комплексност на прилаганите в политическото противоборство средства и механизми, винаги има едно средство, което доминира. Една терористична група, която има ограничени финансови ресурси, може да постигне търсения политически ефект само с помощта на драстични действия. Тя, от гледна точка на рационалността на нейните действия, не може да си позволи да търси реализация на целите си, като започва да изработва публично мнение. Така, ще бъде премазана от организации и институции, които имат ресурсите да повлияят на това действие (пари, социални дейности). Ето защо подобен тип организации се съсредоточават в полето на непубличното. Колкото по-малък е финансовият и човешкият потенциал на една такава група, толкова по-драстични незаконни средства прилага тя, за да бъде забелязана от доминиращите политически фактори. На другия полюс стоят политиците, които се стремят да превърнат своето влияние в легитимно право (Дал) да създават задължителни права. Управлението на сложни социални системи не може да бъде трайно, ако се опира на страх, насилие и терор. От тази гледна точка, възлагането на задачи на обществото, които се възприемат като морално обвързващи, излиза много по-евтино, отколкото тяхното налагане с насилствени средства. Легитимният авторитет в демократични условия е най-ефективният и економичен начин за желания политически ефект. Това е и основанието на демократичната държава да прилага цялата си мощ срещу онези, за които най-ефективното действие почива на противоположния принцип.