Съществува известно подценяване на неговата политология за сметка на общата му социологическа теория. Политическите му произведения предлагат кохерентен анализ на съвременното му общество и преоценка на значими теми от неговата социология, като бюрокрацията, класата, легитимацията, отношението между материални и духовни интереси.
Лайтмотив на неговото творчество е оцеляването на либералните ценности в епохата на напредващия капитализъм и на бюрократичната организация; как в света на картелната индустрия, на организираното работническо движение, на бюрократичната администрация и на засилващото се международно съперничество да се съхранят индивидуализмът на протестантската етика и традицията на естественото право.
И днес са актуални насоките дадени от Вебер за: реформирането на либералната демокрация, плурализъм, класов компромис и лидерство в рамките на една икономика, основана на частната собственост. Веберовата формулировка на либералния парламентаризъм (либ. демокрация) може да се разглежда като отговор на три въпроса, които формират общия предмет на неговата политическа мисъл.
Първият проблем е: как да се запазят условията за свобода на индивида във време, когато широкомащабни организации доминират икономическия и политическия живот. Дотогавашната концепция за бюрокрацията като тип политическа система (пруска и руско монархическа) е противопоставена на парламентарните демокрации от западен тип. Веберовата дефиниция на бюрокрацията като тип административна организация преобладава във всички общества и сфери на живота, когато възникват комплексни административни задачи и я разкрива като институция, която и самите парламентарни демокрации не могат да избегнат. Бюрокрация и демокрация вече не са два различни типа политически системи, а са съревноваващите се измерения на един и същ политически ред. Тази нова дефиниция на бюрокрацията позволява на Вебер да разкрие истинската заплаха за индивидуалната свобода. Тя е в лишаването на индивидите от всякакви независими средства за социална инициатива и тяхното интегриране във властовите йерархии, които вече имат монопола на експертизата и на организационната ефективност. Политическата защита на индивида е възможна само, ако парламентът стане форум за открита критика, осигурена от плурализма на противопоставени бюрократични йерархии в самото общество - между фирмите на пазара, между партиите на изборите и между институциите на икономиката и държавата. Вебер твърдо се противопоставя на планираната икономика, защото тя ще концентрира икономиката и държавната власт в едни ръце и тогава съдбата на индивида във всички сфери на живота му ще зависи от една и съща йерархия на чиновници.
От независимостта на икономиката от политическия контрол произтича вторият голям проблем: как да се въвлече работническата класа в политическата система така, че тя да не заплашва частната собственост. Само чрез усилване на правата на профсъюзите да се пазарят при по-равни условия с капитала и само при ефективно всеобщо избирателно право може да се върви към достигане на тази цел. Най-добрата гаранция за сътрудничеството на работническата класа се заключава в качествата на нейното ръководство, а лидерите й, тренирани в отговорно упражняване на власт в един работещ парламент и действащи в политическа среда, която им дава независимост от непосредствения натиск на следващата ги маса.
Тази загриженост за политическото лидерство формира третото главно занимание на Веберовата политическа теория. В условията на бюрократизацията нововъведенията и динамизмът на социалния живот могат да произлизат не от колективите, не от организациите, а от надарени и енергични индивиди.
Типичната за класическия либерализъм свобода на инициативата, сега може да оживее в главата на организацията, в личността на индустриалния магнат или политическия лидер. Проблем сега е: как при масовата демокрация да се осигури независимо лидерство под натиска на инструменталните ценности на властната бюрокрация, на материалните изгоди от отделни интереси и от ирационалния натиск на масовите политически движения. Самите условия на масовата изборна политика могат да помогнат в това отношение. Демократичните избори са станали вот на доверие за качествата на индивидуалните лидери, форма на плебисцит, който им дава значителен престиж в и над партията и широко поле, веднъж избрани, да определят политиката относително независимо от популярен натиск. В теорията на Вебер парламентът играе решаваща роля и по трите проблема на съвременната политика: в осигуряване на лични свободи и открито управление, в представянето на плурализма на социалните сили и на средствата на компромис между тях, в обучението и селекцията на политическите лидери.
Вебер като теоретик на буржоазната политика.
Съществени за разбиране на общата политика и ценности на Вебер са три негови съчинения. От 90-те години е неговата встъпителна лекция във Фрайбург. Макс Вебер избира за заглавие: “Икономическа политика и национална държава”, която представлява изследване на източнопруското замеделие с националните идеали на това време. Описвайки навлизането на капиталистическите отношения в Източна Прусия и по-специално замяната на немските земеделци с полски, Вебер изтъква политическите и национални проблеми, които възникват с фаворизирането на тези, чиито жизнен стандарт е по-нисък. Според него това заплашва германската култура и сигурност на изток. Икономическият ръст сам по себе си не само не намалява, а усилва конфликтите, борбата между социалните групи и нациите. В тази борба е важно да се поддържат немските национални и културни ценности. Друго следствие от икономическия упадък на юнкерите (Бисмарк е последен такъв) е кризата на политическото ръководство. Опасно е, когато икономически западналата класа държи политическата власт, но още по-опасно е, когато класите, към които преминава икономическата сила и с нея очакванията за политическо превъзходство, са политически незрели да поемат ръководството на държавата. Необходимо е политическо обучение на буржоазията, за да може да приеме политическото ръководство от юнкерите.
Наблягането на националните ценности е важно, както за емпиричния анализ, така и за оценката на явленията. При анализа на социалните структури основен е въпросът какви качества, какъв тип индивид е подбран от особения конфликт в тези социални структури. Така понятието “подбор” става основно за всички Веберови изследвания на обществото: на селяни в Прусия, на типа работник в условията на фабричния живот или на изпълняващия на елитна роля в обществените асоциации лидер.
Акцентът върху селекцията чрез конфликтите и конкуренцията има значение и за идеологическия анализ. Ако самите ценности са в неразрешим конфликт, то тези, които се надяват добрите неща да се съчетаят в бъдеща утопия и не искат да приемат необходимия ценностен избор, са просто наивни. Такива идеали за човечество, в което ще царят мир и щастие, са илюзорни. Пред мечтателите на мира и щастието стои надписа върху вратата на непознатото човешко бъдеще: “Оставете тук всякаква надежда” (Фауст). Той предпочита поемащия риск предприемач в пазарна конкуренция пред бюрократичния ред на планираната икономика, на профсъюзната борба за разширяване на правата пред патерналистката система на осигурено социално осигуряване. Погрешно би било да оценим позицията на Вебер по въпроса за подбора и борбата като социалдарвинистка. Даже във встъпителната лекция той отрича метафизичната вяра в оцеляването на висшите типове в историческото развитие. Точно по-високият културен тип може да бъде най-слабо адаптиран към условията на средата и социалната уредба. Понятието “подбор” е средство за анализ, а не догма. Убеждението на Вебер в борбата и съревнованието като ценности никъде не е свързано с предаване на благоприятни характеристики по наследство (затова Вебер не е нацист и расист). Най-същественото от ценностния възглед във встъпителната лекция е убеждението в нематериалистическия характер на ценностите. За него духовните ценности са по-важни от въпросите за хляба и маслото (без да се подценяват). Но те не могат да са цел на политиката. Културните ценности са цел на социалполитиката, а не просто подобряване на положението на работническата класа. Това, което ни се струва ценно в човека, казва Вебер, и което търсим да подкрепяме е личната отговорност, дълбокият стремеж към материалните и духовни блага на човечеството. Политиката е преследване на нематериални ценности; една от тях е свободата. Темата за свободата е най-задълбочено разработена в статията за руската революция от 1905-1906г. В статията “Изгледите за буржоазната демокрация в Русия” се разглежда въпросът може ли Русия да бъде демократична и обосновава песимистичните си изводи с анализа на социалните сили и интереси там. Той констатира, че руската църковна йерархия поддържа царизма (‘цар’ Путин); селячеството не е заинтересувано от никакви реформи; пролетариатът е въвлечен от демократично движение с ясно авторитарен профил и даже капитализмът наложен и в най-напредналата си форма върху архаичния селски комунизъм, получава подкрепа от държавата и е готов да задоволи потребностите си чрез преки връзки с царската бюрокрация.
Европейският либерализъм според Вебер е резултат от уникално съчетаване на фактори, които липсват в Русия и които за съжаление не могат да бъдат повторени (като морска експанзия, характерна икономическа и социална структура, специфична религиозна гледна точка и т.н.). Съвременният напреднал капитализъм е напълно различен от ранния, описан от Вебер в ПЕДК. Сега производството е стандартизирано, картелизирано, бюрократизирано и оставя нищожно поле за икономически индивидуализъм. Руското общество, което не е достигнало до либерална традиция преди появата на модерната рационализирана форма на капитализма почти няма шанс да постигне либералните свободи. На Вебер му остава само да се възхищава от този грандиозен опит, който е обречен на провал. Но и в страните с либерална традиция, нарастващата рационализация на жизнените условия прогресивно елиминира тези социални структури и области на действие, които поддържат тази традиция. Не случайно в края на ПЕДК Вебер се отклонява от главната си тема и противопоставя свободния дух на ранните капиталисти на желязната клетка на индустриалния живот, в която материалните блага са достигнали всеобхватна власт върху живота на хората.
Трябва да сме наясно какво разбира Вебер под свобода. Поне три различни понятия за нея могат да се разграничат в неговите произведения:
Това е икономическият индивидуализъм, притежаване на независима сфера на дейност, гарантирана от частна собственост, над която индивидът е господар.
Граждански и политически свободи, гарантиращи право на индивида в конституционно управление чрез закони.
Вътрешно понятие за лична автономия и отговорност.
“Способност да не се оставя животът да тече като естествено събитие, а да се третира той като серия от крайни решения, в които душата избира значенията на своето съществуване.” (Вебер)
От тези три значения, първото (икономическият индивидуализъм) непрекъснато е отстранявано в модерното общество, макар в земеделието да има още индивидуализъм, който е неподходящ за социализма. Що се отнася за икономическите свободи, те много по-лесно се поддържат веднъж установени, отколкото да се установяват първоначално без подкрепата на здраво индивидуалистично общество (руския пример и ние сега). Политическите свободи все още са възможни в съвременното общество и Вебер е наясно какво е необходимо за тях: стабилни парламентарни институции и конкуриращи се източници на власт; в частност конкуриращи се бюрокрации на държавата и на частната индустрия. Макар бюрократизацията да бележи края на индивидуализма, да се поддържа напрежението между известен брой бюрокрации е необходимо условие за гражданската и политическата свобода.
Подчертавайки германските културни ценности, нуждата от политическо лидерство, грижата за свободата в епохата на бюрокрацията, Вебер сам нарича себе си ‘осъзнат или класово осъзнат буржоа’ (противопоставя се на Маркс).
Националните либерални елитарни ценности, т.е.буржоазните у него са противопоставени на колективистките егалитарни идеали на социализма, срещу който Вебер се бори през целия си живот. Границите на бюрократичната рационалност.
Границите на бюрократичната рационалност. От всички характеристики на съвременната държава и политика Вебер смята за определяща бюрокрацията - платена, йерархична, подчинена на правила, технически превъзходна. Така хидляди изследователи на Вебер и бюрокрацията отдавна повтарят неговото описание на бюрократичния модел, но малцина знаят, че възгледите му за бюрокрацията в капиталния му труд “ Икономика и общество” е само един от трите аспекта, да не кажем трите теории за бюрокрацията, които могат да се намерят в неговите съчинения. Преди да ги изложим трябва да изтъкнем тяхната противоречивост на консервативната теория за бюрокрацията, която идва от Хегел и е защитавана в прочутия Верайнски дебат през 1909 год. от Густав Шмолер - историк на пруската администрация. В тяхната теория бюрокрацията се разглежда наред с монархията като неутрална сила, която стои над борещите се частни, класови и партийни интереси, въплащава всеобщия обществен интерес и е надарена със специална политическа мъдрост. От тук идва и враждеността към политическата демократизация, основана на страха, че независимото правителство на монарха и бюрокрацията може да бъде изместено от власт, основана на частен партиен или класов интерес.
Първият аспект на бюрокрацията у Вебер е най-познатата тенденция за нея, като технически ефикасен инструмент за администриране. Технически съвършено адаптиран за постигане най-високо равнище на изпълнение. Повечето коментатори се хващат за това техническо превъзходство като ключов момент, но пропускат положението, че бюрокрацията е само технически инструмент и нищо повече.
Когато Вебер на този дебат подчертава характера на бюрокрацията като “ прецизна, лишена от душа и машиноподона”, това се посреща с възгледи “смешно”, защото той отрича на държавния апарат този висш статус, тази емоционална мистика, която е толкова важна в очите на консерваторите. Освен това Вебер се различава от тях и по това, че вижда бюрокрацията не само в държавния апарат, свързана с държавната власт и по този начин заинтересована от властта в специален смисъл. За него бюрокрацията е всяко тяло от чиновници, във всяка сфера на човешката дейност, не само в държавата.
От тук идва и вторият аспект, че бюрокрацията има вътрешна тенденция да разширява инструменталната си функция, да става отделна сила вътре в обществото, способна да влияе на целите и на самия характер на това общество. Тя представлява не само отделна властна група в обществото, но и отделна статусна страна в цялото общество. Тя си присвоява и узурпира целевата функция, която собствено принадлежи на политиците, но не само това е важно, че тази функция е политическа, тя е също такава, че за нея по квалификация гражданския чиновник е неподходящ. Централен за втория аспект на бюрокрацията е тезисът за присъщите и ограничения, за това, което тя не може да постигне, докато ударението в икономиката и обществото е върху техническото превъзходство на бюрокрацията, върху това, което тя постига, политическите съчинения на Вебер се концентрират върху негативната и страна, върху това, което тя не би могла да постигне.
Третият аспект също се съдържа само в политическите съчинения. Това е възгледът, че бюрокрацията не само не е независима, както твърдят консерваторите, но и определят пластовата структура на обществото. Противно на консервативните мнения Вебер смята, че на практита бюрокрацията не можа да се освободи от светогледа на социалните класи, от които е рекрутирана и с които е свързана. Твърдението, че пруската бюрокрация е надпартийна е измамно. Фактически тя действа като инструмент за запазване на юнкерското господство. Братът на Вебер - Алфред на диспута казва “голяма грешка е да си представяш бюрокрацията като независима от всяка социална основа. Тя намира социалната си база в тези властни групи, които контролират организацията на оществото”. В “ Икономика и общество” Вебер развива модела на идеалния тип бюрокрация. На критериите, които администрацията трябва да задоволи и на типичните условия и следствия от тези критерии. А политическите съчинения показват, че фактически бюрокрацията не може да изпълни тези критерии. Отклоненията от идеалния тип не са случайни, а систематични. Бюрокрацията не е просто технически инструмент - тя е също социална сила със своите ценности и интереси предизвикващи социални последици над и извън нейните инструментални постижения. Като властна група, тя е способна да влияе върху целите на политическата система, като статусна страна, тя оказва неосъзнат ефект върху ценностите на обществото. Същевременно тя не е независима от други социални сили, особено от класите.
Главна харастеристика на модерното общество и държава е замяната на патриархалните и патримониалните системи на администрация с бюрократична система. На традиционния авторитет , който Вебер нарича рационален или легален ( законен ). Този процес е необратим. Законността е характерна основа на авторитета и властта на институциите, която почива на процедурната коректност. Властта се възприема като легитимна, когато е конституирана според коректни поцедури. От тук идват две съществени хакарктеристики на модерния авторитет в сравнение с традиционния. Докато последният е личен, въплащаващ подчинение на личността на управника, то законният е безличен, включващ подчиняване на правилата и на писаните процедури. И второ, докато при традиционния авторитет, който почива на вярването в светостта на миналото, традицията, сферата на позитивно действие за създаване на нов закон е ограничена, то при законния авторитет по принцип тази сфера е открита, стига формалните процедури да се съблюдават. Така бюрокрацията формира част от структурата на властта, която е способна волево да изменя закона съобразно обстоятелсвата или персонала заемащ властни позиции. Като цяло администрацията е пригодена да се подчинява на политически господари ( твърде различни от идеали и намерения, стига тези господари да процедират по формално коректен начин).
Процедурната правилност като критерий за законност, съответства на инструменталния х-р на бюрокрацията и ни води към втората х-ка на авторитета на властта - рационалността. Авторитетът е рационален, защото включва….(?) въз основа на специализирано знание, защото има ясни сфери на компетентност, защото оперира съгласно интелектуално анализируеми правила, защото операциите са калкулативни и защото технически е способен за най-високи постижения. Кулминацията на юрокрацията е нейният монократичен тип - с един вожд или глава, шеф на върха на пирамидата, който се характеризира с “прецизност, бързина, приемственост, намаляване на персоналните и административни разходи, единствено способеен да се справи с мащаба на съвременните административни задачи и изискванията на капиталистическата пазарна икономика. Единствената възможност за демокрацията в масовата държава се заключва в изборите за политическия глава, комуто бюрокрацията да служи. “ бюрократичната система би могла да се контролира отгоре чрез демократично избран политик, но не би могла да бъде заместена чрез избори отдолу”. Дори мобилизацията на гласовете изисква бюрократизиране на политическите партии и това води до концентрация на властта в ръцете на тези, които контролират организацията. Отделянето на работника от средата за производство, което социалистическата теория приписва на капитализма фактически е черта на самото бюрократично действие. С усъвършенстването на технологията и разпространението на администрацията в индустрията - това отделяне е доминиращо условие независимо от ф-мата на собственост. “Навсякъде е същото. Средствата за действие са във фариката, държавата, армията, университетите са с посредничеството на бюрократично структуриран апарат, концентрирани в ръцета на тези, които контролират този апарат. Така се стига до властта на бюрокрацията”.
Като властна група бюрокрацията има свои собствени интереси, които тя поддържа със система от вярвания и ценности образуващи т.нар. от Вебер под на честта. Освен чувството за дълг той съдържа и вяра в превъзходството на собствената квалификация и компетенции. Гордостта, че бюрократите са над партията и истински интерпретатори на нац. интерес. “ Властната позиция на всички чиновници се основава на знанието, което е от два вида. Първо специализирано знание, добито чрез специална квалификация и наречено техническо в най-широк смисъл и второ, официално знание т.е. конкретна информация, релевантна на съответното изпълнение, която е достъпна само на чиновника чрез средствата на административния апарат. “ Знанието запазвано чрез секрестност, тайна прави от бюрокрацията не само ефективен административен инструмент но и самостоятелна сила в осъществяването на собствени интереси. Неизбежна е тенденцията апаратът да надхвърля своите съветнически и изпълнителни функции и да постига също определяне и контрол на политиката. Това важи особено за монархически системи като Русия и Прусия, където поради неграмотност и неопитност, монархът често е безпомощен пред лицето на бюрократичните си съветници и е параван за неограничена и неконтролирана власт. Така се стига до властта на чиновниците, която е крайна цел на бюрокрацията, като отделна група в д-вата и е пример за ирационалност на рационализацията, на средството станало цел. Във “ властта на чиновниците” апаратът узурпира политически функции, за които не е подготвен. Тук стигаме до централната тема на Веберовата теория за бюрокрацията, нейните вътрешни ограничения. Тя е най-развита в различието между чиновника и политика. “ Политиката като призвание”. Различието между чиновника и политика е първо в отговорността. Чиновникът е отговорен пред началника си за качеството на своя съвет и администрирането, изпълнението на дадена политика, но не е отговорен за самата политика. Веднъж щом тя е решена, негов дълг е да я изпълнява. Без тази дисциплина и самоотричане целият апарат би се развалил. Политикът напротив е лично отговорен за политиката, която следва. “ Бората за лична власт и в резултат личната отговорност са първият живот на политика. Ако не си осигури поддръжка, дълг на политика е да си подаде оставката.
Втората разлика е в характера на дейността. Чиновникът работи в принудителна организация, която функционира обикновено тайно като издава и се подчинява на инструкции. Арената на политика е откритата борба за доброволно следване в конфликт с други групи и гледни точки. Чиновникът оценява дейността си чрез съотнясяне с правила и експертиза. Другият, политикът с количеството подкрепа на своята политика., броя на своите следовници.
Третата разлика е в езика. Използват различни езици. Чиновникът има сух, безличен, обективен език. Политикът трябва да се бори с говорещия свят.
Четвърто - разлика в личните качества. Политикът трябва да притежава лидерски качества.
Отрицание на социализма.
Капиталистическият предприемач - и той е ангажиран в свободната бора за икономическо съществуване, поема индивидуална отговорност , докато чиновника се бори за пенсия. Цялото поддържане на динамиката на икономиката и соц. живот зависи от съществуването на тази предприемчива класа.
Веберовото определение за социализма - “ Много добре е - пише Вебер, че комунистическият манифест подчертава икономически революционния характер на работата на буржоазните капиталистически предприемачи. Никакъв профсъюз, а още по-малко д-вен социалистически чиновник не може да изпълнява тази роля вместо тях, на тяхно място.”
Социализмът, който ще изключи частния предприемач или ще намали сферата му на печалба, ще бъде обречен на икономическа или социална стагнация. Има и една втора причина да бъде запазена предприемаческата класа като противотежест срещу бюрокрацията на държавата. Социализмът заплашва да ликвидира това противостоене на правителствената и промишлена бюрокрация чрез унифицирането им в една масивна йерархия. Тогава - пише Вебер- оществото ще познава само един идеал - бюрократическия, на сигурността и реда; пред лицето на един работодател - държавата. Работникът ще бъде подложен на по-голяма експлоатация с невъзможност за стачки и борба.
Както Ланкастърската текстилна индустрия е послужила на Маркс за модел на капитализма, така пруската администрация служи на Вебер за модел на бюрокрацията и на възможностите за нейното бъдещо развитие. Разбира се Вебер проследява историята на бюрокрацията от древен Египет и Римската империя. Основният му извод е , че веднъж развита: ” бюрокрацията изчезва само с упадъка на цялата обхващаща я култура.” Докато Рим ни дава модел на икономическа и културна стагнация, на бюроктарично общество, то Египет е пример за тотална несвобода. Източник на господството на бюрокрацията там е реката Нил и необходимостта от нейната регулация. Всеки жител е закрепен, закрепостен и принудително трябва да изпълнява определена работа - в Египет всеки по принцип е несвооден. Там има превилигировани, но не и свободни класи. Египет е образец на обществото, такова, каквото би могло да бъде при държавния социализъм и централното снабдяване.
Историята според Вебер е частично развиваща се, частично циклична. Някои социални форми от античността формират основа за по-късни развития и така образуват поредица. Други социални форми се повтарят отново, макар и на различни равнища. Вебер не смята, че социализмът е неизбежен, поне в близко бъдеще, но ако дойде той не би подобрил условията за живот. По такъв начин Вебер остава привърженик на капитализма на икономически и културни основания. Но в рамките на капиталистическата система бюрокрацията запазва проблемите си, най-важният от които е как тя да се държи под политически контрол.
Парламентът и демокрацията - отговорът на въпроса как бюрокрацията да се държи под политически контрол се съдържа според Вебер в качествата на типа политик, който ще бъде способен да подчини апарата на политическата линия, като поема лична отговорност за следваната политика и нейните последици.
В “Политиката като призвание” той дефинира качествата на такъв тип политик като коминация от страст и и решителност- за борба за каузата, за която се вярва. Тя е съчетана с практическо знание на средствата, с които каузата може да се постигне. Макар и оформянето на политика с такива качества да е въпрос на културни и лични ф-ри, развитието им зависи също от политическата структура и главно от конституционната позиция на парламента. Тук Вебер прави основна разлика между говорещия парламент на Русия и германския със слаби пълномощия, който не може да осигури нито нужния персонал, нито тренинга на политическото лидерство от една страна и силния парламент от британски тип от друга.
Демокрацията се разглежда от него не толкова като средство да се даде на народа повече власт, колкото да се осигури ефективно политическо управление на държавния апарат. Най-важна е функцията на парламента като поле за тренинг на политическо лидерство. В статията “Парламентът и правителството на реконструирана Германия” Вебер твърди, че най-важна е конституционната позиция на парламента, от която зависи характера на политиката и политическото лидерство. Ако парламентът е говорещ и ролята му се свежда до законодателно одобрение на правителството, той не може позитивно да участва в политическото управление и изпълнява само така наречената от Веер негативна политика.
В тези случаи той стои срещу правителството като враждебна сила, подхранван е от него с асолютен минимум от информация и е третиран като пречка. Положението е съвсем различно в силния парламент, където правителството или се изира от неговите членове ( Англия) или трябва да има поддръжката на мнозинството и по този начин да е отговорно пред него. В този случай, пише Вебер - лидерите на доминиращата партия по необходимост позитивно споделят д-вната власт и тогава парламентът е фактор за позитивна политика”. Негативната политика като изключва полит. партии и техните лидери от реалното споделяне на властта и им отрежда негативна роля на протест срещу предложения направени другаде, насочва енергията на политиците към осъществяване на дребни администрастративни синекурни постове и така ги примирява с бюрократичната система. По същия начин като позицията на парламента определя характера на негативната политика, така тя окуражава и типа на подходящите за нея службогонци, търсещи длъжност без отговорност за властта и демагози, които не преценяват последиците от своите речи. И двата типа са противоположности на истинския политик.
За Вебер лидерството - рекрутирано и развивано в силния парламент от британски тип е единствено средство за контрол на администрацията в съвременни условия. Освен, че подбира и регулира политическите лидери силният парламент предоставя начини и средства за тяхната квалификация, като им помага в обуздаването на бюрократичната администрация. Например това е системата на парламентарни комисии за разследване, притежаващи право да апробират администрацията и да проверяват съответните документи. Така се постига отчетност на администрацията пред парламента и пряко се проверяват гражданските служби.
Щом специализираното знание е главен източник на властта на бюрокрацията, то възможността да се споделя това знание и експертиза е необходима за нейния контрол. Участието в работата на парламентарните комисии е най-добрата форма за квалификация на бъдещите политически лидери.
Концепцията на Вебер за парламентарното управление не може да се нарече демократическа, защото той не цели оправдание на това управление чрез въвличане на народа на управляваните в политиката. В едно писмо на 17 години той пише -“ ф-мите на конституцията са за мене техническо средство като всяка друга монархия. Аз бих бил щастлив да взема страната на монарха срещу парламента, ако само той е политик и показва признаци да стане такъв. “ Вебер се противопоставя на монарха като система а не като личност. Някакъв изключителен монарх може да осигури политическо лидерство но монархията като институт не може да осигури приемственост на политическата линия така, както това прави парламентът. Иначе предпоставката? На елитистите за неизбежността от олигархията се споделя от Вебер.
Освен ролята на парламента, другия основен елемент от Веберовата концепция за демокрацията е неговото оправдание за всеобщото избирателно право. И тук възгледът му е амбивалентен, защото въвеждането на това право според него не изменя, а дори усилва това, което той нарича законът на малкия брой. Законът, че политиката се конституира отгоре, от малки групи. Заедно с другите елитаристи / неомакиавелистите, Вебер смята, че включването на масите в политиката не променя факта на олигархията, а по-скоро методите, по които малцината се избират и типа личност на върха с необходимите качества за упражняване на власт. Наред с бюрокрацията още една типична черта, характеризираща съвременната политика е нейния масов х-р. Съвременната държава е масова държава в смисъл, че масите не могат повече да бъдат игнорирани от политическия процес независимо от типа политическа система. Масата и продукт на социално изравняване, което е разтворило в себе си традиционните различия между произход и статус и е разрушило отношенията в традиционното общество. Така самото съществуване на масата е показател за демократизацията на обществото. Социалната демократизация, която е усилена от масовата грамотност и популярната преса. Тези ф-ри правят масата значима в политиката и водят също до политическа демократизация, макар и ограничена с напредъка на всеобщото избирателно право. Масовата демагогия ….(?) се използва в предвоенните години, както от военни диктатори, така и от традиционни демокрации. И тук има два начина за включване на масите политиката. Един ирационален както е в уличната политика и втори разумен, регулиран чрез избиррателното право.
Един особен аргумент в предвоенната обстановка използва Вебер - “ Всички мъже са равни пред лицето на смъртта, всички неравенства на политическото право в миналото произтичаха в последна сметка от икономическите несвързани неравенства на военната квалификация, които вече нямат място в бюрократизираната държава и армия.” Армията е масова военна квалификация, не е важна, трява ти просто пушка.
Политическата демокрация е следствие от формалното равенство, което е предпоставено от институциите на съвременното общество и тя е необходима ако масите трябва да се въвеждат в политическия процес по един регулярен и разумен начин.
Независимо от регулярното избирателно право, обаче политиката винаги се определя от малцина, които след това включват други до степен, в която поддръжката им се смята за необходима. Масите са въвличат по инициатива отгоре, никога отдолу. Тяхната роля е сведена до отговор - “ Това не е въпрос на политическо издигане от пасивната маса на свой лидер, а по-скоро на рекрутиране от лидера на своя следваща го маса чрез демагогски апел и това е вярно дори за най-демократичните устройства.” Законът за малкия брой не означава, че лидерите могат да минат без последователи или че последователите не трябва да са многобройни или ентусиазирани както е по време на война. Това означава, че инициативите са винаги в малките водещи групи, чиито щабни команди и способности тайно да планират стратегията им осигуряват предимство.
В сравнение със знаменитите олигархии, възходът на всеобщото избирателно право не прави политиката по-демократична в смисъла на по-широко разпределение на властта. Нещо повече - властта сега е по-концентрирана. “ Терминът демократизация - пише Вебер - би трябвало да е погрешен щом демосът никога не управлява, само е управляван. Изменил се е начинът, по който малкият брой хора се набира, Качествата изисквани за това и шансът различен тип личност да достигне върха.”
Класическият анализ на въздействието на масовите избори върху характера на политическата дейност във Великоритания и щатите прави Острогорски. Основната му идея е развитието на извърпарламентарната постоянна партийна олигархия, като инструмент за мобилизация на масовите избори се възприема от Вебер. На свой ред той посочва две особени следствия от това развитие - Едното е упадъка на местните величия, играли главна роля в подбора на кандидате и в организирането на изборите за сметка на партийния бос или партийния чиновник, чиято професия е вече да издига кандидати и мобилизира гласове. Второто следствие е нарастващото значение на шефа на партийната машина за сметка на индивидите депутати. Сега те са зависими от подкрепата на партийната машина за своето избиране, която на свой ред зависи от личността на партийния лидер и от неговата спосоност да хване масовия вот в демагогическото съдържание на избирателната компания.
Британската демокрация е станала плебесцитна ( терминът се въвежда от Вебер). С мин-председател подобен по съдържание, но не и по форма на американския. Лидерите Гладстон и Лойд Джордж през главата на парламента и партиите пряко са апелирали към масите, а с такива лидери членовета на парламента, депутатите “ са просто политически кариеристи вербувани като техни следовници.” Заедно с плебесцитния лидер, големият демагог, диктаторът на изборните битки на сцената излизат и нови политически роли. На сцената? Който финансира предизборната кампания и на журналиста демагог. Качествата подходящи и наложени от новите обстоятелства на вс. избирателно право са тези, които осигуряват успех в изборната моилизация. Умението за организация и пропаганда, способността за масови ръководства,, възможности за финансиране на партийната машина. Законът за малкия брой действа както и преди - властта не е дифузирала, не се е разпръснала, а само се е преместила от местните величия и индивидуалните депутати към професионалните организатори на партийната машина , лидера, който е нейн глава.
Властовата стуктура на партийната дейност е скицирана в 1-ва част на Икономика и общество така:
партиините лидери и техните щабове контролират операциите;
активните партиини членове, които имат функциате да акламират лидерите си, макар че при известни обстоятелства могат да действат като контрола, да участват в дискусии, да изразяват недоволство;
неактивните маси, избиратели, обекти чиито гласове се търсят по време на избори;
вложители в партиините фондове, които обикновено, но не винаги остават за сцената.
Тази схема изгежда олигархична, но не бива да забравяме, че у Вебер отношението между лидер и следовници предполага основата на класовия интерес. Политическите лидери са продукт и на политическата структура, но и на класата. Веберовият архетип на политическия лидер - Бисмарк – е последният и най-великият от юнкерите и макар че и кръгозорът му да прехвърля този на неговата класа, постиженията на канцлера биха били невъзможни без неговите поддръжници.
1917г. – Всяка “гросе политик” винаги се прави от малка група мъже, но решаваща за успеха е волевата поддръжка на широка и могъща социална класа. Така интересите на класата и равнището на нейното съзнание поставят граници на лидерските постижения. Независимо от този социален контекст на политическата структура, политическата инициатива винаги идва отгоре и характера на лидера е много важен. Само тези характеристики са подходящи за политическото лидерство, които са били подбрани в политическата борба, доколкото цялата политика е в същността си kampf. Твърде злепоставената работа на демагога му дава по-добър опит отколкото администраторската длъжност.
Парламентът като пазител на свободата: Момзен – единствените форми на парламентаризъм в теорията на Вебер са селекцията на политици със способности за лидерство и контрол върху административния апарат. Така Вебер изоставил идеите си на либерален конституционализъм. Но от факта, че депутатите вече са организирани партиини последователи, не следва че парламентът не може повече да бъде гарант на политическите свободи. Поради това, че гражданските права повече не са поддържани от представите за естественото право, не следва, че те не могат да се пазят чрез инстутиционализирани структури, които се радват на социална поддръжка. Освен други функции Вебер схваща парламента като пазител на гражданските права и свободи, особено в съчиненията за Руската революция от 1905 г.. Одобрените в октомврииския манифест свободи са незащитими; парламентарните и плебесцитните принципи се уравновесяват и си противостоят. Докато плебисцитният лидер се появява вътре в парламентарната система, в същия контекст отговорността на парламента е важна за контрола върху неговата власт. Така много преди възходът на партийната машина да отбележи края на конституционния либерализъм, той прави още по-необходима и функцията на парламента за защите на индивидуалните свободи от властта на плебесцитния лидер. Веберовата политическа теория не е просто институционална. Когато гледа на парламента като на институционален пазител на свободите, той не не си представя, че последният би изпълнявал тази роля без здрава обществена основа, без социалната подкрепа на парламентарното управление, в класите и в условията на обществения живот. Особено в Германия при политически осъзната буржоазия и най-свободните институции биха били сенки. Отношението парламент-общество е повече социлологическо у Вебер отколкото философско. Това значи, че на 1-во място Вебер поставя въпроса Каква социална поддръжка е необходима, за да станат политическите институции ефективни. И след това? – Какъв вид издръжка е необходима, за да бъдат те легитимни. Изключение не прави и главната полтическа институция – държавата. В това отношение въпросът се поставя за отношението между държавата и нацията.
Национална държава и национализъм. Когато Вебер оправдава парламентарната демокрация за това, че тя разглежда възможностите за компетентно политическо лидерство, той не разглежда това лидерство като самоцел, а го свързва с конкретни цели. Тези цели се дефинират в национални термини. Сега в началото на века Германия е голяма сила и тя се нуждае от система на управление, подходяща за нейната позиция и възможности. Малко аспекти от политическата теория на Вебер са предизвикали толкова спорове, колкото неговите национални убеждения. Тезата на Момзен, че национализмът е движеща сила на неговата политическата дейност и че парламентарната демокрация е само средство за осигуряване на ръководство към националните цели може силно да се успорва. Самият Вебер признава, че националните задължения в последна сметка са въпрос на вяра и не биха могли да се проверяват с научни аргументи. Оттук обаче, някои критици погрешно заключват, че неговият национализъм е напълно ирационален, че щом веднъж е разделил науката от ценностите, последните изобщо се изключват от областта на разума. Но Вебер не изключва напълно разума от сферата на ценностите. Застъпвайки се за реципрочното отношение между рационалните и ирационалните елементи. Той разглежда емоционалните корени на национализма в психилогиата на масите и в престижните чувства на управляващата полтическа страта. Но и двата вида чувства се трансформират под влиянието на на интелектуалните групи в идеята за нация. Тази идея на свой ред влияе върху формата и направлението, което ще приеме изразът на емоциите. Във встъпителната лекция Вебер пише, “че националната държава почива върху основен психологически фундамент, споделен даже от широкия спектър на икономически подчинените класи и без съмнение е надстройка, създадена от икономически управляващите класи”. В главата за нацията от “ Икономика и общество” той също прави разлика между емоционалния и пресметнатия икономически ориентиран елемент на национализма. Макар емоционалният момент да е отъждествен най-напред с престижните чувства на политикческата страта на бюрокрацията, армията и др. Но те се индентифицират от влиянието на тази страта, която е отговорна за културата на обществото в специфичното национално съзнание. Голият престиж на властта – пише той - неизбежно се трансформира над влиянието на тези групи в други специфични форми, в частност на идеята за нацията. Интелектулната идея за нацията осигурява не само оправдание, легитимност на държавната власт, но също оформя начина на нейното упражняване. Тя става ефективен принцип за насоката на властта.
Понятието нация – най-същностното политическо понятие според Вебер, което може да се дефинира само в отношение към държавата макар и да не е идентично с нея. Нацията е общностно чувство, което може да намери адекватен израз само в своя държава и коетоÞнормално се стреми да я създаде. Тя има субективен момент, че “специфичното чувство на солидарност може да се очаква от известни групи хора пред лицето на други”. Но това чувство на солидарност не е напълно субективно, а се основава на обективни фактори, като обща раса, език, религия, обичаи, или полтически опит, всеки от които може да прокарва национално чувство. Но нито един от тези фактори не е общ за всички примери на нация (например – езика), нито пък съществуването им прави нацията. Те просто създават потенциал за солидарност и зависи от политическите фактори дали този потенциал ще намери израз в национално самосъзнание или не. Три различни елемента образуват Веберовото понятие за нация:
съществуването на обективни фактори между хората;
2 когато тези общи фактори са източник на ценности и предизвикват чувство за солидарност срещу външни хора;
3 когато тази солидарност намира израз в автономни политически институции, съответни на общността или поне поражда искания за тях. Доколкото националността зависи от чувството за превъзходство пред лицето на другите, тя формира тип група по статус, уникална по това, че е единствена форма на статусно превъзходство, достъпна за широката маса. От обективните фактори расата е с най-малко значение за Вебер. На конгреса на германската социологическа асоциация той казва: “ С расовите теории е възможно да докажете и отхвърлите каквото си искате”. Важи фактори са общността на езика и литературата. Засилването на национализма по това време Вебер обяснява не само с експанзията на империализма, на икономическите конфликти, но и с деформацията на литературната култура сред масите. Веднъж щом езиковата общност има своя преса, мерките срещу нея нямат шанс. По-важни фактори от езика могат да разделят нациите. Религията разделя ирландци и англичани. Или общи обичаи, социална структура, начин на мислене, полтическа традиция. Вебер се отнася скептично към понятия като народен дух и народен характер. За него фолкът не е метафизическа същност, от която произлизат емпиричните различия между хората, а обратно – образуван е от тези характеристики. Основно понятие за Вебер, което отразява индивидуалността от националната общност е понятието култура, което наред с националност е най-популярното в речника на големия мислител. То има различни значения, но тук, в политическия анализ на нацията, под култура Вебер разбира тези особени ценности, които разграничават една група или общество от другите. Образуват тяхната индивидуалност и получават самосъзнателна формулировка, типична за искуството и литературата на това общество. Това са ценности от всякакъв вид – маниери, характер, начин на мислене, които разграничават обществото качествено от групите и са съзнати като такива от неговите членове. Индивидуалността, характерна за културата, е ярко очертана национална индивидуалност. За това Вебер пише, че “всяка култура е национална култура”. Функция на институциите или на културната страта е да пази и изразява тази индивидуалност на културата, тази душа на нацията. Интелектуалци са “тези, които имат специален достъп до известни постижения, смятани за културни ценности ппради тяхната различима индивидуалност”. От тази гледна точка, уникалността на националната култура, не съществува критерии за нисши и висши култури и нации. “ И малките нации са не по-малко ценни и важни спед форума на световната история”> За Вебер една общност се смята за нация само доколкото тя е или се стреми да бъде обединена в собствена автономна държава. Тъкмо стремежът към политическа власт прави унгарците, чехите или гърците нации. Нацията е свързана със сферата на културата, а държавата със сферата на властта. Но макар и да принадлежат към фундаментално различни категории, те са също реципрочни. Държавата може да оцелее доколкото е подхранвана от солидарните чувства на националната общност в поддръжка на нейната власт. И обратно – нацията може да запази различната си идентичност в своята култура с протекцията на властта в държавата. В предишните неполитически времена Гърция е могла да бъде водещ културен народ без единна държава, но тези времена са отминали - Гърция като “мощна държава”. При новите условия Вебер разгежда като безусловно оправдана употребата на държавната мощ за запазване на Германската културна идентичност, независиомо дали става дума за полското проникване от изток през 90-те години на миналия век или за войната срещу откритата заплаха на руския империализъм. С развитието на капитализма и интериоризацията на производството, националното не става излишно, а напротив – настояването за национална идентичност е още по необходимо. Макар и националното да не е просто отражение на икономическтото развитие, неговото засилване е отчасти продукт на развитието на капитализма.
С обединенито Германия не бива да изпуска възможностите си. Вебер нарича обединението “начална точка на немската политика на световна сила”. Но тук има един проблем - ако Вебер е обвързан с културата, идентичността, а не с държавата като самоцел, как би могла една експанзионистична държавна мощ да бъде оправдана с културни ценности. Редица коментатори дават различни интерпретации на
Веберовия национализъм:
Момзен Þ интересът на Вебер е насочен към разширяване на държавната власт и самото то е културна ценност. Но това се пренебрегва. Неговата теория за културата и настояванията му, че държавната власт е само средтсво за реализиране на външни ценности.
Друго мнениеÞ в чуждото отражение на Германия се вижда една нападателна външна полтика като най-добра национална защита.
Реймон АронÞ националната култура като национален престиж, чест. Опитва се да обясни национализма .
За Вебер не самата власт като такава е важна, а характера на националния живот, свързан със световно историческата роля, с етническите и културни следствия на изплзването на властта. Той се стреми да даде етическа и културна легитимност на германската полтическа роля. Например нейната роля да предпази света от разделяне между руската бюрокрация и конвенциите на англо-саксонското общество. В статии от 16-17 год. Вебер смята за по-важно бъдещето политическо влияние не Германия, отколкото военната сила и завладяване на територии. Исланията за анексация на Белгия той нарича невероятна лудост. Трябва да се разскъса полтическата изолация на Германия, да влияе в световната полтика.
Германия ще бъде гарант за независимостта на малките европейски държави.
Заключение: Вебер е буржоазен мислител. Буржоазните икономически, полтически и културни ценности са основен обект на неговите теоретични занимания и обществена дейност. Вебер е наречен буржоазният Маркс. За това има редица основания. Например - Вебер анализира класовата структура на Германия и на Русия и нейното отношения към държавата са почти идентични с тези на Маркс. Но проблемите, произтичащи от този анализ, са различни от класова гледна точка. Те се изразяват като защита на буржоазните ценности. Например - как в Германия да се осигури независимостта на буржозията от консервативната хватка на авторитарната държава или до колко е реалистична възможността за буржоазна демокрация в Русия.
В политическия анализ на Вебер присъстват силни теми като политическо лидерство и национализъм, които Маркс напълно игнорира. Също така, докато Маркс цели изграждане на пролетарско съзнание, самата практика според Вебер трябва да подпогне приемането на работническата класа в една по-широка политическа идентичност, каквато е – националното съзнание. В този национален идеал важна е ролята на индивидуалния лидер, легитимирана с пряката подкрепа на мнозинството от нацията.
За Маркс разрешаването на капитала е условие за премахване на класовите различия, за Вебер те трябва да се преодоляват вътре в политическата система. Тесният класов интерес в политическата сфера трябва да бъде преодолян, националното съзнания – изградено - и частичната идентичност превъзмогната с подчиняване на едно лидерство на два извода, които Вебер прави - за рационализацията на капитализма и за модерната демокрация от лидерски тип. Двете класически дефиниции, които Вебер дава на държава и власт:
Държава – човешка общност, която успешно поддържа монопола на легитимното физическо насилие върху дадена територия.
Властта – това е вероятността един актьор в социалното взаимодействие да наложо своята воля, въпреки съпротивата и независимо каква е основата на тази вероятност.
Лайтмотив на неговото творчество е оцеляването на либералните ценности в епохата на напредващия капитализъм и на бюрократичната организация; как в света на картелната индустрия, на организираното работническо движение, на бюрократичната администрация и на засилващото се международно съперничество да се съхранят индивидуализмът на протестантската етика и традицията на естественото право.
И днес са актуални насоките дадени от Вебер за: реформирането на либералната демокрация, плурализъм, класов компромис и лидерство в рамките на една икономика, основана на частната собственост. Веберовата формулировка на либералния парламентаризъм (либ. демокрация) може да се разглежда като отговор на три въпроса, които формират общия предмет на неговата политическа мисъл.
Първият проблем е: как да се запазят условията за свобода на индивида във време, когато широкомащабни организации доминират икономическия и политическия живот. Дотогавашната концепция за бюрокрацията като тип политическа система (пруска и руско монархическа) е противопоставена на парламентарните демокрации от западен тип. Веберовата дефиниция на бюрокрацията като тип административна организация преобладава във всички общества и сфери на живота, когато възникват комплексни административни задачи и я разкрива като институция, която и самите парламентарни демокрации не могат да избегнат. Бюрокрация и демокрация вече не са два различни типа политически системи, а са съревноваващите се измерения на един и същ политически ред. Тази нова дефиниция на бюрокрацията позволява на Вебер да разкрие истинската заплаха за индивидуалната свобода. Тя е в лишаването на индивидите от всякакви независими средства за социална инициатива и тяхното интегриране във властовите йерархии, които вече имат монопола на експертизата и на организационната ефективност. Политическата защита на индивида е възможна само, ако парламентът стане форум за открита критика, осигурена от плурализма на противопоставени бюрократични йерархии в самото общество - между фирмите на пазара, между партиите на изборите и между институциите на икономиката и държавата. Вебер твърдо се противопоставя на планираната икономика, защото тя ще концентрира икономиката и държавната власт в едни ръце и тогава съдбата на индивида във всички сфери на живота му ще зависи от една и съща йерархия на чиновници.
От независимостта на икономиката от политическия контрол произтича вторият голям проблем: как да се въвлече работническата класа в политическата система така, че тя да не заплашва частната собственост. Само чрез усилване на правата на профсъюзите да се пазарят при по-равни условия с капитала и само при ефективно всеобщо избирателно право може да се върви към достигане на тази цел. Най-добрата гаранция за сътрудничеството на работническата класа се заключава в качествата на нейното ръководство, а лидерите й, тренирани в отговорно упражняване на власт в един работещ парламент и действащи в политическа среда, която им дава независимост от непосредствения натиск на следващата ги маса.
Тази загриженост за политическото лидерство формира третото главно занимание на Веберовата политическа теория. В условията на бюрократизацията нововъведенията и динамизмът на социалния живот могат да произлизат не от колективите, не от организациите, а от надарени и енергични индивиди.
Типичната за класическия либерализъм свобода на инициативата, сега може да оживее в главата на организацията, в личността на индустриалния магнат или политическия лидер. Проблем сега е: как при масовата демокрация да се осигури независимо лидерство под натиска на инструменталните ценности на властната бюрокрация, на материалните изгоди от отделни интереси и от ирационалния натиск на масовите политически движения. Самите условия на масовата изборна политика могат да помогнат в това отношение. Демократичните избори са станали вот на доверие за качествата на индивидуалните лидери, форма на плебисцит, който им дава значителен престиж в и над партията и широко поле, веднъж избрани, да определят политиката относително независимо от популярен натиск. В теорията на Вебер парламентът играе решаваща роля и по трите проблема на съвременната политика: в осигуряване на лични свободи и открито управление, в представянето на плурализма на социалните сили и на средствата на компромис между тях, в обучението и селекцията на политическите лидери.
Вебер като теоретик на буржоазната политика.
Съществени за разбиране на общата политика и ценности на Вебер са три негови съчинения. От 90-те години е неговата встъпителна лекция във Фрайбург. Макс Вебер избира за заглавие: “Икономическа политика и национална държава”, която представлява изследване на източнопруското замеделие с националните идеали на това време. Описвайки навлизането на капиталистическите отношения в Източна Прусия и по-специално замяната на немските земеделци с полски, Вебер изтъква политическите и национални проблеми, които възникват с фаворизирането на тези, чиито жизнен стандарт е по-нисък. Според него това заплашва германската култура и сигурност на изток. Икономическият ръст сам по себе си не само не намалява, а усилва конфликтите, борбата между социалните групи и нациите. В тази борба е важно да се поддържат немските национални и културни ценности. Друго следствие от икономическия упадък на юнкерите (Бисмарк е последен такъв) е кризата на политическото ръководство. Опасно е, когато икономически западналата класа държи политическата власт, но още по-опасно е, когато класите, към които преминава икономическата сила и с нея очакванията за политическо превъзходство, са политически незрели да поемат ръководството на държавата. Необходимо е политическо обучение на буржоазията, за да може да приеме политическото ръководство от юнкерите.
Наблягането на националните ценности е важно, както за емпиричния анализ, така и за оценката на явленията. При анализа на социалните структури основен е въпросът какви качества, какъв тип индивид е подбран от особения конфликт в тези социални структури. Така понятието “подбор” става основно за всички Веберови изследвания на обществото: на селяни в Прусия, на типа работник в условията на фабричния живот или на изпълняващия на елитна роля в обществените асоциации лидер.
Акцентът върху селекцията чрез конфликтите и конкуренцията има значение и за идеологическия анализ. Ако самите ценности са в неразрешим конфликт, то тези, които се надяват добрите неща да се съчетаят в бъдеща утопия и не искат да приемат необходимия ценностен избор, са просто наивни. Такива идеали за човечество, в което ще царят мир и щастие, са илюзорни. Пред мечтателите на мира и щастието стои надписа върху вратата на непознатото човешко бъдеще: “Оставете тук всякаква надежда” (Фауст). Той предпочита поемащия риск предприемач в пазарна конкуренция пред бюрократичния ред на планираната икономика, на профсъюзната борба за разширяване на правата пред патерналистката система на осигурено социално осигуряване. Погрешно би било да оценим позицията на Вебер по въпроса за подбора и борбата като социалдарвинистка. Даже във встъпителната лекция той отрича метафизичната вяра в оцеляването на висшите типове в историческото развитие. Точно по-високият културен тип може да бъде най-слабо адаптиран към условията на средата и социалната уредба. Понятието “подбор” е средство за анализ, а не догма. Убеждението на Вебер в борбата и съревнованието като ценности никъде не е свързано с предаване на благоприятни характеристики по наследство (затова Вебер не е нацист и расист). Най-същественото от ценностния възглед във встъпителната лекция е убеждението в нематериалистическия характер на ценностите. За него духовните ценности са по-важни от въпросите за хляба и маслото (без да се подценяват). Но те не могат да са цел на политиката. Културните ценности са цел на социалполитиката, а не просто подобряване на положението на работническата класа. Това, което ни се струва ценно в човека, казва Вебер, и което търсим да подкрепяме е личната отговорност, дълбокият стремеж към материалните и духовни блага на човечеството. Политиката е преследване на нематериални ценности; една от тях е свободата. Темата за свободата е най-задълбочено разработена в статията за руската революция от 1905-1906г. В статията “Изгледите за буржоазната демокрация в Русия” се разглежда въпросът може ли Русия да бъде демократична и обосновава песимистичните си изводи с анализа на социалните сили и интереси там. Той констатира, че руската църковна йерархия поддържа царизма (‘цар’ Путин); селячеството не е заинтересувано от никакви реформи; пролетариатът е въвлечен от демократично движение с ясно авторитарен профил и даже капитализмът наложен и в най-напредналата си форма върху архаичния селски комунизъм, получава подкрепа от държавата и е готов да задоволи потребностите си чрез преки връзки с царската бюрокрация.
Европейският либерализъм според Вебер е резултат от уникално съчетаване на фактори, които липсват в Русия и които за съжаление не могат да бъдат повторени (като морска експанзия, характерна икономическа и социална структура, специфична религиозна гледна точка и т.н.). Съвременният напреднал капитализъм е напълно различен от ранния, описан от Вебер в ПЕДК. Сега производството е стандартизирано, картелизирано, бюрократизирано и оставя нищожно поле за икономически индивидуализъм. Руското общество, което не е достигнало до либерална традиция преди появата на модерната рационализирана форма на капитализма почти няма шанс да постигне либералните свободи. На Вебер му остава само да се възхищава от този грандиозен опит, който е обречен на провал. Но и в страните с либерална традиция, нарастващата рационализация на жизнените условия прогресивно елиминира тези социални структури и области на действие, които поддържат тази традиция. Не случайно в края на ПЕДК Вебер се отклонява от главната си тема и противопоставя свободния дух на ранните капиталисти на желязната клетка на индустриалния живот, в която материалните блага са достигнали всеобхватна власт върху живота на хората.
Трябва да сме наясно какво разбира Вебер под свобода. Поне три различни понятия за нея могат да се разграничат в неговите произведения:
Това е икономическият индивидуализъм, притежаване на независима сфера на дейност, гарантирана от частна собственост, над която индивидът е господар.
Граждански и политически свободи, гарантиращи право на индивида в конституционно управление чрез закони.
Вътрешно понятие за лична автономия и отговорност.
“Способност да не се оставя животът да тече като естествено събитие, а да се третира той като серия от крайни решения, в които душата избира значенията на своето съществуване.” (Вебер)
От тези три значения, първото (икономическият индивидуализъм) непрекъснато е отстранявано в модерното общество, макар в земеделието да има още индивидуализъм, който е неподходящ за социализма. Що се отнася за икономическите свободи, те много по-лесно се поддържат веднъж установени, отколкото да се установяват първоначално без подкрепата на здраво индивидуалистично общество (руския пример и ние сега). Политическите свободи все още са възможни в съвременното общество и Вебер е наясно какво е необходимо за тях: стабилни парламентарни институции и конкуриращи се източници на власт; в частност конкуриращи се бюрокрации на държавата и на частната индустрия. Макар бюрократизацията да бележи края на индивидуализма, да се поддържа напрежението между известен брой бюрокрации е необходимо условие за гражданската и политическата свобода.
Подчертавайки германските културни ценности, нуждата от политическо лидерство, грижата за свободата в епохата на бюрокрацията, Вебер сам нарича себе си ‘осъзнат или класово осъзнат буржоа’ (противопоставя се на Маркс).
Националните либерални елитарни ценности, т.е.буржоазните у него са противопоставени на колективистките егалитарни идеали на социализма, срещу който Вебер се бори през целия си живот. Границите на бюрократичната рационалност.
Границите на бюрократичната рационалност. От всички характеристики на съвременната държава и политика Вебер смята за определяща бюрокрацията - платена, йерархична, подчинена на правила, технически превъзходна. Така хидляди изследователи на Вебер и бюрокрацията отдавна повтарят неговото описание на бюрократичния модел, но малцина знаят, че възгледите му за бюрокрацията в капиталния му труд “ Икономика и общество” е само един от трите аспекта, да не кажем трите теории за бюрокрацията, които могат да се намерят в неговите съчинения. Преди да ги изложим трябва да изтъкнем тяхната противоречивост на консервативната теория за бюрокрацията, която идва от Хегел и е защитавана в прочутия Верайнски дебат през 1909 год. от Густав Шмолер - историк на пруската администрация. В тяхната теория бюрокрацията се разглежда наред с монархията като неутрална сила, която стои над борещите се частни, класови и партийни интереси, въплащава всеобщия обществен интерес и е надарена със специална политическа мъдрост. От тук идва и враждеността към политическата демократизация, основана на страха, че независимото правителство на монарха и бюрокрацията може да бъде изместено от власт, основана на частен партиен или класов интерес.
Първият аспект на бюрокрацията у Вебер е най-познатата тенденция за нея, като технически ефикасен инструмент за администриране. Технически съвършено адаптиран за постигане най-високо равнище на изпълнение. Повечето коментатори се хващат за това техническо превъзходство като ключов момент, но пропускат положението, че бюрокрацията е само технически инструмент и нищо повече.
Когато Вебер на този дебат подчертава характера на бюрокрацията като “ прецизна, лишена от душа и машиноподона”, това се посреща с възгледи “смешно”, защото той отрича на държавния апарат този висш статус, тази емоционална мистика, която е толкова важна в очите на консерваторите. Освен това Вебер се различава от тях и по това, че вижда бюрокрацията не само в държавния апарат, свързана с държавната власт и по този начин заинтересована от властта в специален смисъл. За него бюрокрацията е всяко тяло от чиновници, във всяка сфера на човешката дейност, не само в държавата.
От тук идва и вторият аспект, че бюрокрацията има вътрешна тенденция да разширява инструменталната си функция, да става отделна сила вътре в обществото, способна да влияе на целите и на самия характер на това общество. Тя представлява не само отделна властна група в обществото, но и отделна статусна страна в цялото общество. Тя си присвоява и узурпира целевата функция, която собствено принадлежи на политиците, но не само това е важно, че тази функция е политическа, тя е също такава, че за нея по квалификация гражданския чиновник е неподходящ. Централен за втория аспект на бюрокрацията е тезисът за присъщите и ограничения, за това, което тя не може да постигне, докато ударението в икономиката и обществото е върху техническото превъзходство на бюрокрацията, върху това, което тя постига, политическите съчинения на Вебер се концентрират върху негативната и страна, върху това, което тя не би могла да постигне.
Третият аспект също се съдържа само в политическите съчинения. Това е възгледът, че бюрокрацията не само не е независима, както твърдят консерваторите, но и определят пластовата структура на обществото. Противно на консервативните мнения Вебер смята, че на практита бюрокрацията не можа да се освободи от светогледа на социалните класи, от които е рекрутирана и с които е свързана. Твърдението, че пруската бюрокрация е надпартийна е измамно. Фактически тя действа като инструмент за запазване на юнкерското господство. Братът на Вебер - Алфред на диспута казва “голяма грешка е да си представяш бюрокрацията като независима от всяка социална основа. Тя намира социалната си база в тези властни групи, които контролират организацията на оществото”. В “ Икономика и общество” Вебер развива модела на идеалния тип бюрокрация. На критериите, които администрацията трябва да задоволи и на типичните условия и следствия от тези критерии. А политическите съчинения показват, че фактически бюрокрацията не може да изпълни тези критерии. Отклоненията от идеалния тип не са случайни, а систематични. Бюрокрацията не е просто технически инструмент - тя е също социална сила със своите ценности и интереси предизвикващи социални последици над и извън нейните инструментални постижения. Като властна група, тя е способна да влияе върху целите на политическата система, като статусна страна, тя оказва неосъзнат ефект върху ценностите на обществото. Същевременно тя не е независима от други социални сили, особено от класите.
Главна харастеристика на модерното общество и държава е замяната на патриархалните и патримониалните системи на администрация с бюрократична система. На традиционния авторитет , който Вебер нарича рационален или легален ( законен ). Този процес е необратим. Законността е характерна основа на авторитета и властта на институциите, която почива на процедурната коректност. Властта се възприема като легитимна, когато е конституирана според коректни поцедури. От тук идват две съществени хакарктеристики на модерния авторитет в сравнение с традиционния. Докато последният е личен, въплащаващ подчинение на личността на управника, то законният е безличен, включващ подчиняване на правилата и на писаните процедури. И второ, докато при традиционния авторитет, който почива на вярването в светостта на миналото, традицията, сферата на позитивно действие за създаване на нов закон е ограничена, то при законния авторитет по принцип тази сфера е открита, стига формалните процедури да се съблюдават. Така бюрокрацията формира част от структурата на властта, която е способна волево да изменя закона съобразно обстоятелсвата или персонала заемащ властни позиции. Като цяло администрацията е пригодена да се подчинява на политически господари ( твърде различни от идеали и намерения, стига тези господари да процедират по формално коректен начин).
Процедурната правилност като критерий за законност, съответства на инструменталния х-р на бюрокрацията и ни води към втората х-ка на авторитета на властта - рационалността. Авторитетът е рационален, защото включва….(?) въз основа на специализирано знание, защото има ясни сфери на компетентност, защото оперира съгласно интелектуално анализируеми правила, защото операциите са калкулативни и защото технически е способен за най-високи постижения. Кулминацията на юрокрацията е нейният монократичен тип - с един вожд или глава, шеф на върха на пирамидата, който се характеризира с “прецизност, бързина, приемственост, намаляване на персоналните и административни разходи, единствено способеен да се справи с мащаба на съвременните административни задачи и изискванията на капиталистическата пазарна икономика. Единствената възможност за демокрацията в масовата държава се заключва в изборите за политическия глава, комуто бюрокрацията да служи. “ бюрократичната система би могла да се контролира отгоре чрез демократично избран политик, но не би могла да бъде заместена чрез избори отдолу”. Дори мобилизацията на гласовете изисква бюрократизиране на политическите партии и това води до концентрация на властта в ръцете на тези, които контролират организацията. Отделянето на работника от средата за производство, което социалистическата теория приписва на капитализма фактически е черта на самото бюрократично действие. С усъвършенстването на технологията и разпространението на администрацията в индустрията - това отделяне е доминиращо условие независимо от ф-мата на собственост. “Навсякъде е същото. Средствата за действие са във фариката, държавата, армията, университетите са с посредничеството на бюрократично структуриран апарат, концентрирани в ръцета на тези, които контролират този апарат. Така се стига до властта на бюрокрацията”.
Като властна група бюрокрацията има свои собствени интереси, които тя поддържа със система от вярвания и ценности образуващи т.нар. от Вебер под на честта. Освен чувството за дълг той съдържа и вяра в превъзходството на собствената квалификация и компетенции. Гордостта, че бюрократите са над партията и истински интерпретатори на нац. интерес. “ Властната позиция на всички чиновници се основава на знанието, което е от два вида. Първо специализирано знание, добито чрез специална квалификация и наречено техническо в най-широк смисъл и второ, официално знание т.е. конкретна информация, релевантна на съответното изпълнение, която е достъпна само на чиновника чрез средствата на административния апарат. “ Знанието запазвано чрез секрестност, тайна прави от бюрокрацията не само ефективен административен инструмент но и самостоятелна сила в осъществяването на собствени интереси. Неизбежна е тенденцията апаратът да надхвърля своите съветнически и изпълнителни функции и да постига също определяне и контрол на политиката. Това важи особено за монархически системи като Русия и Прусия, където поради неграмотност и неопитност, монархът често е безпомощен пред лицето на бюрократичните си съветници и е параван за неограничена и неконтролирана власт. Така се стига до властта на чиновниците, която е крайна цел на бюрокрацията, като отделна група в д-вата и е пример за ирационалност на рационализацията, на средството станало цел. Във “ властта на чиновниците” апаратът узурпира политически функции, за които не е подготвен. Тук стигаме до централната тема на Веберовата теория за бюрокрацията, нейните вътрешни ограничения. Тя е най-развита в различието между чиновника и политика. “ Политиката като призвание”. Различието между чиновника и политика е първо в отговорността. Чиновникът е отговорен пред началника си за качеството на своя съвет и администрирането, изпълнението на дадена политика, но не е отговорен за самата политика. Веднъж щом тя е решена, негов дълг е да я изпълнява. Без тази дисциплина и самоотричане целият апарат би се развалил. Политикът напротив е лично отговорен за политиката, която следва. “ Бората за лична власт и в резултат личната отговорност са първият живот на политика. Ако не си осигури поддръжка, дълг на политика е да си подаде оставката.
Втората разлика е в характера на дейността. Чиновникът работи в принудителна организация, която функционира обикновено тайно като издава и се подчинява на инструкции. Арената на политика е откритата борба за доброволно следване в конфликт с други групи и гледни точки. Чиновникът оценява дейността си чрез съотнясяне с правила и експертиза. Другият, политикът с количеството подкрепа на своята политика., броя на своите следовници.
Третата разлика е в езика. Използват различни езици. Чиновникът има сух, безличен, обективен език. Политикът трябва да се бори с говорещия свят.
Четвърто - разлика в личните качества. Политикът трябва да притежава лидерски качества.
Отрицание на социализма.
Капиталистическият предприемач - и той е ангажиран в свободната бора за икономическо съществуване, поема индивидуална отговорност , докато чиновника се бори за пенсия. Цялото поддържане на динамиката на икономиката и соц. живот зависи от съществуването на тази предприемчива класа.
Веберовото определение за социализма - “ Много добре е - пише Вебер, че комунистическият манифест подчертава икономически революционния характер на работата на буржоазните капиталистически предприемачи. Никакъв профсъюз, а още по-малко д-вен социалистически чиновник не може да изпълнява тази роля вместо тях, на тяхно място.”
Социализмът, който ще изключи частния предприемач или ще намали сферата му на печалба, ще бъде обречен на икономическа или социална стагнация. Има и една втора причина да бъде запазена предприемаческата класа като противотежест срещу бюрокрацията на държавата. Социализмът заплашва да ликвидира това противостоене на правителствената и промишлена бюрокрация чрез унифицирането им в една масивна йерархия. Тогава - пише Вебер- оществото ще познава само един идеал - бюрократическия, на сигурността и реда; пред лицето на един работодател - държавата. Работникът ще бъде подложен на по-голяма експлоатация с невъзможност за стачки и борба.
Както Ланкастърската текстилна индустрия е послужила на Маркс за модел на капитализма, така пруската администрация служи на Вебер за модел на бюрокрацията и на възможностите за нейното бъдещо развитие. Разбира се Вебер проследява историята на бюрокрацията от древен Египет и Римската империя. Основният му извод е , че веднъж развита: ” бюрокрацията изчезва само с упадъка на цялата обхващаща я култура.” Докато Рим ни дава модел на икономическа и културна стагнация, на бюроктарично общество, то Египет е пример за тотална несвобода. Източник на господството на бюрокрацията там е реката Нил и необходимостта от нейната регулация. Всеки жител е закрепен, закрепостен и принудително трябва да изпълнява определена работа - в Египет всеки по принцип е несвооден. Там има превилигировани, но не и свободни класи. Египет е образец на обществото, такова, каквото би могло да бъде при държавния социализъм и централното снабдяване.
Историята според Вебер е частично развиваща се, частично циклична. Някои социални форми от античността формират основа за по-късни развития и така образуват поредица. Други социални форми се повтарят отново, макар и на различни равнища. Вебер не смята, че социализмът е неизбежен, поне в близко бъдеще, но ако дойде той не би подобрил условията за живот. По такъв начин Вебер остава привърженик на капитализма на икономически и културни основания. Но в рамките на капиталистическата система бюрокрацията запазва проблемите си, най-важният от които е как тя да се държи под политически контрол.
Парламентът и демокрацията - отговорът на въпроса как бюрокрацията да се държи под политически контрол се съдържа според Вебер в качествата на типа политик, който ще бъде способен да подчини апарата на политическата линия, като поема лична отговорност за следваната политика и нейните последици.
В “Политиката като призвание” той дефинира качествата на такъв тип политик като коминация от страст и и решителност- за борба за каузата, за която се вярва. Тя е съчетана с практическо знание на средствата, с които каузата може да се постигне. Макар и оформянето на политика с такива качества да е въпрос на културни и лични ф-ри, развитието им зависи също от политическата структура и главно от конституционната позиция на парламента. Тук Вебер прави основна разлика между говорещия парламент на Русия и германския със слаби пълномощия, който не може да осигури нито нужния персонал, нито тренинга на политическото лидерство от една страна и силния парламент от британски тип от друга.
Демокрацията се разглежда от него не толкова като средство да се даде на народа повече власт, колкото да се осигури ефективно политическо управление на държавния апарат. Най-важна е функцията на парламента като поле за тренинг на политическо лидерство. В статията “Парламентът и правителството на реконструирана Германия” Вебер твърди, че най-важна е конституционната позиция на парламента, от която зависи характера на политиката и политическото лидерство. Ако парламентът е говорещ и ролята му се свежда до законодателно одобрение на правителството, той не може позитивно да участва в политическото управление и изпълнява само така наречената от Веер негативна политика.
В тези случаи той стои срещу правителството като враждебна сила, подхранван е от него с асолютен минимум от информация и е третиран като пречка. Положението е съвсем различно в силния парламент, където правителството или се изира от неговите членове ( Англия) или трябва да има поддръжката на мнозинството и по този начин да е отговорно пред него. В този случай, пише Вебер - лидерите на доминиращата партия по необходимост позитивно споделят д-вната власт и тогава парламентът е фактор за позитивна политика”. Негативната политика като изключва полит. партии и техните лидери от реалното споделяне на властта и им отрежда негативна роля на протест срещу предложения направени другаде, насочва енергията на политиците към осъществяване на дребни администрастративни синекурни постове и така ги примирява с бюрократичната система. По същия начин като позицията на парламента определя характера на негативната политика, така тя окуражава и типа на подходящите за нея службогонци, търсещи длъжност без отговорност за властта и демагози, които не преценяват последиците от своите речи. И двата типа са противоположности на истинския политик.
За Вебер лидерството - рекрутирано и развивано в силния парламент от британски тип е единствено средство за контрол на администрацията в съвременни условия. Освен, че подбира и регулира политическите лидери силният парламент предоставя начини и средства за тяхната квалификация, като им помага в обуздаването на бюрократичната администрация. Например това е системата на парламентарни комисии за разследване, притежаващи право да апробират администрацията и да проверяват съответните документи. Така се постига отчетност на администрацията пред парламента и пряко се проверяват гражданските служби.
Щом специализираното знание е главен източник на властта на бюрокрацията, то възможността да се споделя това знание и експертиза е необходима за нейния контрол. Участието в работата на парламентарните комисии е най-добрата форма за квалификация на бъдещите политически лидери.
Концепцията на Вебер за парламентарното управление не може да се нарече демократическа, защото той не цели оправдание на това управление чрез въвличане на народа на управляваните в политиката. В едно писмо на 17 години той пише -“ ф-мите на конституцията са за мене техническо средство като всяка друга монархия. Аз бих бил щастлив да взема страната на монарха срещу парламента, ако само той е политик и показва признаци да стане такъв. “ Вебер се противопоставя на монарха като система а не като личност. Някакъв изключителен монарх може да осигури политическо лидерство но монархията като институт не може да осигури приемственост на политическата линия така, както това прави парламентът. Иначе предпоставката? На елитистите за неизбежността от олигархията се споделя от Вебер.
Освен ролята на парламента, другия основен елемент от Веберовата концепция за демокрацията е неговото оправдание за всеобщото избирателно право. И тук възгледът му е амбивалентен, защото въвеждането на това право според него не изменя, а дори усилва това, което той нарича законът на малкия брой. Законът, че политиката се конституира отгоре, от малки групи. Заедно с другите елитаристи / неомакиавелистите, Вебер смята, че включването на масите в политиката не променя факта на олигархията, а по-скоро методите, по които малцината се избират и типа личност на върха с необходимите качества за упражняване на власт. Наред с бюрокрацията още една типична черта, характеризираща съвременната политика е нейния масов х-р. Съвременната държава е масова държава в смисъл, че масите не могат повече да бъдат игнорирани от политическия процес независимо от типа политическа система. Масата и продукт на социално изравняване, което е разтворило в себе си традиционните различия между произход и статус и е разрушило отношенията в традиционното общество. Така самото съществуване на масата е показател за демократизацията на обществото. Социалната демократизация, която е усилена от масовата грамотност и популярната преса. Тези ф-ри правят масата значима в политиката и водят също до политическа демократизация, макар и ограничена с напредъка на всеобщото избирателно право. Масовата демагогия ….(?) се използва в предвоенните години, както от военни диктатори, така и от традиционни демокрации. И тук има два начина за включване на масите политиката. Един ирационален както е в уличната политика и втори разумен, регулиран чрез избиррателното право.
Един особен аргумент в предвоенната обстановка използва Вебер - “ Всички мъже са равни пред лицето на смъртта, всички неравенства на политическото право в миналото произтичаха в последна сметка от икономическите несвързани неравенства на военната квалификация, които вече нямат място в бюрократизираната държава и армия.” Армията е масова военна квалификация, не е важна, трява ти просто пушка.
Политическата демокрация е следствие от формалното равенство, което е предпоставено от институциите на съвременното общество и тя е необходима ако масите трябва да се въвеждат в политическия процес по един регулярен и разумен начин.
Независимо от регулярното избирателно право, обаче политиката винаги се определя от малцина, които след това включват други до степен, в която поддръжката им се смята за необходима. Масите са въвличат по инициатива отгоре, никога отдолу. Тяхната роля е сведена до отговор - “ Това не е въпрос на политическо издигане от пасивната маса на свой лидер, а по-скоро на рекрутиране от лидера на своя следваща го маса чрез демагогски апел и това е вярно дори за най-демократичните устройства.” Законът за малкия брой не означава, че лидерите могат да минат без последователи или че последователите не трябва да са многобройни или ентусиазирани както е по време на война. Това означава, че инициативите са винаги в малките водещи групи, чиито щабни команди и способности тайно да планират стратегията им осигуряват предимство.
В сравнение със знаменитите олигархии, възходът на всеобщото избирателно право не прави политиката по-демократична в смисъла на по-широко разпределение на властта. Нещо повече - властта сега е по-концентрирана. “ Терминът демократизация - пише Вебер - би трябвало да е погрешен щом демосът никога не управлява, само е управляван. Изменил се е начинът, по който малкият брой хора се набира, Качествата изисквани за това и шансът различен тип личност да достигне върха.”
Класическият анализ на въздействието на масовите избори върху характера на политическата дейност във Великоритания и щатите прави Острогорски. Основната му идея е развитието на извърпарламентарната постоянна партийна олигархия, като инструмент за мобилизация на масовите избори се възприема от Вебер. На свой ред той посочва две особени следствия от това развитие - Едното е упадъка на местните величия, играли главна роля в подбора на кандидате и в организирането на изборите за сметка на партийния бос или партийния чиновник, чиято професия е вече да издига кандидати и мобилизира гласове. Второто следствие е нарастващото значение на шефа на партийната машина за сметка на индивидите депутати. Сега те са зависими от подкрепата на партийната машина за своето избиране, която на свой ред зависи от личността на партийния лидер и от неговата спосоност да хване масовия вот в демагогическото съдържание на избирателната компания.
Британската демокрация е станала плебесцитна ( терминът се въвежда от Вебер). С мин-председател подобен по съдържание, но не и по форма на американския. Лидерите Гладстон и Лойд Джордж през главата на парламента и партиите пряко са апелирали към масите, а с такива лидери членовета на парламента, депутатите “ са просто политически кариеристи вербувани като техни следовници.” Заедно с плебесцитния лидер, големият демагог, диктаторът на изборните битки на сцената излизат и нови политически роли. На сцената? Който финансира предизборната кампания и на журналиста демагог. Качествата подходящи и наложени от новите обстоятелства на вс. избирателно право са тези, които осигуряват успех в изборната моилизация. Умението за организация и пропаганда, способността за масови ръководства,, възможности за финансиране на партийната машина. Законът за малкия брой действа както и преди - властта не е дифузирала, не се е разпръснала, а само се е преместила от местните величия и индивидуалните депутати към професионалните организатори на партийната машина , лидера, който е нейн глава.
Властовата стуктура на партийната дейност е скицирана в 1-ва част на Икономика и общество така:
партиините лидери и техните щабове контролират операциите;
активните партиини членове, които имат функциате да акламират лидерите си, макар че при известни обстоятелства могат да действат като контрола, да участват в дискусии, да изразяват недоволство;
неактивните маси, избиратели, обекти чиито гласове се търсят по време на избори;
вложители в партиините фондове, които обикновено, но не винаги остават за сцената.
Тази схема изгежда олигархична, но не бива да забравяме, че у Вебер отношението между лидер и следовници предполага основата на класовия интерес. Политическите лидери са продукт и на политическата структура, но и на класата. Веберовият архетип на политическия лидер - Бисмарк – е последният и най-великият от юнкерите и макар че и кръгозорът му да прехвърля този на неговата класа, постиженията на канцлера биха били невъзможни без неговите поддръжници.
1917г. – Всяка “гросе политик” винаги се прави от малка група мъже, но решаваща за успеха е волевата поддръжка на широка и могъща социална класа. Така интересите на класата и равнището на нейното съзнание поставят граници на лидерските постижения. Независимо от този социален контекст на политическата структура, политическата инициатива винаги идва отгоре и характера на лидера е много важен. Само тези характеристики са подходящи за политическото лидерство, които са били подбрани в политическата борба, доколкото цялата политика е в същността си kampf. Твърде злепоставената работа на демагога му дава по-добър опит отколкото администраторската длъжност.
Парламентът като пазител на свободата: Момзен – единствените форми на парламентаризъм в теорията на Вебер са селекцията на политици със способности за лидерство и контрол върху административния апарат. Така Вебер изоставил идеите си на либерален конституционализъм. Но от факта, че депутатите вече са организирани партиини последователи, не следва че парламентът не може повече да бъде гарант на политическите свободи. Поради това, че гражданските права повече не са поддържани от представите за естественото право, не следва, че те не могат да се пазят чрез инстутиционализирани структури, които се радват на социална поддръжка. Освен други функции Вебер схваща парламента като пазител на гражданските права и свободи, особено в съчиненията за Руската революция от 1905 г.. Одобрените в октомврииския манифест свободи са незащитими; парламентарните и плебесцитните принципи се уравновесяват и си противостоят. Докато плебисцитният лидер се появява вътре в парламентарната система, в същия контекст отговорността на парламента е важна за контрола върху неговата власт. Така много преди възходът на партийната машина да отбележи края на конституционния либерализъм, той прави още по-необходима и функцията на парламента за защите на индивидуалните свободи от властта на плебесцитния лидер. Веберовата политическа теория не е просто институционална. Когато гледа на парламента като на институционален пазител на свободите, той не не си представя, че последният би изпълнявал тази роля без здрава обществена основа, без социалната подкрепа на парламентарното управление, в класите и в условията на обществения живот. Особено в Германия при политически осъзната буржоазия и най-свободните институции биха били сенки. Отношението парламент-общество е повече социлологическо у Вебер отколкото философско. Това значи, че на 1-во място Вебер поставя въпроса Каква социална поддръжка е необходима, за да станат политическите институции ефективни. И след това? – Какъв вид издръжка е необходима, за да бъдат те легитимни. Изключение не прави и главната полтическа институция – държавата. В това отношение въпросът се поставя за отношението между държавата и нацията.
Национална държава и национализъм. Когато Вебер оправдава парламентарната демокрация за това, че тя разглежда възможностите за компетентно политическо лидерство, той не разглежда това лидерство като самоцел, а го свързва с конкретни цели. Тези цели се дефинират в национални термини. Сега в началото на века Германия е голяма сила и тя се нуждае от система на управление, подходяща за нейната позиция и възможности. Малко аспекти от политическата теория на Вебер са предизвикали толкова спорове, колкото неговите национални убеждения. Тезата на Момзен, че национализмът е движеща сила на неговата политическата дейност и че парламентарната демокрация е само средство за осигуряване на ръководство към националните цели може силно да се успорва. Самият Вебер признава, че националните задължения в последна сметка са въпрос на вяра и не биха могли да се проверяват с научни аргументи. Оттук обаче, някои критици погрешно заключват, че неговият национализъм е напълно ирационален, че щом веднъж е разделил науката от ценностите, последните изобщо се изключват от областта на разума. Но Вебер не изключва напълно разума от сферата на ценностите. Застъпвайки се за реципрочното отношение между рационалните и ирационалните елементи. Той разглежда емоционалните корени на национализма в психилогиата на масите и в престижните чувства на управляващата полтическа страта. Но и двата вида чувства се трансформират под влиянието на на интелектуалните групи в идеята за нация. Тази идея на свой ред влияе върху формата и направлението, което ще приеме изразът на емоциите. Във встъпителната лекция Вебер пише, “че националната държава почива върху основен психологически фундамент, споделен даже от широкия спектър на икономически подчинените класи и без съмнение е надстройка, създадена от икономически управляващите класи”. В главата за нацията от “ Икономика и общество” той също прави разлика между емоционалния и пресметнатия икономически ориентиран елемент на национализма. Макар емоционалният момент да е отъждествен най-напред с престижните чувства на политикческата страта на бюрокрацията, армията и др. Но те се индентифицират от влиянието на тази страта, която е отговорна за културата на обществото в специфичното национално съзнание. Голият престиж на властта – пише той - неизбежно се трансформира над влиянието на тези групи в други специфични форми, в частност на идеята за нацията. Интелектулната идея за нацията осигурява не само оправдание, легитимност на държавната власт, но също оформя начина на нейното упражняване. Тя става ефективен принцип за насоката на властта.
Понятието нация – най-същностното политическо понятие според Вебер, което може да се дефинира само в отношение към държавата макар и да не е идентично с нея. Нацията е общностно чувство, което може да намери адекватен израз само в своя държава и коетоÞнормално се стреми да я създаде. Тя има субективен момент, че “специфичното чувство на солидарност може да се очаква от известни групи хора пред лицето на други”. Но това чувство на солидарност не е напълно субективно, а се основава на обективни фактори, като обща раса, език, религия, обичаи, или полтически опит, всеки от които може да прокарва национално чувство. Но нито един от тези фактори не е общ за всички примери на нация (например – езика), нито пък съществуването им прави нацията. Те просто създават потенциал за солидарност и зависи от политическите фактори дали този потенциал ще намери израз в национално самосъзнание или не. Три различни елемента образуват Веберовото понятие за нация:
съществуването на обективни фактори между хората;
2 когато тези общи фактори са източник на ценности и предизвикват чувство за солидарност срещу външни хора;
3 когато тази солидарност намира израз в автономни политически институции, съответни на общността или поне поражда искания за тях. Доколкото националността зависи от чувството за превъзходство пред лицето на другите, тя формира тип група по статус, уникална по това, че е единствена форма на статусно превъзходство, достъпна за широката маса. От обективните фактори расата е с най-малко значение за Вебер. На конгреса на германската социологическа асоциация той казва: “ С расовите теории е възможно да докажете и отхвърлите каквото си искате”. Важи фактори са общността на езика и литературата. Засилването на национализма по това време Вебер обяснява не само с експанзията на империализма, на икономическите конфликти, но и с деформацията на литературната култура сред масите. Веднъж щом езиковата общност има своя преса, мерките срещу нея нямат шанс. По-важни фактори от езика могат да разделят нациите. Религията разделя ирландци и англичани. Или общи обичаи, социална структура, начин на мислене, полтическа традиция. Вебер се отнася скептично към понятия като народен дух и народен характер. За него фолкът не е метафизическа същност, от която произлизат емпиричните различия между хората, а обратно – образуван е от тези характеристики. Основно понятие за Вебер, което отразява индивидуалността от националната общност е понятието култура, което наред с националност е най-популярното в речника на големия мислител. То има различни значения, но тук, в политическия анализ на нацията, под култура Вебер разбира тези особени ценности, които разграничават една група или общество от другите. Образуват тяхната индивидуалност и получават самосъзнателна формулировка, типична за искуството и литературата на това общество. Това са ценности от всякакъв вид – маниери, характер, начин на мислене, които разграничават обществото качествено от групите и са съзнати като такива от неговите членове. Индивидуалността, характерна за културата, е ярко очертана национална индивидуалност. За това Вебер пише, че “всяка култура е национална култура”. Функция на институциите или на културната страта е да пази и изразява тази индивидуалност на културата, тази душа на нацията. Интелектуалци са “тези, които имат специален достъп до известни постижения, смятани за културни ценности ппради тяхната различима индивидуалност”. От тази гледна точка, уникалността на националната култура, не съществува критерии за нисши и висши култури и нации. “ И малките нации са не по-малко ценни и важни спед форума на световната история”> За Вебер една общност се смята за нация само доколкото тя е или се стреми да бъде обединена в собствена автономна държава. Тъкмо стремежът към политическа власт прави унгарците, чехите или гърците нации. Нацията е свързана със сферата на културата, а държавата със сферата на властта. Но макар и да принадлежат към фундаментално различни категории, те са също реципрочни. Държавата може да оцелее доколкото е подхранвана от солидарните чувства на националната общност в поддръжка на нейната власт. И обратно – нацията може да запази различната си идентичност в своята култура с протекцията на властта в държавата. В предишните неполитически времена Гърция е могла да бъде водещ културен народ без единна държава, но тези времена са отминали - Гърция като “мощна държава”. При новите условия Вебер разгежда като безусловно оправдана употребата на държавната мощ за запазване на Германската културна идентичност, независиомо дали става дума за полското проникване от изток през 90-те години на миналия век или за войната срещу откритата заплаха на руския империализъм. С развитието на капитализма и интериоризацията на производството, националното не става излишно, а напротив – настояването за национална идентичност е още по необходимо. Макар и националното да не е просто отражение на икономическтото развитие, неговото засилване е отчасти продукт на развитието на капитализма.
С обединенито Германия не бива да изпуска възможностите си. Вебер нарича обединението “начална точка на немската политика на световна сила”. Но тук има един проблем - ако Вебер е обвързан с културата, идентичността, а не с държавата като самоцел, как би могла една експанзионистична държавна мощ да бъде оправдана с културни ценности. Редица коментатори дават различни интерпретации на
Веберовия национализъм:
Момзен Þ интересът на Вебер е насочен към разширяване на държавната власт и самото то е културна ценност. Но това се пренебрегва. Неговата теория за културата и настояванията му, че държавната власт е само средтсво за реализиране на външни ценности.
Друго мнениеÞ в чуждото отражение на Германия се вижда една нападателна външна полтика като най-добра национална защита.
Реймон АронÞ националната култура като национален престиж, чест. Опитва се да обясни национализма .
За Вебер не самата власт като такава е важна, а характера на националния живот, свързан със световно историческата роля, с етническите и културни следствия на изплзването на властта. Той се стреми да даде етическа и културна легитимност на германската полтическа роля. Например нейната роля да предпази света от разделяне между руската бюрокрация и конвенциите на англо-саксонското общество. В статии от 16-17 год. Вебер смята за по-важно бъдещето политическо влияние не Германия, отколкото военната сила и завладяване на територии. Исланията за анексация на Белгия той нарича невероятна лудост. Трябва да се разскъса полтическата изолация на Германия, да влияе в световната полтика.
Германия ще бъде гарант за независимостта на малките европейски държави.
Заключение: Вебер е буржоазен мислител. Буржоазните икономически, полтически и културни ценности са основен обект на неговите теоретични занимания и обществена дейност. Вебер е наречен буржоазният Маркс. За това има редица основания. Например - Вебер анализира класовата структура на Германия и на Русия и нейното отношения към държавата са почти идентични с тези на Маркс. Но проблемите, произтичащи от този анализ, са различни от класова гледна точка. Те се изразяват като защита на буржоазните ценности. Например - как в Германия да се осигури независимостта на буржозията от консервативната хватка на авторитарната държава или до колко е реалистична възможността за буржоазна демокрация в Русия.
В политическия анализ на Вебер присъстват силни теми като политическо лидерство и национализъм, които Маркс напълно игнорира. Също така, докато Маркс цели изграждане на пролетарско съзнание, самата практика според Вебер трябва да подпогне приемането на работническата класа в една по-широка политическа идентичност, каквато е – националното съзнание. В този национален идеал важна е ролята на индивидуалния лидер, легитимирана с пряката подкрепа на мнозинството от нацията.
За Маркс разрешаването на капитала е условие за премахване на класовите различия, за Вебер те трябва да се преодоляват вътре в политическата система. Тесният класов интерес в политическата сфера трябва да бъде преодолян, националното съзнания – изградено - и частичната идентичност превъзмогната с подчиняване на едно лидерство на два извода, които Вебер прави - за рационализацията на капитализма и за модерната демокрация от лидерски тип. Двете класически дефиниции, които Вебер дава на държава и власт:
Държава – човешка общност, която успешно поддържа монопола на легитимното физическо насилие върху дадена територия.
Властта – това е вероятността един актьор в социалното взаимодействие да наложо своята воля, въпреки съпротивата и независимо каква е основата на тази вероятност.
