Според Робърт Дал политическите системи се различават по своите институции за участие във и упражняване на властта.
За разлика от други политически системи народните управления, или както ги нарича авторът на “Съвременния политически анализ”- полиархиите, предоставят на народа по-големи възможности за участие в създаването на законите, на които трябва да се подчинява. Народното управление в Древна Гърция се появява за първи път около 500 г.пр.н.е. и е наречено демокрация. Римляните наричат тяхната система н управление по същото време република.
През следващите две хилядолетия идеите и практиката на народното управление се оформят под въздействието на Гърция (града-държава Атина) и Рим. Централно място в идеите за народно управление е убеждението, че управлението трябва да се извършва посредством законодателни и съвещателни органи – събрания, в които всички граждани имат право да участват. Поради тази причина преобладаващото схващане през почти две хилядолетия е, че народното управление неизбежно и приложимо само в рамките на малки системи като градовете-държави.
Всеобщото признаване на огромните възможности за социален просперитет на демократичните форми на управление са свързани с богатото разнообразие от теоретични тълкувания и концепции. Понятието “демокрация” от древногръцки буквално преведено означава “народовластие” (демос-народ, кратос-власт). Това е най-популярната и най-обща представа за демокрацията която се използва и в наши дни. Аристотел разглежда демокрацията като една от добрите форми на управление само в случаите, когато другите форми са лишени от законност. Ако народът е принуден да вземе властта, тогава тази форма вдъхна най-малко доверие, защото свободата преминава в анархия и своеволие.
Ако вземем буквално терминът “демокрация” според Жан Жак Русо – истинска демокрация не е имало и няма да има. Това е така защото е противно на природния ред, мнозинството да управлява малцинството. За Русо демокрацията е възможна само в малките държави като Женева, където съществува простота на нравите и наличие на голямо равенство, без никакъв разкош, който да разлага едновременно и богатия и бедния. Основния въпрос на всяка политика – кой управлява тук, се трансформира в условието – как трябва да се управлява и в името на какво. От тази гледна точка американския политолог Робърт Дал разглежда демокрацията в своето произведение “Полиархия”, като чисто теоретично образование, което не може да се реализира в своя завършен вид чрез световния опит. В най-общ смисъл тя представлява форма на управление на обществото на базата на болшинството, чрез наличието на необходим консенсус в политическите процеси.
През 17-18 век Робърт Дал пише, че представителството е една възможна и желателна алтернатива на прякото участие в събранието на гражданите в народното управление. Започва да се развива една нова форма на народно управление, наричана с различни имена: републики и демокрации, представителни управления, демократични републики или парламентарни системи. Тези нови политически системи разширяват теорията и практиката на народното управление извън рамките на града-държава.
Американският политолог Робърт Дал посочва пет условия, поради които хората биха се занимавали активно с обществени дела:
1. Личната мотивация
Има хора, които изпитват удовлетворение от осъществяването на такъв род дейност. Те се чувстват подготвени, информирани. Участието в обществени дейности им дава възможност за широки контакти и достъп до повече информация. Чувстват се полезни и необходими за себе си и за другите. Не считат времето и усилията, вложени за такава дейност за загубени.
Други са мотивирани от възможностите за получаване на облаги, като резултат от тази дейност - било то лично за себе си или за определена група, общност, към която принадлежат. Обичайна практика е, участниците в органи или институции, които са ангажирани в подготовката на решения и с тяхното реализиране, да се ползват с определени привилегии било заради самото участие, било в последствие - от резултатите от прилагането на съответното решение.
2. Наличието на алтернативи.
Наличието на алтернативни възможности за развитието на даден процес или решение също е мотивиращ фактор за участие в обществените дела. Участието във вземане на алтернативни решения дава възможност на гражданите да избират кое от тях отговаря по-добре на интересите им. Мотивира ги да предприемат конкретни действия, които ще подпомогнат реализирането на варианта, който ги удовлетворява. Обикновено отсъствието на алтернативно решение на проблема, или липсата на информация за такова, на практика, обезсмислят участието. Ако проблемът има едно единствено решение, то така или иначе ще се случи и без участието на гражданина.
3. Влияние върху резултатите.
Активното участие на гражданите в общинските дела до голяма степен се определя и от реалната възможност тяхното участие да повлияе на резултатите от дадена дейност, още повече, когато разчитат, че това влияние ще бъде положително по отношение на поставените цели.
4. Приложимост на знанията и уменията.
Гражданинът би участвал много по-активно в решаването на даден проблем, ако притежава познания и умения приложими към съответния проблем. Участието на учителя в комисията по образованието или в комисията по проблемите на младежта и спорта, би било много по-активно, отколкото в комисията по архитектура и градоустройство. Там той би се чувствал некомпетентен и ако реши да участва пълноценно, това ще му отнеме много повече усилия, а е възможно и да се разочарова.
5. Гражданите биха участвали в обществените дела, ако не са необходими много усилия и време. Ако участието в обществените дела изискват много усилия и време, които той преценява, че би използвал по-полезно за себе си и за близките си, вероятността да се включи е минимална.
Естествено, тези условия не са взаимно изключващи се и при всеки конкретен проблем или дейност, гражданинът може да прецени кое от условията би го мотивирало да участва или да не участва изобщо.
В нашия век институциите, които в своята съвкупност отличават модерното народно управление от всички по-ранни народни системи на управление според Робърт Дал, са следните:
1. Контролът над управленченските решения относно политиката по Конституция се упражнява от длъжностни лица на изборни постове.
Тази институция възниква в края на 19 или началото на 20 век. Например във Франция тя се налага окончателно с установяването на Третата република през 1871г.
2. Длъжностните лица се избират и съответно отстраняват от длъжност по мирен начин, чрез редовно провеждани, честни и свободни избори, при които принудата отсъства напълно или е силно ограничена.
Тайното гласуване е сравнително късно нововъведение при народните управления и поради тази причина то рядко е било прилагано при националните избори до осемдесетте години на деветнадесети век. Наблюдава се, че в много страни то се въвежда едва в началото на нашия век.
3. Практически всички пълнолетни граждани имат правото да гласуват.
4. Повечето пълнолетни също така имат право да се кандидатират на изборите за обществени постове.
До нашия век всички демокрации и републики са изключвали много голяма част от пълнолетното население от участие в правенето на закони.В атинската демокрация например жените са били изключени от участие в изборите.
5. Гражданите притежават правото, гарантирано на практика от съдебните и административни служители, на свобода на словото, включително на критикуване и опозиция спрямо управляващата в момента партия и нейните лидери.
6. Те имат достъп и гарантирано право да получават достъп до източници на информация, които не са монополизирани от правителството на държавата или от която и да е било друга групировка.
7. Те притежават гарантирано право да учредяват и да се присъединяват към политически организации, включително политически партии и сдружения по интереси.
Когато днес се говори за демократична държава най-общо се има предвид страна, в която съществуват тези седем институции. Терминът демокрация обаче често се използва и със значението си от XIX век, когато се отнася за държави, в които са липсвали третата и четвъртата институция. Всеобщото придобиване на граждански статут е явление на XX век.
Робърт Дал нарича политическата система, при която са налице седемтe институции полиархия или демократична полиархия. Неполиархиите в съвременния свят често са наричани авторитарни, хегемонични, тоталитарни или диктаторски режими.
Поради ограничените избирателни права до настъпването на нашия век не са съществували истински полиархии.
За разлика от други политически системи народните управления, или както ги нарича авторът на “Съвременния политически анализ”- полиархиите, предоставят на народа по-големи възможности за участие в създаването на законите, на които трябва да се подчинява. Народното управление в Древна Гърция се появява за първи път около 500 г.пр.н.е. и е наречено демокрация. Римляните наричат тяхната система н управление по същото време република.
През следващите две хилядолетия идеите и практиката на народното управление се оформят под въздействието на Гърция (града-държава Атина) и Рим. Централно място в идеите за народно управление е убеждението, че управлението трябва да се извършва посредством законодателни и съвещателни органи – събрания, в които всички граждани имат право да участват. Поради тази причина преобладаващото схващане през почти две хилядолетия е, че народното управление неизбежно и приложимо само в рамките на малки системи като градовете-държави.
Всеобщото признаване на огромните възможности за социален просперитет на демократичните форми на управление са свързани с богатото разнообразие от теоретични тълкувания и концепции. Понятието “демокрация” от древногръцки буквално преведено означава “народовластие” (демос-народ, кратос-власт). Това е най-популярната и най-обща представа за демокрацията която се използва и в наши дни. Аристотел разглежда демокрацията като една от добрите форми на управление само в случаите, когато другите форми са лишени от законност. Ако народът е принуден да вземе властта, тогава тази форма вдъхна най-малко доверие, защото свободата преминава в анархия и своеволие.
Ако вземем буквално терминът “демокрация” според Жан Жак Русо – истинска демокрация не е имало и няма да има. Това е така защото е противно на природния ред, мнозинството да управлява малцинството. За Русо демокрацията е възможна само в малките държави като Женева, където съществува простота на нравите и наличие на голямо равенство, без никакъв разкош, който да разлага едновременно и богатия и бедния. Основния въпрос на всяка политика – кой управлява тук, се трансформира в условието – как трябва да се управлява и в името на какво. От тази гледна точка американския политолог Робърт Дал разглежда демокрацията в своето произведение “Полиархия”, като чисто теоретично образование, което не може да се реализира в своя завършен вид чрез световния опит. В най-общ смисъл тя представлява форма на управление на обществото на базата на болшинството, чрез наличието на необходим консенсус в политическите процеси.
През 17-18 век Робърт Дал пише, че представителството е една възможна и желателна алтернатива на прякото участие в събранието на гражданите в народното управление. Започва да се развива една нова форма на народно управление, наричана с различни имена: републики и демокрации, представителни управления, демократични републики или парламентарни системи. Тези нови политически системи разширяват теорията и практиката на народното управление извън рамките на града-държава.
Американският политолог Робърт Дал посочва пет условия, поради които хората биха се занимавали активно с обществени дела:
1. Личната мотивация
Има хора, които изпитват удовлетворение от осъществяването на такъв род дейност. Те се чувстват подготвени, информирани. Участието в обществени дейности им дава възможност за широки контакти и достъп до повече информация. Чувстват се полезни и необходими за себе си и за другите. Не считат времето и усилията, вложени за такава дейност за загубени.
Други са мотивирани от възможностите за получаване на облаги, като резултат от тази дейност - било то лично за себе си или за определена група, общност, към която принадлежат. Обичайна практика е, участниците в органи или институции, които са ангажирани в подготовката на решения и с тяхното реализиране, да се ползват с определени привилегии било заради самото участие, било в последствие - от резултатите от прилагането на съответното решение.
2. Наличието на алтернативи.
Наличието на алтернативни възможности за развитието на даден процес или решение също е мотивиращ фактор за участие в обществените дела. Участието във вземане на алтернативни решения дава възможност на гражданите да избират кое от тях отговаря по-добре на интересите им. Мотивира ги да предприемат конкретни действия, които ще подпомогнат реализирането на варианта, който ги удовлетворява. Обикновено отсъствието на алтернативно решение на проблема, или липсата на информация за такова, на практика, обезсмислят участието. Ако проблемът има едно единствено решение, то така или иначе ще се случи и без участието на гражданина.
3. Влияние върху резултатите.
Активното участие на гражданите в общинските дела до голяма степен се определя и от реалната възможност тяхното участие да повлияе на резултатите от дадена дейност, още повече, когато разчитат, че това влияние ще бъде положително по отношение на поставените цели.
4. Приложимост на знанията и уменията.
Гражданинът би участвал много по-активно в решаването на даден проблем, ако притежава познания и умения приложими към съответния проблем. Участието на учителя в комисията по образованието или в комисията по проблемите на младежта и спорта, би било много по-активно, отколкото в комисията по архитектура и градоустройство. Там той би се чувствал некомпетентен и ако реши да участва пълноценно, това ще му отнеме много повече усилия, а е възможно и да се разочарова.
5. Гражданите биха участвали в обществените дела, ако не са необходими много усилия и време. Ако участието в обществените дела изискват много усилия и време, които той преценява, че би използвал по-полезно за себе си и за близките си, вероятността да се включи е минимална.
Естествено, тези условия не са взаимно изключващи се и при всеки конкретен проблем или дейност, гражданинът може да прецени кое от условията би го мотивирало да участва или да не участва изобщо.
В нашия век институциите, които в своята съвкупност отличават модерното народно управление от всички по-ранни народни системи на управление според Робърт Дал, са следните:
1. Контролът над управленченските решения относно политиката по Конституция се упражнява от длъжностни лица на изборни постове.
Тази институция възниква в края на 19 или началото на 20 век. Например във Франция тя се налага окончателно с установяването на Третата република през 1871г.
2. Длъжностните лица се избират и съответно отстраняват от длъжност по мирен начин, чрез редовно провеждани, честни и свободни избори, при които принудата отсъства напълно или е силно ограничена.
Тайното гласуване е сравнително късно нововъведение при народните управления и поради тази причина то рядко е било прилагано при националните избори до осемдесетте години на деветнадесети век. Наблюдава се, че в много страни то се въвежда едва в началото на нашия век.
3. Практически всички пълнолетни граждани имат правото да гласуват.
4. Повечето пълнолетни също така имат право да се кандидатират на изборите за обществени постове.
До нашия век всички демокрации и републики са изключвали много голяма част от пълнолетното население от участие в правенето на закони.В атинската демокрация например жените са били изключени от участие в изборите.
5. Гражданите притежават правото, гарантирано на практика от съдебните и административни служители, на свобода на словото, включително на критикуване и опозиция спрямо управляващата в момента партия и нейните лидери.
6. Те имат достъп и гарантирано право да получават достъп до източници на информация, които не са монополизирани от правителството на държавата или от която и да е било друга групировка.
7. Те притежават гарантирано право да учредяват и да се присъединяват към политически организации, включително политически партии и сдружения по интереси.
Когато днес се говори за демократична държава най-общо се има предвид страна, в която съществуват тези седем институции. Терминът демокрация обаче често се използва и със значението си от XIX век, когато се отнася за държави, в които са липсвали третата и четвъртата институция. Всеобщото придобиване на граждански статут е явление на XX век.
Робърт Дал нарича политическата система, при която са налице седемтe институции полиархия или демократична полиархия. Неполиархиите в съвременния свят често са наричани авторитарни, хегемонични, тоталитарни или диктаторски режими.
Поради ограничените избирателни права до настъпването на нашия век не са съществували истински полиархии.
Източници:
1. Дал Р., “Съвременния политически анализ”
2. Дал Р., “Полиархията”
3. Семов М. “Теория на политиката”
1. Дал Р., “Съвременния политически анализ”
2. Дал Р., “Полиархията”
3. Семов М. “Теория на политиката”
Няма коментари:
Публикуване на коментар