Функционализъм
Към края на 19 век еволюционализмът започва да губи позиции. Разбира се като подход той продължава да съществува но отстъпва водещото си място на други подходи. Между двете световни войни в антропологията си съперничат две противоположни парадигми – функционализма и дифузионизма. Революцията в работата на терена (свързан с професионализирането на набиране на данни) водят до натрупване на огромен масив от емпирична информацип, който отвежда отвъд догатките за произвхода на обществото за неговите фундаментални механизми. На тази основа се развиват тези два противоположни подхода в антропологията. Те се различават по отношение на обекта на антропологията у нейния специфичен предмет. Според функционалистите социоалната антропология изследва малките затворени общности и на тази основа това обобщение за общество като цяло. Обратно дифузионистите изследват дифузията на расите и появата на смесени култури, тяхното глобално значение. Ако функционалистите изследват функцията на политиката и правото. Вътре в самите общества, дифузионистите изследват политиката и правото, които обслужват взаимодействието между самите общества. Особено обществата, които са в неравновестойно положение. Корените на това противопоставяне отвеждат още към 70-те години на 19 век. Но неговият апогей е в периода между двете световни войни. Това намира израз в разпределението на позициите в антропологическите институции издателствата на съответна литература редакциите на списания, където позициите се разпределят между представителите на двете течения. Въпреки че дифузионизмът поставя по-глобални въпроси той губи спора. Обяснението е в особената обществена подкрепа с която възниква след Първата световна война. Хаосът на военните действия води до едно усилено търсене на ред в обществото, до разграничаване на факторите, които допринасят за поддържане политиката и правото. Това е един интелектуален отговор на вълненията свързани с кризата в Британската импер; с изострането на класовия конфликт; в САЩ под влияние на Октомврийската революция.
2. Британският функционализъм – израз на 30-те години на 20 години във Великобритания господстват два клона на функционализъм психологическип функционалузъм на Малиновски и структурният функционализъм на Ратлиф Браун. Малиновски интерпретирафункциите на културните институции накато отговор на определени основи присхологически и биологически потребности на човека. Неговите изследвания на ролята на правото, икономическата и религията в някои примитивни общества и неговият метод на наблюдение с участие остават модел на цяло поколение антрополози Марковски изследва правото в действие. Една от причините за това му отнасяне към правото е че неговата основна изследователска работа протича сред австралийските аборигени при които такива общи понятия като право или закон никога не са дефинирани експлицитно. Ето защо Малиновски вместо да описва социалните норми ги класифицира съобразно санкцията, която те упражняват. Религиозните правила например санкционират греха; правните норми се санкционират в престъпления, а обичайните правила санкционират несвойственото поведение. Санкциите се прилагат от общността като цяло или от нейни специализирани органи или други. Неизлизането на терена със специални въпросници може да даде отговор на въпроса какъв е законът, от който се ръководятместните жители, а онова което изследователят наблюдава че правят хората. Основното достойнство на теренната работа се състои не в пасивното регистриране на фактите, а в конструктивното подчертаване на принципите, които се крият зад тези факти. Той нарича тези принципи невидими реалности и счита, че в това се състои същината на етнографския метод. Изследователят не може да действа като автомат, въоръжен с камера и звуказаписна техника, а трябва активно да конструира фактите, т.е. да открива невидимите взаимовръзки между тях. Санкциите на закона, икономическите принципи на производство, политическите институции. Всичко това са невидими за неподготвеното око факти. В духа на това разбиране за антропологическото изследване трябва да се прилага едно широко и еластично отнасяне към фактите, пред които сме изправени без да се робува на предварително готови дефиниции. Посредством едно индуктивно изследване без предварително подготвяне дефиниция може да се постигне едно действително очертаване на нормите и правилата от които се ръководи примитивния закон и съответно едно динамичено виждане за социалната организация. Ключово понятие в тази концепция е понятието „обвързващи задължения”. Той е плод на изследването на веригите от взаимни задължения на арената на публичния и социалния живот. Най-дълбоките структурни взаимовръзки, които Малиновски установява са свързани с произхода по майчина и бащина линия наследяването и отношенията с брата на майката. За да се санкционират социалните отклонения в поведението, те трябва да се превърнат в публичен въпрос. За целта общественото мнение се мобилизира чрез едно церемониално поставяне на проблема от засегнатата страна. Същевременно обаче е от съществено значение кой срещу кого отправя обвинения – дали например магьосничеството ще бъде интерпретирано като криминално престъпление или метод за раздаване на справедливост зависи от това дали се преписва на вожда с неговите изключителни привилегии или не. В този смисъл магьосничеството неизменно стои на страната в овластения, богатия и влиятелния. То подчертава статуквото, изразява традиционните неравенства и противодейства на формирането на нови. Следователно там, където няма формално закрепени регулативни правила, няма рязка граница, между легалното и криминалното, а съществува една зона на полулегално и полукриминално. Според Малиновски правото и редът се установяват в резултат на постоянна борба на различни правни принципи, а не борба между индивидуалните страсти и самият закон. Защо това е така? Защото в самия закон се съдържат повече правни традиции, което позволява при неговото приложение да изиграят своята роля лични наклонности и актуална власт на влиятелните лица. На тази основа се разграничават различни типове закони по оста „легално-криминално” или съобразно ефекта на тяхното действие. Същевременно законите могат да бъдат разграничени съобразно тяхната степен на ортодоксалност, строгост и валидност. Получава се една йерархична пирамида на върха на която стои основният закон на майчиното право и в основата на която стоят традиционните средства за нарушаване на закона и извършване на престъпления. Разяснявайки характера на правното действие Малиновски се проявява като правен реалист.
3. Структурният функционализъм на Радклиф Браун. Същността на структурния функционализъм се изразява в следното. Индивидите се раждат свободни в едно общество, чието съществуване се обезпечава от система от институции, всяка от които задоволява базисни потребности на обществото. Тази система има мрежа между институциите и съотвестващите им роли се самопоражда и независи от живота на отделния индивид. По този начин се обезпечава стабилността. Всеки, който заема дадена роля е длъжен да изпълкнява задълженията, характерни за нея. В този смисъл усилията на отделния индивид остава без последици, без последствия за социалната система като цяло. Традицията на структурния функционализъм може да бъде характеризирана от 4 елемента или страни:
1. синхронност – моделът за общество включва комплекс от събития, които се разглеждат изолирано от предхождащите ги исторически събития, т.е. акцентъте върху събитията, които съществуват в един и същ момент. Затова критиците го обвиняват в това, че изважда обществото от историята, че ги разглежда като неизменни във времето. Тук е необходимо едно пояснение – този подход, разбира се, не отхвърля промяната на онова, което предлага той; представлява един вид моментна снимка на действителността, с други думи не се постуилира неизмеността на обществото, а по-скоро се поставя акцент върху онези структури, норми и ценности, които представляват рамката на индивидуалната дейност.
2. вторият елемент се изразява в разглеждане на обществото като затворена система, т.е. не само изолирано във времето, но и в пространството, без връзки с по-широката социална среда. Процеси на адаптиране съществуват, но те целят възстановяване равновесието на системата.
3. третият елемент се изразява в това, че обществото се разглежда телеологически, т.е. преследващи прадварително зададена цел. С други думи всяка подсистема на обществото: родствени, брачни отношения, политика, религия и др. се анализира от гл.т. на нейния принос за оцеляването на цялото. Например ако се разглежда един политически ритуал акцентът се поставя не върху неговото историческо развитие, а начина върху който той допринася за поддържане на социалното равновесие. Целите на индивидуалното поведение са детайли, които остават несъществени за анализа. Следователно антропологът се интересува от социалните функции, за които често пъти дори индивидът не подозира.
4. структурният фуункционализъм е пряко свързан с изследванията в Централна Африка. Тук се осъществява една двойна взаимовръзка. От една страна победата ма функционализма над еволюционизма и дифузионизма ограничава антропологическото изследване на политиката (по силата на своите особености) до изследване на примитивното общество. И обтатно именно обществата в Централна Африка, коио се намират под британска власт дават практически основания за правилността на този подход. Те съществуват отделени от езикови бариери, следват различни културни модели, фиксирани са от британската колониална система. Всичко това прави възможно взимането на едно отделно село като типичен представител на цялата езикова и културна общност. Африканският опит на политическата антропология намира своя върхов израз в един сборник (1940 г.), наречен „Африкански политически системи. В него се разграничават два типа политически системи. Първо – притежаващи централизирана власт и юридически институции, т.е. примитивни държави. Втори тип, в които няма централизиана власт, т.е. политическата организация не е прима държавна квота. Всъщност трудът „Африкански политически системи” е първият същински труд в областта на политическата антропология, който установява проблемите на тази наука, разрабоотва методологията й и същевременно разкрива противоречивия характер на структурния функционализъм. С течение на врмеето тази първоначално дихотономична (състояща се от две части) типология започва да се прецезира. Някои автори дават примери затова, че съществуват общества, в които от една страна властта е разпръстната между различни групи и същевременно са елемент от една централизирана държава. Дуги автори изтъкват, че не във всички общества родствените отношения стоят в основата на политическата организация. Тъй като съществуват геупи, образувани на възрастова осноова, на ритуална основа, както и създават други линии на влияние, различни от родствените. Изтъква се и друго, че примитивната държава не изключва дифузното разпределение на властта. В този смисъл класификациите стават толкова нюансирани, че самите те се превръщатв самостоятелен обект на изследване. Всички елементи на структурния функционализъм се съдържат и в тази книга „The Nuer” (“Племето”) Еванс Причард, която излиза по същото време. В нея Еванс Причард се опитва да изследва как едно обществоподдържа равновесието си независимо от постояннните конфликти внего и липсата на централизирано управвление. Онова както той съществено установява е „допълнителното противопоставяне” между враждуващите страни. Става дума за ангажирането в конфлита първо на по-големи общности и второ на посредници в резултат на което конфликта или се овладява, или престава да застрашава цялото. Този елемент в работата на Еванс Причард говори за допълнителното противопоставяне за новата насока на политическата антропология. Подходът е критикуван за това, че за сметка на една класичекса простота пожертва политичекстаа комплексност на съвременния свят. Но структурния функционализъм е оставил забележителни постижения. На първо място той акцентира върху онова, което е трайно в обществото и което формира базата за промяна. На второ място с разглеждането на устойчивата мрежа от ценности структурният функционализъм се дооближава до онова, което наричаме политическа култура. На третомясто той допринася за развитието на символната школа в антропологията. По-конкретно ролята на символите за възпроизвеждането на социалното цяло. Тези и други достижения обясняват защо въпреки неговото отхвърляне като цяло , като подход през следващите десетилетия изследваните малки затворени общности продължават да бъдат трайна черта от съвременното антропологически изследване.
Към края на 19 век еволюционализмът започва да губи позиции. Разбира се като подход той продължава да съществува но отстъпва водещото си място на други подходи. Между двете световни войни в антропологията си съперничат две противоположни парадигми – функционализма и дифузионизма. Революцията в работата на терена (свързан с професионализирането на набиране на данни) водят до натрупване на огромен масив от емпирична информацип, който отвежда отвъд догатките за произвхода на обществото за неговите фундаментални механизми. На тази основа се развиват тези два противоположни подхода в антропологията. Те се различават по отношение на обекта на антропологията у нейния специфичен предмет. Според функционалистите социоалната антропология изследва малките затворени общности и на тази основа това обобщение за общество като цяло. Обратно дифузионистите изследват дифузията на расите и появата на смесени култури, тяхното глобално значение. Ако функционалистите изследват функцията на политиката и правото. Вътре в самите общества, дифузионистите изследват политиката и правото, които обслужват взаимодействието между самите общества. Особено обществата, които са в неравновестойно положение. Корените на това противопоставяне отвеждат още към 70-те години на 19 век. Но неговият апогей е в периода между двете световни войни. Това намира израз в разпределението на позициите в антропологическите институции издателствата на съответна литература редакциите на списания, където позициите се разпределят между представителите на двете течения. Въпреки че дифузионизмът поставя по-глобални въпроси той губи спора. Обяснението е в особената обществена подкрепа с която възниква след Първата световна война. Хаосът на военните действия води до едно усилено търсене на ред в обществото, до разграничаване на факторите, които допринасят за поддържане политиката и правото. Това е един интелектуален отговор на вълненията свързани с кризата в Британската импер; с изострането на класовия конфликт; в САЩ под влияние на Октомврийската революция.
2. Британският функционализъм – израз на 30-те години на 20 години във Великобритания господстват два клона на функционализъм психологическип функционалузъм на Малиновски и структурният функционализъм на Ратлиф Браун. Малиновски интерпретирафункциите на културните институции накато отговор на определени основи присхологически и биологически потребности на човека. Неговите изследвания на ролята на правото, икономическата и религията в някои примитивни общества и неговият метод на наблюдение с участие остават модел на цяло поколение антрополози Марковски изследва правото в действие. Една от причините за това му отнасяне към правото е че неговата основна изследователска работа протича сред австралийските аборигени при които такива общи понятия като право или закон никога не са дефинирани експлицитно. Ето защо Малиновски вместо да описва социалните норми ги класифицира съобразно санкцията, която те упражняват. Религиозните правила например санкционират греха; правните норми се санкционират в престъпления, а обичайните правила санкционират несвойственото поведение. Санкциите се прилагат от общността като цяло или от нейни специализирани органи или други. Неизлизането на терена със специални въпросници може да даде отговор на въпроса какъв е законът, от който се ръководятместните жители, а онова което изследователят наблюдава че правят хората. Основното достойнство на теренната работа се състои не в пасивното регистриране на фактите, а в конструктивното подчертаване на принципите, които се крият зад тези факти. Той нарича тези принципи невидими реалности и счита, че в това се състои същината на етнографския метод. Изследователят не може да действа като автомат, въоръжен с камера и звуказаписна техника, а трябва активно да конструира фактите, т.е. да открива невидимите взаимовръзки между тях. Санкциите на закона, икономическите принципи на производство, политическите институции. Всичко това са невидими за неподготвеното око факти. В духа на това разбиране за антропологическото изследване трябва да се прилага едно широко и еластично отнасяне към фактите, пред които сме изправени без да се робува на предварително готови дефиниции. Посредством едно индуктивно изследване без предварително подготвяне дефиниция може да се постигне едно действително очертаване на нормите и правилата от които се ръководи примитивния закон и съответно едно динамичено виждане за социалната организация. Ключово понятие в тази концепция е понятието „обвързващи задължения”. Той е плод на изследването на веригите от взаимни задължения на арената на публичния и социалния живот. Най-дълбоките структурни взаимовръзки, които Малиновски установява са свързани с произхода по майчина и бащина линия наследяването и отношенията с брата на майката. За да се санкционират социалните отклонения в поведението, те трябва да се превърнат в публичен въпрос. За целта общественото мнение се мобилизира чрез едно церемониално поставяне на проблема от засегнатата страна. Същевременно обаче е от съществено значение кой срещу кого отправя обвинения – дали например магьосничеството ще бъде интерпретирано като криминално престъпление или метод за раздаване на справедливост зависи от това дали се преписва на вожда с неговите изключителни привилегии или не. В този смисъл магьосничеството неизменно стои на страната в овластения, богатия и влиятелния. То подчертава статуквото, изразява традиционните неравенства и противодейства на формирането на нови. Следователно там, където няма формално закрепени регулативни правила, няма рязка граница, между легалното и криминалното, а съществува една зона на полулегално и полукриминално. Според Малиновски правото и редът се установяват в резултат на постоянна борба на различни правни принципи, а не борба между индивидуалните страсти и самият закон. Защо това е така? Защото в самия закон се съдържат повече правни традиции, което позволява при неговото приложение да изиграят своята роля лични наклонности и актуална власт на влиятелните лица. На тази основа се разграничават различни типове закони по оста „легално-криминално” или съобразно ефекта на тяхното действие. Същевременно законите могат да бъдат разграничени съобразно тяхната степен на ортодоксалност, строгост и валидност. Получава се една йерархична пирамида на върха на която стои основният закон на майчиното право и в основата на която стоят традиционните средства за нарушаване на закона и извършване на престъпления. Разяснявайки характера на правното действие Малиновски се проявява като правен реалист.
3. Структурният функционализъм на Радклиф Браун. Същността на структурния функционализъм се изразява в следното. Индивидите се раждат свободни в едно общество, чието съществуване се обезпечава от система от институции, всяка от които задоволява базисни потребности на обществото. Тази система има мрежа между институциите и съотвестващите им роли се самопоражда и независи от живота на отделния индивид. По този начин се обезпечава стабилността. Всеки, който заема дадена роля е длъжен да изпълкнява задълженията, характерни за нея. В този смисъл усилията на отделния индивид остава без последици, без последствия за социалната система като цяло. Традицията на структурния функционализъм може да бъде характеризирана от 4 елемента или страни:
1. синхронност – моделът за общество включва комплекс от събития, които се разглеждат изолирано от предхождащите ги исторически събития, т.е. акцентъте върху събитията, които съществуват в един и същ момент. Затова критиците го обвиняват в това, че изважда обществото от историята, че ги разглежда като неизменни във времето. Тук е необходимо едно пояснение – този подход, разбира се, не отхвърля промяната на онова, което предлага той; представлява един вид моментна снимка на действителността, с други думи не се постуилира неизмеността на обществото, а по-скоро се поставя акцент върху онези структури, норми и ценности, които представляват рамката на индивидуалната дейност.
2. вторият елемент се изразява в разглеждане на обществото като затворена система, т.е. не само изолирано във времето, но и в пространството, без връзки с по-широката социална среда. Процеси на адаптиране съществуват, но те целят възстановяване равновесието на системата.
3. третият елемент се изразява в това, че обществото се разглежда телеологически, т.е. преследващи прадварително зададена цел. С други думи всяка подсистема на обществото: родствени, брачни отношения, политика, религия и др. се анализира от гл.т. на нейния принос за оцеляването на цялото. Например ако се разглежда един политически ритуал акцентът се поставя не върху неговото историческо развитие, а начина върху който той допринася за поддържане на социалното равновесие. Целите на индивидуалното поведение са детайли, които остават несъществени за анализа. Следователно антропологът се интересува от социалните функции, за които често пъти дори индивидът не подозира.
4. структурният фуункционализъм е пряко свързан с изследванията в Централна Африка. Тук се осъществява една двойна взаимовръзка. От една страна победата ма функционализма над еволюционизма и дифузионизма ограничава антропологическото изследване на политиката (по силата на своите особености) до изследване на примитивното общество. И обтатно именно обществата в Централна Африка, коио се намират под британска власт дават практически основания за правилността на този подход. Те съществуват отделени от езикови бариери, следват различни културни модели, фиксирани са от британската колониална система. Всичко това прави възможно взимането на едно отделно село като типичен представител на цялата езикова и културна общност. Африканският опит на политическата антропология намира своя върхов израз в един сборник (1940 г.), наречен „Африкански политически системи. В него се разграничават два типа политически системи. Първо – притежаващи централизирана власт и юридически институции, т.е. примитивни държави. Втори тип, в които няма централизиана власт, т.е. политическата организация не е прима държавна квота. Всъщност трудът „Африкански политически системи” е първият същински труд в областта на политическата антропология, който установява проблемите на тази наука, разрабоотва методологията й и същевременно разкрива противоречивия характер на структурния функционализъм. С течение на врмеето тази първоначално дихотономична (състояща се от две части) типология започва да се прецезира. Някои автори дават примери затова, че съществуват общества, в които от една страна властта е разпръстната между различни групи и същевременно са елемент от една централизирана държава. Дуги автори изтъкват, че не във всички общества родствените отношения стоят в основата на политическата организация. Тъй като съществуват геупи, образувани на възрастова осноова, на ритуална основа, както и създават други линии на влияние, различни от родствените. Изтъква се и друго, че примитивната държава не изключва дифузното разпределение на властта. В този смисъл класификациите стават толкова нюансирани, че самите те се превръщатв самостоятелен обект на изследване. Всички елементи на структурния функционализъм се съдържат и в тази книга „The Nuer” (“Племето”) Еванс Причард, която излиза по същото време. В нея Еванс Причард се опитва да изследва как едно обществоподдържа равновесието си независимо от постояннните конфликти внего и липсата на централизирано управвление. Онова както той съществено установява е „допълнителното противопоставяне” между враждуващите страни. Става дума за ангажирането в конфлита първо на по-големи общности и второ на посредници в резултат на което конфликта или се овладява, или престава да застрашава цялото. Този елемент в работата на Еванс Причард говори за допълнителното противопоставяне за новата насока на политическата антропология. Подходът е критикуван за това, че за сметка на една класичекса простота пожертва политичекстаа комплексност на съвременния свят. Но структурния функционализъм е оставил забележителни постижения. На първо място той акцентира върху онова, което е трайно в обществото и което формира базата за промяна. На второ място с разглеждането на устойчивата мрежа от ценности структурният функционализъм се дооближава до онова, което наричаме политическа култура. На третомясто той допринася за развитието на символната школа в антропологията. По-конкретно ролята на символите за възпроизвеждането на социалното цяло. Тези и други достижения обясняват защо въпреки неговото отхвърляне като цяло , като подход през следващите десетилетия изследваните малки затворени общности продължават да бъдат трайна черта от съвременното антропологически изследване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар