ДЕФИНИРАНЕ НА ЕЛИТИТЕ В КОНТЕКСТА НА ХХІ ВЕК
1. Уточняване на подхода - “елит” или за “елити” ?
Както вече изяснихме във встъпителната лекция, общата посока на развитие на теориите за елитите е по посока на налагането на плуралистичните възгледи за тяхната същност, функции и механизми на функциониране и селекция.
Решаването на дилемата „елит или елити” всъщност изразява еволюцията на идеите за структурата на обществото и механизмите на неговото управление.
В монолитното, строго йерархично общество от човешката история до ХХ век, отговорът е сравнително лесен. Както изясняват още Макиавели, Моска и Парето, там има една “управляваща класа”: това е “върхът на пирамидата”, където се съсредоточават едновременно властта, знанието, богатството, отговорностите, взимането на решения. В модерните (да не говорим за пост-модерните) общества това понятие за единен елит губи своите обективни основания. Днес световният елит е странна смесица, в която съжителстват Нобелови лауреати и звезди на шоу-бизнеса, интелектуалци и спортни знаменитости, възпитаници на най-реномираните учебни заведения и “самоизградили се” (self-made) бизнесмени, популярни телевизионни водещи и интервюираните от тях политици, американски милиардери, арабски петролни шейхове и руснаци, собственици на славни футболни клубове, светски “лъвове” и носители на “Оскар”-и, и т.н.
В почти всички влиятелни днес възгледи за елитите се застъпва тезата, че съвременните общества се ръководят не от една-единствена “управляваща класа”, а от комплекс от “стратегически елити”. Ето определението на Нагаи, Лърнър и Ротман за този феномен:
Стратегическите елити се състоят от “висшия ръководен слой на водещите организации в стратегически важните сектори на обществото” и се дефинират като “малцинства от индивиди, отговорни за поддържане функционирането на обществото и за посрещането и преодоляването на настъпващите сериозни колективни кризи”.
Националният елит се състои от сумата от стратегическите елити, но за разлика от хомогенната и самовъзпроизвеждаща се управляваща класа, той няма единно самосъзнание и по правило не е способен на организирано колективно действие. Разглеждани като представители на отделни стратегически елити, общото между президента на САЩ Джордж Буш, собственика на Майкрософт Бил Гейтс, режисьора Стивън Спилбърг, топ-консултанта Уорън Бенис и телевизионния водещ Лари Кинг е преди всичко принадлежността им към една социокултурна среда и високите професионални постижения, обусловили успеха им. Или, ако се визират междуличностните отношения сред множеството конкуриращи се стратегически елити, съставляващи националния елит на САЩ, “банкерите се познават с банкери, учените – с учени, бизнесмените – с бизнесмени, само политиците познават всички други”.
Кои са общите характеристики на това множество от елити?
Преди всичко, дори в усложнената система от стратегически сектори
елитите са малцинства, подбрани да осъществяват лидерство, като предлагат на обществото визии, стратегии и ключови политики и служат като ориентир за успех и пример за подражание.
= Влиянието и авторитетът на тези малцинства се основават повече върху делегирането на доверие от страна на обществото, отколкото върху институционалния им статус.
= Задълженията и отговорностите на елитите оправдават привилегиите им.
Следователно, елитите са резултат на придобита легитимност. Основната трудност на раждането на новите елити се крие в зависимостта от това доверие, без което институционалният статус остава непълноценен. Не е достатъчно да бъдеш избран чрез бюлетините в урните, нито да наследиш състояние, нито да бъдеш назначен на ръководен административен пост. Включването в елитите изисква признание от колективното съзнание, и то не главно в светлината на популярността, а преди всичко – на основата на реализацията на властовите пълномощия, които ускоряват движението и промяната, жизнено необходими на обществото.
Оспорването на елитите настъпва, когато в своята цялост системата на елитите стане непродуктивна, т.е. когато нито един елит не може да управлява настоящето, а още по-малко – да насочва бъдещето. Тогава възниква необходимост от ново лидерство, което да осъществи истински необходимата промяна. Това означава да се конструира една нова легитимност, основана първоначално върху доверието на населението, върху капацитета на консенсуалната социална динамика. Първо се раждат контурите на едно ново лидерство, което по-късно ще дефинира новите елити.
Ето защо, усещането за криза на елитите е тревожен сигнал за нарушено функциониране, за “болест” на жизнено важни органи на социалния организъм. Когато подобно усещане прерасне в цялостно оспорване на легитимността им, това вече означава, че обществото издига искането за обновяване на елитите и за ново лидерство.
Елитите са малцинства, но достатъчно силни малцинства, за да могат да влияят върху социалната тъкан. Най-важната, обобщаваща черта на елитите е, че те упражняват власт и влияние. Затова, когато се говори за елити, обикновено на преден план се извеждат политическите, публично-административните, икономическите, военните, юридическите елити, в редица общества – и религиозните елити. В последните десетилетия особено внимание се обръща на т.нар. “нови стратегически” елити, упражняващи власт и влияние чрез производството и разпространението на символи и информация – елитите от медиите, аудио-визуалното производство (вж. Мечков, 2002), неправителствения сектор.
Елитите са продукт на целенасочена селекция. Те не са механични съвкупности от самотни герои, индивидуалисти или избраници на историческото провидение. Елитите се превръщат в устойчиви социална общности, защото техните членове са солидарни и в значителна степен - взаимозаменяеми помежду си.
Елитите организират своя система на възпроизводство ( в миналото - по кръвна линия, след това - чрез съюзи, в съвременното общество - чрез образованието и властовите структури на информацията и знанието).
= Затова идеята за „консенсус между партиите” за стратегия в областта на образованието е опростена или подвеждаща.
Да обърнем по-сериозно внимание на процеса на възпроизводство на елитите чрез образованието и владеенето на информацията.
Новото, постиндустриално общество е изправено пред противопоставянето между представителите на “втората” и “третата вълна” според терминологията на А. Тофлър, или между “материалистите” и “постматериалистите” в разбирането на Р. Ингълхарт. Остротата на конфликта се допълва от това, че социалните предпочитания и ценностната система на човека в действителност много трудно се променят в течение на живота му, което придава устойчив характер на противопоставянето между материалистично и постматериалистично ориентираните личности.
Стремежът на човека да се реализира като носител на постматериалистични ценности е ограничен не само от субективните, а и от изцяло обективни обстоятелства. Основното сред тях се състои в ограничеността на достъпа до информация, образование и знания в условията, при които интелектуалното разделение на нацията се превръща в основа за всякакво друго социално разслояване. По думите на покойния Питър Дракър не лишените от материални блага, а изпитващите недостиг от образование хора се чувстват “нисша класа” в обществото, в което най-високо се ценят не парите, а достойнството.
В новата ситуация обществото дава на допуснатите до информацията и до знанията, които обаче трябва да бъдат способни да се разпореждат с тях, всички права, принадлежали в миналото на представителите на висшата класа и традиционните елити. Прав е Ф. Фукуяма, който твърди, че “класовите различия, съществуващи в съвременните Съединени щати, са предизвикани преди всичко от разликата в образованието”.
Даденото явление обаче носи много сериозни, при това непознати досега опасности. Всички стари принципи на социално разделение са се определяли в много по-малка степен от естествени и неотменни фактори; днес вече властта на елитите се основава на качества, които не са обусловени от външни обстоятелства. На съвременния етап не само социалните отношения издигат човека над останалите в обществото, а той сам може да формира себе си като носител на качества, които го правят представител на висше съсловие.
Информацията, която доскоро изглеждаше като най-демократичният източник на властта, се проявява в същото време и като най-малко демократичната нейна причина, тъй като достъпът до информация не е адекватен на притежанието й. Информацията днес е неограничена, неизчерпаема, не може да бъде притежавана, нито потребена изцяло; тя е белязана с избирателност, която дарява своя компетентен ползвател с власт от най-високо качество. За първи път в историята условие за принадлежност към елитите става не правото да владееш благото, а способността да се възползваш от него.
Съвременното обществено разделение се проявява не като следствие на ново преразпределение на властта и на същността на собствеността; то е породено от същностни отлики на вътрешния потенциал на различните членове на обществото.
Ако през 1977 година единият процент най-заможни американци контролира 19% от националното богатство, през 1981 година този процент е 24%, а през 1984 г. – над 30%. В края на 80-те години на 20-ти век цифрата вече е 39%, което превишава съответния дял от 1976 година повече от два пъти.
В края на 80-те и началото на 90-те години на 20-ти век тези тенденции се засилват. Особено важна причина за това са последиците от технологичния скок в края на 80-те години; през този период бележи връх бързият растеж на пазарната стойност на новите компании, развиващи дейността си в най-високотехнологичните отрасли. Не само ръководителите на големите корпорации, а и създателите на сравнително неголеми високотехнологични предприятия и дори отделни специалисти в областта на високите технологии започнаха да получават доходи, несравними с работната заплата на средния американец. През 1988 година над 1,3 милиона американци декларират годишен доход, надхвърлящ един милион долара, а през 2000 година техният брой надхвърля 3 милиона.
Основен фактор за продължаващата диференциация на доходите е преходът към основаната на информацията икономика и повишаването на ролята на знанията.
Ако в САЩ за периода 1968-1977 г. реалните доходи са нараснали с 20%, разликите по този показател между випускниците на училищата и дипломантите на колежите не надхвърлят един процент. За периода от 1978 до 1987 г. реалните доходи са се увеличили със 17%, обаче при лицата с висше образование те са се покачили с 48%, при завършилите средно образование са паднали с 4%, а при хората, които нямат документ за завършено средно образование са паднали с 18%.
Развитието на производството, основаващо се на информацията и знанията, поражда нова ситуация. При положение, че все повече работници могат да бъдат управлявани само в качеството на доброволци, че те не желаят да бъдат йерархично контролирани и са твърде мобилни, а корпорациите са крайно заинтересувани от тях, подобни специалисти стават не служители, а партньори. В резултат на това, професионалистите, мотивирани в значителна степен надутилитарно, несвързани здраво с една определена компания, твърде мобилни, притежаващи уникални качества като носители на информация и знания, получават възнаграждение стотици, дори хиляди пъти по-голямо от средното равнище на работната заплата.
Освен това, тези висококвалифицирани специалисти, главно в областта на високите технологии, получиха възможност да излязат извън рамките на традиционната организация на производството, тъй като придобиват като лична собственост всички негови необходими условия. Тези специалисти, които са способни да създават уникални и невъзпроизводими блага и имат реална възможност да притежават необходимите им средства за производство, все по-често се проявяват не в качеството на продаващи своята работна сила, а като самостоятелни производители на блага, които имат много висока пазарна стойност.
Краят на 20-ти и началото на 21-ви век е период на назряване и проявление на нови противоречия, което е съвсем естествено за период на формиране на основите на една нова цивилизация. Все по-важно условия за прогреса днес не е технологичното развитие, станало вече самовъзпроизвеждащо се, и дори не процесът на преосмисляне на мотивите и ценностите на индивида, който очевидно тръгва по посока на формиране на постматериалистична ориентация, а оптималното съчетаване на интересите на социума и личността, на човека и социалните групи. Само това може да осигури онзи “плавен преход от индустриалното стопанство към информационното”, за който с основание Т. Стоунър говори като за най-важна задача, стояща днес пред всички без изключения западни общества.
Реално се поражда нова поляризация в обществото. Спецификата на новите елити, които градят своята власт и влияние върху знанията като неотчуждаем от човека вид ресурси, прави противопоставянето между управляващи и управлявани коренно различно от предшестващите епохи, а невъзможността да се преразпределят знанията прави всички познати форми на “класова борба” в обществото безперспективни.
Досегашният опит на човечеството показва, че максималната имуществена поляризация е присъща на преходните периоди в общественото развитие в по-голяма степен, отколкото на зрелите форми на едни или други социални състояния.
Нека отбележим още една важна отличителна черта на елитите. Доколкото елитите като обособени, “висшестоящи” групи носят отлики, които се възприемат като полезни за обществото, те са определени видове корпорации, определени “гилдии”. Всеки елит е резултат – в последна сметка - от една естествена вътрешновидова и междувидова селекция. Кризата на елитите показва, че е настъпил нов стадий на еволюцията.
Дарвинистката представа за господството на най-силните, подбрани чрез естествена селекция, обяснява едновременно причината за легитимирането на възхода на конкретни елити и на техния упадък след оспорването им. Оспорвайки статуса на елитите, социалното въображение ги приравнява към положението на динозаврите, обозначава ги като “архаични създания”, неспособни да се приспособят към текущата, още по-малко – към бъдещата ситуация.
Тогава започва обновяване на елитите чрез излъчването на ново поколение лидери. Новото лидерство винаги възниква като движение на едно ново поколение, чието влияние и харизма се основава главно върху идеята, че е породено от своята нова епоха.
Елитите са въплъщение на примерни модели (образци на подражание). Те са човешки превъплъщения на една “рецепта” за доказано успешен начин на социално функциониране. Членовете на елитите, които са разработили и приложили тази рецепта, получават репутацията, че знаят как се прави “това” или „онова”; но тя неусетно се трансформира в репутация, че знаят и могат да правят “всичко”. С течение на времето ефективното функциониране на даден елит в съвършено конкретен контекст се приема като доказателство за неограничена лична добродетел.
Всеки елит в действителност проявява склонност да увековечи своя собствен социален модел, като губи чувствителност към контекста, в който действа и като отказва да приеме, че неговите рецепти може би са вече демодирани и влизат в разрез с действителността. Когато обществото изпадне в тежка криза и се изправи пред непознати предизвикателства и неразбираеми заплахи, елитите, които са наследници на миналото, много бързо започват да изглеждат остарели и изостанали.
1. Уточняване на подхода - “елит” или за “елити” ?
Както вече изяснихме във встъпителната лекция, общата посока на развитие на теориите за елитите е по посока на налагането на плуралистичните възгледи за тяхната същност, функции и механизми на функциониране и селекция.
Решаването на дилемата „елит или елити” всъщност изразява еволюцията на идеите за структурата на обществото и механизмите на неговото управление.
В монолитното, строго йерархично общество от човешката история до ХХ век, отговорът е сравнително лесен. Както изясняват още Макиавели, Моска и Парето, там има една “управляваща класа”: това е “върхът на пирамидата”, където се съсредоточават едновременно властта, знанието, богатството, отговорностите, взимането на решения. В модерните (да не говорим за пост-модерните) общества това понятие за единен елит губи своите обективни основания. Днес световният елит е странна смесица, в която съжителстват Нобелови лауреати и звезди на шоу-бизнеса, интелектуалци и спортни знаменитости, възпитаници на най-реномираните учебни заведения и “самоизградили се” (self-made) бизнесмени, популярни телевизионни водещи и интервюираните от тях политици, американски милиардери, арабски петролни шейхове и руснаци, собственици на славни футболни клубове, светски “лъвове” и носители на “Оскар”-и, и т.н.
В почти всички влиятелни днес възгледи за елитите се застъпва тезата, че съвременните общества се ръководят не от една-единствена “управляваща класа”, а от комплекс от “стратегически елити”. Ето определението на Нагаи, Лърнър и Ротман за този феномен:
Стратегическите елити се състоят от “висшия ръководен слой на водещите организации в стратегически важните сектори на обществото” и се дефинират като “малцинства от индивиди, отговорни за поддържане функционирането на обществото и за посрещането и преодоляването на настъпващите сериозни колективни кризи”.
Националният елит се състои от сумата от стратегическите елити, но за разлика от хомогенната и самовъзпроизвеждаща се управляваща класа, той няма единно самосъзнание и по правило не е способен на организирано колективно действие. Разглеждани като представители на отделни стратегически елити, общото между президента на САЩ Джордж Буш, собственика на Майкрософт Бил Гейтс, режисьора Стивън Спилбърг, топ-консултанта Уорън Бенис и телевизионния водещ Лари Кинг е преди всичко принадлежността им към една социокултурна среда и високите професионални постижения, обусловили успеха им. Или, ако се визират междуличностните отношения сред множеството конкуриращи се стратегически елити, съставляващи националния елит на САЩ, “банкерите се познават с банкери, учените – с учени, бизнесмените – с бизнесмени, само политиците познават всички други”.
Кои са общите характеристики на това множество от елити?
Преди всичко, дори в усложнената система от стратегически сектори
елитите са малцинства, подбрани да осъществяват лидерство, като предлагат на обществото визии, стратегии и ключови политики и служат като ориентир за успех и пример за подражание.
= Влиянието и авторитетът на тези малцинства се основават повече върху делегирането на доверие от страна на обществото, отколкото върху институционалния им статус.
= Задълженията и отговорностите на елитите оправдават привилегиите им.
Следователно, елитите са резултат на придобита легитимност. Основната трудност на раждането на новите елити се крие в зависимостта от това доверие, без което институционалният статус остава непълноценен. Не е достатъчно да бъдеш избран чрез бюлетините в урните, нито да наследиш състояние, нито да бъдеш назначен на ръководен административен пост. Включването в елитите изисква признание от колективното съзнание, и то не главно в светлината на популярността, а преди всичко – на основата на реализацията на властовите пълномощия, които ускоряват движението и промяната, жизнено необходими на обществото.
Оспорването на елитите настъпва, когато в своята цялост системата на елитите стане непродуктивна, т.е. когато нито един елит не може да управлява настоящето, а още по-малко – да насочва бъдещето. Тогава възниква необходимост от ново лидерство, което да осъществи истински необходимата промяна. Това означава да се конструира една нова легитимност, основана първоначално върху доверието на населението, върху капацитета на консенсуалната социална динамика. Първо се раждат контурите на едно ново лидерство, което по-късно ще дефинира новите елити.
Ето защо, усещането за криза на елитите е тревожен сигнал за нарушено функциониране, за “болест” на жизнено важни органи на социалния организъм. Когато подобно усещане прерасне в цялостно оспорване на легитимността им, това вече означава, че обществото издига искането за обновяване на елитите и за ново лидерство.
Елитите са малцинства, но достатъчно силни малцинства, за да могат да влияят върху социалната тъкан. Най-важната, обобщаваща черта на елитите е, че те упражняват власт и влияние. Затова, когато се говори за елити, обикновено на преден план се извеждат политическите, публично-административните, икономическите, военните, юридическите елити, в редица общества – и религиозните елити. В последните десетилетия особено внимание се обръща на т.нар. “нови стратегически” елити, упражняващи власт и влияние чрез производството и разпространението на символи и информация – елитите от медиите, аудио-визуалното производство (вж. Мечков, 2002), неправителствения сектор.
Елитите са продукт на целенасочена селекция. Те не са механични съвкупности от самотни герои, индивидуалисти или избраници на историческото провидение. Елитите се превръщат в устойчиви социална общности, защото техните членове са солидарни и в значителна степен - взаимозаменяеми помежду си.
Елитите организират своя система на възпроизводство ( в миналото - по кръвна линия, след това - чрез съюзи, в съвременното общество - чрез образованието и властовите структури на информацията и знанието).
= Затова идеята за „консенсус между партиите” за стратегия в областта на образованието е опростена или подвеждаща.
Да обърнем по-сериозно внимание на процеса на възпроизводство на елитите чрез образованието и владеенето на информацията.
Новото, постиндустриално общество е изправено пред противопоставянето между представителите на “втората” и “третата вълна” според терминологията на А. Тофлър, или между “материалистите” и “постматериалистите” в разбирането на Р. Ингълхарт. Остротата на конфликта се допълва от това, че социалните предпочитания и ценностната система на човека в действителност много трудно се променят в течение на живота му, което придава устойчив характер на противопоставянето между материалистично и постматериалистично ориентираните личности.
Стремежът на човека да се реализира като носител на постматериалистични ценности е ограничен не само от субективните, а и от изцяло обективни обстоятелства. Основното сред тях се състои в ограничеността на достъпа до информация, образование и знания в условията, при които интелектуалното разделение на нацията се превръща в основа за всякакво друго социално разслояване. По думите на покойния Питър Дракър не лишените от материални блага, а изпитващите недостиг от образование хора се чувстват “нисша класа” в обществото, в което най-високо се ценят не парите, а достойнството.
В новата ситуация обществото дава на допуснатите до информацията и до знанията, които обаче трябва да бъдат способни да се разпореждат с тях, всички права, принадлежали в миналото на представителите на висшата класа и традиционните елити. Прав е Ф. Фукуяма, който твърди, че “класовите различия, съществуващи в съвременните Съединени щати, са предизвикани преди всичко от разликата в образованието”.
Даденото явление обаче носи много сериозни, при това непознати досега опасности. Всички стари принципи на социално разделение са се определяли в много по-малка степен от естествени и неотменни фактори; днес вече властта на елитите се основава на качества, които не са обусловени от външни обстоятелства. На съвременния етап не само социалните отношения издигат човека над останалите в обществото, а той сам може да формира себе си като носител на качества, които го правят представител на висше съсловие.
Информацията, която доскоро изглеждаше като най-демократичният източник на властта, се проявява в същото време и като най-малко демократичната нейна причина, тъй като достъпът до информация не е адекватен на притежанието й. Информацията днес е неограничена, неизчерпаема, не може да бъде притежавана, нито потребена изцяло; тя е белязана с избирателност, която дарява своя компетентен ползвател с власт от най-високо качество. За първи път в историята условие за принадлежност към елитите става не правото да владееш благото, а способността да се възползваш от него.
Съвременното обществено разделение се проявява не като следствие на ново преразпределение на властта и на същността на собствеността; то е породено от същностни отлики на вътрешния потенциал на различните членове на обществото.
Ако през 1977 година единият процент най-заможни американци контролира 19% от националното богатство, през 1981 година този процент е 24%, а през 1984 г. – над 30%. В края на 80-те години на 20-ти век цифрата вече е 39%, което превишава съответния дял от 1976 година повече от два пъти.
В края на 80-те и началото на 90-те години на 20-ти век тези тенденции се засилват. Особено важна причина за това са последиците от технологичния скок в края на 80-те години; през този период бележи връх бързият растеж на пазарната стойност на новите компании, развиващи дейността си в най-високотехнологичните отрасли. Не само ръководителите на големите корпорации, а и създателите на сравнително неголеми високотехнологични предприятия и дори отделни специалисти в областта на високите технологии започнаха да получават доходи, несравними с работната заплата на средния американец. През 1988 година над 1,3 милиона американци декларират годишен доход, надхвърлящ един милион долара, а през 2000 година техният брой надхвърля 3 милиона.
Основен фактор за продължаващата диференциация на доходите е преходът към основаната на информацията икономика и повишаването на ролята на знанията.
Ако в САЩ за периода 1968-1977 г. реалните доходи са нараснали с 20%, разликите по този показател между випускниците на училищата и дипломантите на колежите не надхвърлят един процент. За периода от 1978 до 1987 г. реалните доходи са се увеличили със 17%, обаче при лицата с висше образование те са се покачили с 48%, при завършилите средно образование са паднали с 4%, а при хората, които нямат документ за завършено средно образование са паднали с 18%.
Развитието на производството, основаващо се на информацията и знанията, поражда нова ситуация. При положение, че все повече работници могат да бъдат управлявани само в качеството на доброволци, че те не желаят да бъдат йерархично контролирани и са твърде мобилни, а корпорациите са крайно заинтересувани от тях, подобни специалисти стават не служители, а партньори. В резултат на това, професионалистите, мотивирани в значителна степен надутилитарно, несвързани здраво с една определена компания, твърде мобилни, притежаващи уникални качества като носители на информация и знания, получават възнаграждение стотици, дори хиляди пъти по-голямо от средното равнище на работната заплата.
Освен това, тези висококвалифицирани специалисти, главно в областта на високите технологии, получиха възможност да излязат извън рамките на традиционната организация на производството, тъй като придобиват като лична собственост всички негови необходими условия. Тези специалисти, които са способни да създават уникални и невъзпроизводими блага и имат реална възможност да притежават необходимите им средства за производство, все по-често се проявяват не в качеството на продаващи своята работна сила, а като самостоятелни производители на блага, които имат много висока пазарна стойност.
Краят на 20-ти и началото на 21-ви век е период на назряване и проявление на нови противоречия, което е съвсем естествено за период на формиране на основите на една нова цивилизация. Все по-важно условия за прогреса днес не е технологичното развитие, станало вече самовъзпроизвеждащо се, и дори не процесът на преосмисляне на мотивите и ценностите на индивида, който очевидно тръгва по посока на формиране на постматериалистична ориентация, а оптималното съчетаване на интересите на социума и личността, на човека и социалните групи. Само това може да осигури онзи “плавен преход от индустриалното стопанство към информационното”, за който с основание Т. Стоунър говори като за най-важна задача, стояща днес пред всички без изключения западни общества.
Реално се поражда нова поляризация в обществото. Спецификата на новите елити, които градят своята власт и влияние върху знанията като неотчуждаем от човека вид ресурси, прави противопоставянето между управляващи и управлявани коренно различно от предшестващите епохи, а невъзможността да се преразпределят знанията прави всички познати форми на “класова борба” в обществото безперспективни.
Досегашният опит на човечеството показва, че максималната имуществена поляризация е присъща на преходните периоди в общественото развитие в по-голяма степен, отколкото на зрелите форми на едни или други социални състояния.
Нека отбележим още една важна отличителна черта на елитите. Доколкото елитите като обособени, “висшестоящи” групи носят отлики, които се възприемат като полезни за обществото, те са определени видове корпорации, определени “гилдии”. Всеки елит е резултат – в последна сметка - от една естествена вътрешновидова и междувидова селекция. Кризата на елитите показва, че е настъпил нов стадий на еволюцията.
Дарвинистката представа за господството на най-силните, подбрани чрез естествена селекция, обяснява едновременно причината за легитимирането на възхода на конкретни елити и на техния упадък след оспорването им. Оспорвайки статуса на елитите, социалното въображение ги приравнява към положението на динозаврите, обозначава ги като “архаични създания”, неспособни да се приспособят към текущата, още по-малко – към бъдещата ситуация.
Тогава започва обновяване на елитите чрез излъчването на ново поколение лидери. Новото лидерство винаги възниква като движение на едно ново поколение, чието влияние и харизма се основава главно върху идеята, че е породено от своята нова епоха.
Елитите са въплъщение на примерни модели (образци на подражание). Те са човешки превъплъщения на една “рецепта” за доказано успешен начин на социално функциониране. Членовете на елитите, които са разработили и приложили тази рецепта, получават репутацията, че знаят как се прави “това” или „онова”; но тя неусетно се трансформира в репутация, че знаят и могат да правят “всичко”. С течение на времето ефективното функциониране на даден елит в съвършено конкретен контекст се приема като доказателство за неограничена лична добродетел.
Всеки елит в действителност проявява склонност да увековечи своя собствен социален модел, като губи чувствителност към контекста, в който действа и като отказва да приеме, че неговите рецепти може би са вече демодирани и влизат в разрез с действителността. Когато обществото изпадне в тежка криза и се изправи пред непознати предизвикателства и неразбираеми заплахи, елитите, които са наследници на миналото, много бързо започват да изглеждат остарели и изостанали.
1 коментар:
Благодаря за публикацията, чудесна е.
Публикуване на коментар