Антоний Тодоров
Интернационалното и националното, външното и вътрешното, своето и чуждото – тези опозиции се срещат във всички култури, древни или съвременни. Те са част от съвременните политически идентичности, служат за ориентири на политическите актьори, представят основни кливиджи на обществата. Външната политика е важен компонент на идеологическия профил на политическите партии и се вписва в системата на политическите кливиджи. Трудно е да се каже без едно задълбочено сравнително изследване до каква степен интернационалното може да бъде видяно като елемент на политическите кливиджи, характерен за политически култури от периферен тип, какъвто е случаят с България1. Тук терминът периферен е употребен като декриптор на култура, която следва тенденциите и логиките на централните култури, интериоризира ги, усвоява ги, комбинира ги със собствените си логики, но в крайна сметка никога не произвежда своя собствена обща логика. (Genova 2001 : 150-156).
1. Кливиджи и външна политика: Изток и Запад
Вкаква степен е възможно да впишем международното измерение в системата от кливиджи, както е обичайно да я разбираме след анализите на Стейн Рокан и Мартин Липсет? Тази система, макар да се отнася като цяло до индустриализираните и модернизираните западни общества, не съдържа елемент, който да се отнася до опозицията национално – международно.
все пак тези важни процеса, които за Рокан и Липсет произвеждат познатите четири основни кливиджа, са в пряка връзка с международното измерение. Революциите, които той нарича “национални”, утвърждават модерната държава, държавата-нация или националната държава, която съществува само в система от други държави-нации. повечето случаи основополагащата идентичност на тези нови политически ели
ти съдържа една основна идея – за разграничаването, отличаването по отношение на другите нации-държави. (Шулце 2002: 127) Опозицията между светската държава и универсалната Католическа църква е проявление на важността на разграничаването на националното (вътрешното) и международното (външното). Същото е и по отношение на втория кливидж в системата на Рокан – между центъра и периферията – идеята за центъра, който си поставя за цел да направи хомогенна политическата общност, върху която организира и упражнява властта си, съдържа ясна визия за разграничаването на национално и международно.
От друга страна, индустриалната революция се осъществява и в ситуацията на установяващ се вътрешен и световен пазар. Двата други кливиджа – между града и селото и между собствениците и работниците – са основно свързани с разграничаването на национално (вътрешно) и международно (външно). Вевропейската история градовете се утвърждават като търговски и индустриални центрове, отворени към външния свят. Именно по този начин те си осигуряват политическо и икономическо преимущество над селото, което остава географски, но и символически затворено в самото себе си.
чевидно е, че идеята за едно стриктно, ясно и разбираемо разделение между родината и чуждите страни е фундаментално за националната политическа общност, както и за нейните актьори. Примерът на Франция по времето на Френската революция е важен – революционната нация обявява война на краля на Унгария и Бохемия, защото той не приема модерния принцип за националния суверенитет и защитава своите васали, когато те отказват да се подчинят на премахването на привилегиите, прокламирано от Националното събрание (Тюлар, Блюш, Риалс, 2003: 72). Един голям конфликт се поражда с тази революция, която оттогава насетне противопоставя два несъвместими принципа: династическите права и правата на нациите. Последният изисква ясно разграничаване между вътрешно и външно, докато династическите наследства не се интересуват от границите, които разделят нациите, а само от наследствените права. Тук зад един кливидж, формулиран най-общо, се крият повече важни опозиции, позволяващи да разберем модерното общество: между публичното и частното, между политиката и икономиката, между националното и международното. Главният кли-видж поражда подкливиджи, подчинени опозиции, които разнообразяват нашето разбиране за модерното общество.
По същия начин стоят нещата с основния кливидж между светската власт на държавата-нация и духовната власт на Католическата църква. Тук Владетелят се противопоставя на Папата, националният принцип- на наднационалния принцип. Впротестантските и православните страни този конфликт се разрешава по особен начин, защото тук църквата е подчинена на държавата. тези общества този кливидж се проявява най-вече чрез онова, което нарекох подкливиджи, а именно като опозиция между национално и международно, между национален проект и външен натиск, между вътрешно и външно. протестантските страни този конфликт се разрешава, от една страна, чрез светския и национален характер на протестантските църкви, а от друга страна – чрез ясното разделяне на държавата и църквата в области като образованието, гражданското състояние, културата. Тук кливиджът се проявява в конфликта, както например в историята на Германия, между един имперски светски, централизиращ и експанзионистичен дух, от една страна, и духът на регионалните различия, на местната автономия, на провинциалното самоуправление (Ремон 2006: 198–199). този случай църквата е подчинен актьор, а светското начало е поделено между центъра и периферията, като периферията представлява политически полюс, противопоставен на националистическия имперски полюс.
От своя страна православна Европа също изработва собствена система на противопоставяне между държава и църква. тази част от света, с изключение на Русия, през ХVIII и ХIХ век църквата се явява като политическа институция на зараждащите се модерни нации, която предшества установяването на държавата-нация. тази част на Европа и най-вече на Балканите, Православната църква, която винаги е имала национален характер и е била различна от Вселенската патриаршия в Цариград, играе особена роля – на политически интегратор, който първоначално поема политическите отговорности на несъществуващата държава-нация. Около църквата се организират първите училища, светски по съдържанието си, където образованието става на националния език и на основата на първите писмени национални истории, появили се през втората половина на ХVIII век (Хьош 1998: 191). Макар Православната църква също да е проявявала желание да играе самостоятелна роля, това е било изключителна рядкост. крайна сметка конфликтът държава-църква никога не е имал голямо влияние върху политическия живот.
След придобиването на независимостта Православните църкви променят политическата си роля. Дотогава те са били политически актьори на зараждащите се нации, след това те стават политически актьор на доминиращата етническа група в повечето православни страни, с малки изключения, като например Албания. Втази нова ситуация Православната църква става актьор на етно-националната идентичност, който се опитва да хомогенизира националното тяло и се противопоставя на исканията на етническите и религиозните малцинства. Тук се поражда един особен конфликт между два принципа, представлявани от държавата и от църквата: принципа на политическата общност и принципа на културната (идентичностната) общност. Този конфликт е двусмислен, защото в много случаи държавата употребява църквата за политическо мобилизиране на гражданите, докато църквата, от своя страна, се опитва да утвърди властта си с помощта на държавата.
2. Модернизацията и травмите на историята
Теорията на кливиджите на Рокан и Липсет описва един по-широк процес – този на модернизацията. Появата и структурирането на публичното и частното, секуларизацията, урбанизацията, индустриализацията – това са основните елементи на появата на модерните западни общества. България не остава извън тези процеси, които обхващат като цяло Източна Европа от последната третина на ХIХ век. Но е нужно да се посочат няколко особености, които да ни позволят да разберем по-добре онова, което можем да наречем вторична или подчинена модернизация – модернизацията на страна като България. На първо място особената роля на Православната църква, която остава винаги подчинена на принципа на етническата еманципация на българите, които в началото на модерното време са част от Османската империя2. На второ място трябва да се посочи закъснялата урбанизация, тъй като градовете до края на ХIХ век са населени предимно от турци (Христов 1973: 17). Най-сетне индустриализацията и появата на модерно индустриално общество в България стават изключително след Втората световна война и в условията на комунистическата модернизация през периода на 1950-те и 1960-те години на XIX в.
България не остава настрана от въздействието на кливиджите, така както те са дефинирани от Рокан и Липсет. Но върху това въздействие се налага един друг фактор на диференциация на политическото пространство, който е свързан с последиците от онова, което наричаме исторически травматизъм (Perrineau, Meyer 1992: 44–46). Националното освобождение като първоначален политически проект на българската политическа общност от края на ХVIII век става структурираща тема на политическия пейзаж поради драматичните събития, които травмират националното съзнание и бележат силно масовите разбирания. Историческите травми от този порядък следват в историята на българското общество след 1876 – погрома на националната революция, войните от 1912–1918 г., гражданските войни от 1923–1925 г. и от 1941–1944, сталинският комунизъм от 1948–1956 г., но също така и насилствената смяна на личните имена на турците в България през 1984–1985 г., както и падането на комунизма през 1989–1990 г. Тези важни събития в модерната и съвременната история предизвикват дълбоки разделения в обществото, чийто спомен продължава да възпроизвежда следите и травмите им. Резултатът от тези исторически моменти в структурирането на политическия пейзаж е съществен и може да се сравни с резултата от традиционните кливиджи (Георгиев 2000: 204–214). Въздействието на тези травми има тройна структура, съставена от три елемента във взаимодействие. От една страна става дума за търсенето на колективна национална идентичност, която е или потисната от власт, смятана за чужда, или е забравена и подценявана от власт, смятана за антинационална или потисническа. Във втори план се формулира програма за национално освобождение от това потисничество, което винаги е било усещано като притежаващо международно измерение. Вземайки българския пример, трябва да се отбележи отношението към Османска Турция, чието владичество е иго, договорите от Берлин (1878), Букурещ (1813) или Ньой (1919), които винаги са били квалифицирани като диктат, подчинението на Оста през 1941–1944 и на СССРпрез 1944–1989 са определяни като сателитно положение. На трето място това е търсенето на модел за следване, модел за модернизация, за развитие, за прогрес. Този модел от своя страна също има международно измерение – модерна Европа, комунистическа Русия или Европейския съюз – това са последователните във времето модели, които България е следвала или продължава да следва.
Всамото начало на появата на проявите на модерен политически живот в България политическото общество, което е било съставено от няколкостотин интелектуалци, получили образованието си в чужбина (Европа или Русия), изглежда невъзможно да бъде разделено. По онова време има една-единствена политическа цел – националното освобождение. Един от основополагащите текстове на националната идентичност – “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, написана през 1762 г. – открито заявява главната политическа цел: да бъдат убедени българите, че в историята те са имали свое собствено славно царство, че не са били винаги роби и че имат едно забравено наследство, което им позволява да се борят за възраждането на отминалата слава. Възкресяването на забравеното минало, изтъкването на славата на средновековните царе, набиването в съзнанието на представата за границите на средновековното българско царство, за да се възстанови забравеното национално достойнство – такава изглежда е политическата стратегия на националния елит от онова време. До 1850-те години на XIX в. тази стратегия се споделя от всички онези, които са поемали ролята на просветители в България: политическият живот започва като проект за просвещение. Създаването и умножаването на българските училища, освободени от религиозната опека на Константинополската гръцка патриаршия, всъщност са първия акт на зараждащия се политически живот в България. Преподаването на историята на българите, на писмения език, на кирилската азбука е част от националния политически проект (Дойнов, Стоянов 2002: 69–70). Разбира се в това отношение България не прави изключение сред останалите зараждащи се европейски нации през ХIХ век.
Националното освобождение на сърбите, румънците, гърците, съседните на българите християнски народи, постигнато в началото на ХIХ век с помощта на европейските велики сили, ускорява възприемането от страна на българските интелектуални елити на идеята за националното освобождение като център на тяхната политическа програма. Но докато просветителската стратегия на изграждане на идентичността, създаването на национално чувство, на чувство на различие, но същевременно и на усещане, че българите са като другите, да не поражда разногласия сред политическата класа, начините за постигане на националното освобождение стават основа за важен и дългосрочен кливидж.
Международната политическа конюнктура играе в този процес основополагаща роля. През целия ХVIII век слабите надежди на българските елити за национално освобождение с помощта на европейските християнски сили са били ориентирани към Австрия, усещана като основен противник на Османската империя. Но след началото на руската експанзия на юг, и по-специално към Черно море, надеждите се обръщат към Русия. Тук можем да видим двойното въздействие на историческата конюнктура и на тежестта на културните идентичности. Русия се превръща в основен съперник на империя на Балканите през ХIХ век. Но също така е и славянска страна, православна, използваща кирилицата, поради което е усещана като културно близка до българите. Руската победа над Наполеон през 1812–1814 г. утвърждава в съзнанието на българските елити представата за една победоносна Русия, потенциален Освободител на българите (Дойнов, Стоянов 2002: 13).
Но поражението на Русия в Кримската война през 1853–1856 г. нанася тежък удар върху тези малко прибързани очаквания. Дали ще бъде в състояние да подпомогне националното освобождение на българите? българите трябва да се опират само на чуждата помощ, за да постигнат национално освобождение? Тези въпроси изглежда са в основата на един начален кливидж в българското политическо общество през 60-те и 70-те години на ХIХ век – между “младите” и “старите”.
аименованията “млади” и “стари” се появяват сред българската политическа емиграция в Румъния. Те за били прилагани, за да разграничат две групи сред опонентите на властта на Османската империя: “старите” са били умерените търговци, които са искали независима България, но са били въздържани по отношение на цената за това. Те са предпочитали великите сили от Европа да се намесят в разрешаването на българския въпрос и да се постигне постепенна независимост без големи конфликти. “Младите” са били революционери, повлияни от радикалните, освободителните и социалистическите идеи от края на ХIХ век. Те са искали да просвещават народа, за да въстане срещу тиранията. Следователно още в началото тези групи са имали две различни визии за националното освобождение (Генчев 1978; Даскалов 2002; Дойнов, Стоянов 2002). “Младите” и “старите” са материализация на два политически проекта, които никак не се различават по отношение на тяхната крайна цел. Вначалото различията са само по отношение на средствата, които ще използват за това, по пътищата, които трябва да доведат до независимостта. Но това първоначално различие, което изглежда минимално от гледна точка на крайните цели на проекта, отразява всъщност две различни представи за обществото и политиката, които са радикално противоположни. Става дума за развитието на структуриращ кливидж, появяващ се от едно различие по политическата тактика, кливидж, роден в условията на историческата травма от въстанията срещу османската власт през 70-те години на ХIХ век.
Този кливидж има важни последици, той става отправна точка за структурирането на политическия пейзаж в България. Двете политически роли се предават през поколенията и се поемат последователно от различни политически партии. “Старите” – ориентирани към социалното статукво, към естествените йерархии, към значението на елитите; “младите” – противопоставящи се на социалното статукво, стремящи се да просвещават народа, да го включват в политиката.
еднага след постигането на независимостта през 1878 г. в Учредителното събрание виждаме появата на две политически партии: консерваторите и либералите. Тези европейски етикети са само новите имена на “старите” и “младите”. Но както отбелязва Павел Милюков, по това време либералите са целият народ (Милюков 1905). Докато консерваторите представляват един тънък елит от богати търговци и елитарни интелектуалци, за които народът изобщо не е способен да води сам собствените си дела3. Структуриращият политическото пространство дебат е по повод на конституцията и на демокрацията. Но той е само логическо продължение на предшестващия дебат в средите на националния елит между “старите” и “младите” (Даскалов 2005: 155–156).
След 1894–1895 г. (убийството на “последния от апостолите на свободата” Стефан Стамболов) из средите на либералите виждаме да се появява модерната политическа палитра. Този процес вече е започнал през 1887 г. с първото разцепление на либералите между “умерени” (“прогресивни”) и “народни”. Проблемът, който е бил дискутиран между тях, отново е международен: политиката на великите сили по отношение на съединението между Княжество България и Източна Румелия през 1885–1886 г. Противопоставянето на Русия на този акт води до остър дебат сред либералите. Стамболов предприема организирането на политическото движение “България за себе си”, което поставя началото на нова политическа партия – Народнолибералната, която все повече става русофобска4. Либералните опозиционери на диктатурата на Стамболов, които са и участници в преврата в Източна Румелия през 1885 г., от своя страна предпочитат да се обединят с консерваторите-русофили и основават през 1894 г. Народната партия (народняци). Въпреки появата на многобройни политически етикети на основата на разцеплението на либералите (Демократическа партия, Либерална партия, Прогресивнолиберална партия, Народна партия, Народнолиберална партия), двете основни политически фамилии се запазват – консервативната и либералната. Но двете постепенно поемат ролята на “старите” (привързаност към елита), като запазват различните си външнополитически ориентации, произтичащи от различния им политически произход. Либералите, след опита им в управлението, след като формират собствен политически елит и отдалечавайки се от техните революционни и народни корени, “остаряват”, превръщат се в защитници на традиционните социални йерархии, макар да остават чувствителни към “националните идеали”. Опростявайки малко, космополитните консерватори и националистите либерали формират оттук насетне една от двете политически фамилии – тази на “старите”.
От друга страна, ролята на “младите” се поема постепенно от две нови политически сили, появили се в края на ХIХ век: социалистите (1891) и земеделците (1899). Първите поемат бързо наследството на “младите” с ясно заявената си цел да въвлекат народа в политиката5.Социалистите са републиканци и демонстрират радикално отхвърляне на съществуващата политическа система. Тази поява наново на “младите” след диктатурата на Стамболов от своя страна също се опира на две визии (национална и интернационална), които политически са структурирали наследниците на “старите”. БЗНС разгръща една национална идеология, която настоява върху спецификите на една балканска страна с аграрно мнозинство. Социалистите, напротив, настояват върху факта, че капиталистическото развитие на България се вписва в един световен процес на социално освобождение, поради което националните специфики изчезват все повече. Вначалото на ХХ век виждаме да се утвърждава в България нещо като “биполярен кадрил” с четири истински политически фамилии (консерватори, либерали, земеделци и социалисти), които поемат двете традиционни политически роли на “старите” и “младите”. “Структурните” прилики между тези две партии (“старата” и “младата”) по повод на един труд въпрос на политическото структуриране – отношението към националното и чуждестранното – ни карат да мислим за появата на една политическа система, която съдържа по някакъв начин два съвършено различни свята, противопоставени или дори несъвместими, всеки от които претендиращ да бъде “истинската еманация на българското общество”.
Това манихейско виждане също е част от националната политическа култура. Но нямаме ли право да говорим за две противоположни политически култури, които могат да съществуват единствено в постоянна конкуренция и които се самоопределят до голяма степен една чрез друга. Взаимоотношенията между тези “два политически свята”, белязани от едно взаимно изключване, чрез един вроден манихеизъм, се появяват наново всеки път между различни политически протагонисти: буржоа и земеделци през 20-те и 30-те години на ХХ век, консервативна десница и комунисти през 30-те и 40-те години, БКП и антикомунистическа опозиция след 1989 г.
Елитаризмът на “старите”, без никаква опора в една страна, където аристокрацията не съществува след ХIV век и където масовата егалитарна психическа нагласа доминира, се трансформира през десетилетията в един националистически популизъм, който търси силната идентификация на народа с водачите. Един истински елитаризъм, дори и да е могъл да се артикулира в политическия процес, афишира различни, дори противоположни политически проекти. Отвъд тези различия лесно можем да видим, че авторите на превратите от 1923, 1934 и 1944 г. принадлежат на една и съща политико-социална среда. Основното в техния политически проект е установяването на управлението на един просветен елит, притежател на истината, професионалист в политическото управление.
“Младите”, от своя страна, се радикализират, изключвайки все повече всякаква приемственост. Те възприемат един “радикален реформизъм”, който прави от промяната, от експеримента основен символ на тяхната политическа идентичност: земеделците през 1920–1923, комунистите през 1944–1948. Ядрото на техния проект е масовата народна мобилизация за осъществяване на “крайната цел”. От тази гледна точка “селската република” на земеделците и “народната република” на комунистите не се различават съществено, освен по това, че първата е била вдъхновена от идеята за вродените сили на българския народ (и частично от турския кемализъм), докато втората е била смятана по-скоро като приложение в България на съветския модел.
Веднъж установен към 1948–1949 г., комунизмът изглежда като абсолютно надмощие на “младите” и изчезване на “старите” като политически полюс. Но това е само привидно. БКП със своята безразделна власт произвежда един парадоксален синтез, поемайки двете роли едновременно или поне в самото начало. Революционна промяна и консервиране на установения ред – две цели винаги присъстващи в политиката на комунистическия режим, две цели, които по същество са само двете страни на политическото легитимиране на комунизма на власт. След сталинския период на резки и радикални трансформации във всички области на живота (1947–1956) “реалният социализъм” се установява като модел за комунистическа модернизация и за построяване на едно консуматорско общество с една сравнително добре развита социална държава (Dreyfus et al. 2000). тези условия идеята за трансформация, която мобилизира широко гражданите, не изчезва от политическия дискурс, но все повече е изместена от грижата за запазването на установения социален ред с неговите йерархии и структури на господство. БКП по някакъв начин “остарява”, превръща се в “партия на реда”, поема ролята на консерваторите.
Цялата опозиция на режима, такава каквато тя се проявява през 70-те и 80-те години на ХХ век, поради това поема ролята на “младите”, искайки промяна на обществото. Дори опозицията в средите на БКП се вписва в този подход. действителност комунистическата партия на власт е партия само по име. Тя е всъщност властова структура, която осигурява селекцията на правителството – Политбюро – в многобройните си йерархизирани инстанции. Комунистическата партия на власт изглежда и като институция от цензитарен тип, която обединява активните граждани, имащи на практика избирателни права, защото именно те избират действителното правителство – Политбюро. Поради това не е чудно, че дисидентски движения, които се противопоставят на режима, се зараждат в самата партия.
ВБългария началото на прехода означава наред с другото и възстановяването на конфликта между “старите” и “младите”, който се проявява като конфликт между бившите комунисти и антикомунистите. Бившата комунистическа партия, “партията на реда”, поема консервативната роля, ролята на минималистите, ако се позовем на Жан-Луи Сейлер, който в един текст развива типологията на кливиджите на Рокан в условията на една трета голяма революция – тази на посткомунизма (De Waele 2002). Минималистите са онези, които искат минимално провеждане на реформи в недрата на “стария режим”, за които се употребява и думата “перестройчици”, защото смятат, че съветската “перестройка” вече е решила основната част от въпроса. Другата позиция, тази на максималистите, е позицията на радикална и всеобща промяна на комунистическото общество. Парадоксът на новата ситуация е, че дискурсът на новите “млади” е консервативен, ултралиберален, “десен”, докато “партията на реда” остава в този аспект “лява”. Посткомунистическият преход от тази гледна точка е промяна на политическите и идеологическите профили, която засяга двамата основни протагонисти – бившите комунисти и антикомунистите. За да станат социалдемократи, както повечето от побратимите си от другите страни на Централна и Източна Европа, бившите комунисти в България трябва да осъществят движение наляво, напускайки първоначалната си роля след 1989 г. на консервативен полюс. Иобратно, антикомунистите, за да поемат другата роля, която е свързана с трансформацията на държавния комунизъм в общество на конкуренция и неравенства, трябва от своя страна да извършат движение надясно, изоставяйки революционния и мобилизиращия дискурс. Тази парадоксална промяна на ролите се проявява по различни начини, характерни за прехода, но които често остават скрити, противоречиви и неразбираеми. Антикомунистите въвеждат в политическия дискурс същата тройна структура на историческата травма, този път идентифицирана с комунизма: търсенето на национална идентичност противопоставена на съветския комунизъм; освобождението от съветската опека; възприемането на нов западен социално-политически модел.
3. Преходът като оксидентализация: между Европа и Атлантика
Преходът поставя отново на преден план силното значение на международното измерение, позоваванията на чуждите модели, които бележат, променят и структурират политическия пейзаж. Този афинитет към чуждите модели изглежда е конституиращ елемент на националната политическа култура. “Да правиш политика” всъщност в България е означавало “да правиш като другите в Европа”. Политиката през ХIХ век е по-скоро разбирана като антитеза на османското общество. Нито съществуващите форми на местно самоуправление, нито редките случаи на интеграция на българските елити в османската администрация са имали характеристиката на “политика”.
Появата на политиката в България е всъщност приемане на политиката, идваща от Европа. Проектът за национално освобождение включва един ясен апел: българите трябва да “правят като другите” – да вземат от другите цивилизовани нации техния начин на политическа и социална организация, техните политически понятия, техния начин “да правят политика”. Още в средата на ХIХ век се чувстват влиянията на европейските политически идеи сред националните политически елити. Единодушно Европа е била мислена като модел за модернизация, противопоставен на Османската империя. Отделянето от империята е било разбирано в оптиката на модернизацията – империя е била синоним на архаизъм, Европа е била синоним на прогреса и просвещението, империята е била миналото, Европа е била бъдещето. Европа е привлекателна и източник на уважение за българските елити, ако се позовем на изследването на Пламен Георгиев върху българската политическа култура (Георгиев 2000: 345).
Привързаността към европейските политически модели бележи силно българската политическа култура. “Българският политически модел” от самото си начало е еклектика от чужди модели. Самата политика се разбира от зараждащата се нация като идваща от Европа. Модерните политически форми “пристигат” в България с националното освобождение след руско-турската война от 1877-1878 г. Първите държавни институции са резултат от усилията на руското военно управление в освободените райони на страната. Идвайки от чужбина, тези форми заменят структурите на Османската държава, които също са били разбирани като “чужди”. Дори ако новите институции са включвали вече изключително българи, с изключение на руските военни правителства, чувството за една национална държава, дошла отвън, задълбочава скептицизма на обществото по отношение на държавата изобщо. Държавата остава “чужда” за голямата част от българите в оптиката на класическото противопоставяне на “ние и те”.
Политическият режим от 1879 г. също се разбира като чуждестранен модел, наложен от Берлинския договор. България е трябвало да възприеме режима на конституционната монархия, както между другото и всички други нови държави в Европа от последните десетилетия на ХIХ век. Дискусията за политическия режим на независимата държава, макар и да не е била много широка, се е въртяла около две алтернативи, които са били всъщност алтернативите на решаването на проблема с независимостта: демократическа република или дуалистична българо-турска монархия от типа на Австро-Унгария след 1867 г. (Дойнов, Стоянов 2002: 28–32; 101–109). Цялата институционална история на България е история на приемането на чуждестранни модели, разбирани като носители на модернизационни проекти.
Новата конституция от 1991 г. също приема чуждестранни модели в една трудна амалгама. Приетият политически режим носи различни белези, защото институционалните заемки са твърде разнообразни. Парламентарната система е еднокамарна, за да се следва българската традиция, но е допълнена с президент на Републиката, избиран пряко и подпомаган от вицепрезидент (френският и американският опит едновременно). Конституционният съд е по германски образец, докато териториалната организация на властта е на единственото равнище на общините, които са в пряка връзка с централната власт. Еклектизмът на институционалната система е очевиден и най-важните причини за това са в първоначалния порив, белег на началото на прехода, България да си присвои най-добрите образци от опита на другите страни, каквото и да струва това.
Тази привързаност към чуждестранните политически модели не е особеност на една или друга политическа партия в посткомунистическа България. Не става дума също така за нещо, което е характерно и за много други страни. Исторически привързаността към чужди страни е всъщност основен елемент на идентичността на българските политически партии. Русофили и русофоби, германофили и германофоби, туркофили и туркофоби, антантофили и антантофоби, англофили, съветофили – всичките тези исторически етикети не означават, че българското политическо пространство е населено от ксенофили и ксенофоби. Просто чуждите нации са разбирани като символи на различни политически проекти, смятани за модели за модернизация на България.
Посткомунистическият преход още веднъж поставя на преден план избора на модела за модернизация – западния модел. Но тъй като този избор вече е направен след Освобождението, политическият дискурс го описва като “завръщане” – завръщане в Европа, завръщане в цивилизования свят. Отново става дума за бягство от комунизма (Изтока), за да се стигне до обетованата земя на Европа (Запада). Вначалото на прехода или поне преди разпадането на Съветския съюз след преврата от август 1991 г. това разделение изглежда ясно, защото противопоставя бившите комунисти на демократите антикомунисти. Русия, комунизмът, Изтокът са вече привиждани като едно остаряло минало; Европа, Америка, Западът са виждани като модерното бъдеще на България.
Това опростено и манихейско противопоставяне се вписва в едно друго противопоставяне, което структурира политическия дебат – между антикомунистите и бившите комунисти. Това противопоставяне може да се чете и като конфликт между интеграционистите и антиинтеграционистите в термините на Антоан Роже, когато той коментира и критикува теорията на Бертран Бади за внесените модели (De Waele 2002: 177–181). Интеграционистите се обявяват за пълна и безусловна интеграция в западния свят, докато техните опоненти изразявт резерви и въздържаност по този въпрос. Тази схема е логична, но обяснява малка част от диференциацията на позициите в посткомунистическата политика. Защото антиинтеграционистите, които се противопоставят на приемането на западния модел, бързо са маргинализирани като носители на духа на стария режим или ако запазват позициите си на политическата сцена, се обръщат бързо към открито националистически идеи, към стратегии на националната изключителност6. Последното не е привилегирована характеристика на бившите комунисти, но често се споделя от антикомунистите, както това е видно в случая с Румъния или Унгария, а напоследък и с Полша. Следователно е проблематично да се смята, че противопоставянето между интеграционисти и антиинтеграционисти е аналогично на противопоставянето между демократи антикомунисти и бивши комунисти.
Вбългарския случай е ясно, че БСП, партията на бившите комунисти, бързо възприема ролята на модернизатор по западен образец. За тази партия приемането на социалдемократически профил е въпрос на политическо и стратегическо оцеляване. Това е бил единственият начин за тази партия да се разграничи ясно от старата си комунистическа идентичност и да си изгради нов политически профил, като се впише в течението на европейската демократична левица. Очевидно този процес не минава без трудности, защото партията е трябвало да има предвид нагласите на своите избиратели, които в мнозинството си остават по-възрастни и носят известна носталгия по “реалния социализъм” и наследена сдържаност по отношение на Запада. БСП се справя с тази трудност, като прикрива своя западен избор на равнището на дискурса (или поне през първите години на прехода) с европейския приоритет. “Стратегическият избор на БСП е присъединяването към Европейския съюз”, заявява нейният конгрес през май 1998 г. (Тодоров 1997: 21) Европа е Западът, но приемливият Запад, един избор за България, който не прилича на простата смяна на лагера, на смяна на съюзника. Студената война противопоставя две свръхсили – Съединените щати и Съветския съюз. Европа има междинна позиция, която дори може да се привижда като алтернатива на наложения избор в полза на един от съюзите. България излиза от Студената война не като сменя своя лидер и своя лагер, а като избира една различна формула. Тази стратегия на БСП е показателна за състоянието на духовете в посткомунистическа България – обществото не приема твърде резки и радикални промени. За предпочитане е известно съгласие, дори и на равнището на избора в областта на външната политика.
От тази гледна точка позицията на БСП към НАТОи нейното развитие е решаващ фактор за нагласите в обществото. До 2000–2001 г. социалистите остават сдържани по въпроса за членството на България в НАТО. Дори ако БСП на няколко пъти декларира подкрепата си за “евроатлантическата интеграция” (самият термин също е показателен), НАТОе разбирана винаги като една от организациите за сигурност заедно с ОССЕ и ЗЕС7. БСП отбягва да дискутира НАТО, смятана за пряка реминисценция на студената война, чийто избор може да изглежда като смяна на лагера или присъединяване към западните победители. През 2001 г. новоизбраният президент на Републиката и дотогавашен лидер на БСП Георги Първанов заявява, че присъединяването към НАТОе стратегически избор на България. Тази промяна в позицията на социалистите започва с избирането на Г. Първанов начело на партията през януари 1997 г., но през май 2000 г., на своя 44-ти конгрес БСП се присъединява към атлантическия консенсус, макар да запазва специфичния си дискурс, който третира Атлантическия съюз като прагматичен избор на формула за сигурност, а не като цивилизационен избор, т.е. като социален проект или модел за следване. Това разграничение, дори противопоставяне, между една формула за сигурност (НАТО) и един модел на общество (Европейският съюз) е характерно за еволюцията на БСП, но се вписва също в един по-широк процес. Вусловията след края на Студената война конкуренцията и различията между Европа и Съединените щати се превръщат във все по-важен фактор на международната политика, доколкото ограниченията от противопоставянето Изток-Запад и нуждата от атлантическа западна солидарност нямат същото значение, както преди. Така БСП не е антиинтеграционистка, а по-скоро интеграционистка по свой начин.
Що се отнася до интеграционистите в България, СДС от самото начало на прехода демонстрира ясен западен профил и за да се разграничи още повече, но и за да се противопостави силно на бившите комунисти, като този профил е белязан от една атлантическа и проамериканска идентичност. една реч от 17 април 1995 г. тогавашният президент Желю Желев заявява, че демократичните сили в България се обявяват в подкрепа на присъединяването към НАТО, докато БСП прави изключение с двусмислената си позиция. Новоизбраният тогава лидер на СДС и бъдещ министър-председател Иван Костов се обявява за привърженик на безусловното присъединяване към НАТО(Ivanov 1997: 33-34).
Тази изрично проамериканска позиция на СДС има своята история. самото начало на прехода тази антикомунистическа коалиция получава материална и символическа подкрепа от страна на американското правителство, каквато европейските правителства не са били готови да окажат така открито. Това американско ангажиране има важни последици за първоначалните международни ориентации на СДС8. Подкрепата на Съединените щати за първото правителство на СДС (1991–1992) е за бележителна. Лоурънс Ийгълбъргър, висш американски служител, заявява през 1992 г., че американската подкрепа за България е несравнима с подкрепата за другите страни от Централна и Източна Европа9. Но вече през 1992–1993 г. тази изключително проамериканска визия по отношение западния модел за България започва да се оспорва в СДС. Първият пряко избран президент на републиката и бивш лидер на СДС Желю Желев се опитва да развие една проевропейска политика, която очевидно не се противопоставя на атлантическия приоритет, но се опитва да го допълни, дори и да го подчини на една проевропейска визия за оксидентализацията. Именно в тази перспектива трябва да се впише неговият демарш през 1993 г. за присъединяването на България към Международната организация на франкофонията. България няма същите основания за присъединяване към тази организация като страните, в които общото образование е на френски език и където френският е езикът на администрацията. За България франкофонията е културен и политически избор. Стъпката на Ж. Желев през 1993 г. е силно критикувана от СДС по онова време, защото вече е имало силни разногласия между президента на републиката и неговата партия. СДС вижда в този избор конкуренция, дори противопоставяне на атлантическия приоритет.
Това прикрито противопоставяне между Европа и Америка във визията на СДС по въпроса за оксидентализацията просъществува през цялото време на прехода. Вътрешен и външен натиск подтиква партията да развие един по-ясен европейски профил. На първо място вътрешната еволюция на СДС към една централизирана партия изисква във все по-голяма степен изграждането на по-цялостна политическа идентичност. Първоначалната антикомунистическа коалиция, която включва в една разнородна и разнообразна общност монархисти и републиканци, социалдемократи, консерватори, земеделци и либерали, крайно десни и анархисти, не би могла да просъществува дълго време. Оставката на правителството на Филип Димитров през 1992 г., драматичната загуба на изборите през 1994 г. поставят на дневен ред трансформацията на коалицията в стабилна и централизирана политическа партия. Развитието на СДС от 1990 до 1995 г. е една поредица от разделения и напускания: социалдемократите и земеделците (левицата) напускат през 1991 г., либералите около президента Ж. Желев напускат през 1993 г., демократите-центристи напускат през 1994 г. Политическото ядро на СДС през 1995 г. е с християндемократически профил и в нарастваща степен тази идентичност се налага върху новата организация през 1995–1996 г. Тук международният фактор е решаващ – след известно колебание между няколко възможности СДС избира Европейската народна партия като привилегирован партньор. Този избор ускорява приемането на новия политически профил и СДС заема дясноцентристкото пространство (Карасимеонов 2006: 153-155; Тодоров 1997: 21-23). Това развитие подтиква СДС да демонстрира една по-явна проевропейска позиция, която не се противопоставя на атлантическата, но в нарастваща степен става приоритетна в политическия дискурс на партията.
Различието с БСП остава видимо – СДС не противопоставя Европа на Америка, дори в моменти на конфликти между съюзниците политическите лидери на партията поставят акцента върху незначителността на различията и върху приоритета на консенсуса между двете страни на Атлантика. Втази символическа перспектива се вписва и едно стечение на обстоятелствата в българската дипломация: официалната молба за членство на страната в ЕС е отправена от социалистическото правителство през 1995 г., официалната молба на България за членство в НАТОе отправена от служебното правителство на СДС през 1997 г. (Калинова, Баева 2001)
Начинът, по който политическите сили третират Запада като модел на общество, разкрива съществени различия, въпреки че вече съществува широк консенсус по този въпрос. Европа е консенсусно смятана за модел, но международната й роля, отношенията й с другите полюси на влияние в международната политика, “пътят към Европа” са виждани по различен начин. За БСП Европейският съюз е модел, НАТОе само прагматичен инструмент на сигурността, който може или да бъде подпомогнат, или дори заместен от едно европейско отбранително усилие. За СДС Европейският съюз е също модел, както и НАТО, разглеждана като “цивилизационен избор”, ако се позовем на тезата на Петър Стоянов, избран за президент по инициатива на СДС през 1996 г. Америка е част от модела на България, между двата бряга на Атлантика няма съществени различия.
тези две визии, които в политическите дискурси изглеждат идентични, но които крият показателни нюанси, се вписват визиите на останалите важни политически актьори в България – най-вече тези на ДПС и на НДСВ. Лидерът на ДПС Ахмед Доган заявява през 1993 г., че “пътят към Европа минава през Босфора” – идея, която тогава предизвиква реакциите на някои националистически партии, но която поставя на преден план съхраняването на културното многообразие в европейския проект (Калинова, Баева 2001: 283). НДСВкато сравнително по-нова партия с либерален профил има като основен елемент на външнополитическата си самоличност приоритета на Запада. Вправителството на слез 2001 г. министър на външните работи е Соломон Паси, дотогавашен председател на Атлантическия клуб. се опитва да прокара във външнополитически план позицията на равновесието, без да изтъква някакъв приоритетен ред, което би довело до риска от противопоставяне на един азимут срещу друг. Съществува вътрешен консенсус по този въпрос. Новите политически партии ГЕРБ и “Атака” също се вписват във външнополитическия кливидж, като ГЕРБ носи с името си “европейското развитие” и също като НДСВизбягва противопостяването на Европа и Атлантика. Колкото до “Атака”, тази партия открито се противопоставя на международното обвързване на България, оставайки едновременно в лагера на антиинтеграционистите и на крайната десница.
се пак Европа остава в общественото мнение и особено след присъединяването на България към НАТОпрез 2004 и към ЕС през 2007 г. основният азимут. Привличането на Европа е силно, защото европейският проект е паннационален, едно смесване на култури и на идентичности, които надхвърлят националните идентичности, като ги приемат същевременно за съществени елементи. Общественото мнение и политическата класа споделят идеята на Антъни Смит, изказана в често цитираното негово произведение за националната идентичност, че Европа е “нов тип на колективна идентичност, която обединява под шапката си различните нации, без да ги отхвърля” (Смит 2000: 235). Европа за елитите и общественото мнение в България е не само модел за модернизация, но и отговор на предизвикателствата на глобализацията, транснационален, а не имперски отговор, ако използваме термините на Улрих Бек в книгата му за глобализацията (Бек 2000: 241). От тази гледна точка Европа изглежда по-привлекателна в България, отколкото Атлантика.
1. Кливиджи и външна политика: Изток и Запад
Вкаква степен е възможно да впишем международното измерение в системата от кливиджи, както е обичайно да я разбираме след анализите на Стейн Рокан и Мартин Липсет? Тази система, макар да се отнася като цяло до индустриализираните и модернизираните западни общества, не съдържа елемент, който да се отнася до опозицията национално – международно.
все пак тези важни процеса, които за Рокан и Липсет произвеждат познатите четири основни кливиджа, са в пряка връзка с международното измерение. Революциите, които той нарича “национални”, утвърждават модерната държава, държавата-нация или националната държава, която съществува само в система от други държави-нации. повечето случаи основополагащата идентичност на тези нови политически ели
ти съдържа една основна идея – за разграничаването, отличаването по отношение на другите нации-държави. (Шулце 2002: 127) Опозицията между светската държава и универсалната Католическа църква е проявление на важността на разграничаването на националното (вътрешното) и международното (външното). Същото е и по отношение на втория кливидж в системата на Рокан – между центъра и периферията – идеята за центъра, който си поставя за цел да направи хомогенна политическата общност, върху която организира и упражнява властта си, съдържа ясна визия за разграничаването на национално и международно.
От друга страна, индустриалната революция се осъществява и в ситуацията на установяващ се вътрешен и световен пазар. Двата други кливиджа – между града и селото и между собствениците и работниците – са основно свързани с разграничаването на национално (вътрешно) и международно (външно). Вевропейската история градовете се утвърждават като търговски и индустриални центрове, отворени към външния свят. Именно по този начин те си осигуряват политическо и икономическо преимущество над селото, което остава географски, но и символически затворено в самото себе си.
чевидно е, че идеята за едно стриктно, ясно и разбираемо разделение между родината и чуждите страни е фундаментално за националната политическа общност, както и за нейните актьори. Примерът на Франция по времето на Френската революция е важен – революционната нация обявява война на краля на Унгария и Бохемия, защото той не приема модерния принцип за националния суверенитет и защитава своите васали, когато те отказват да се подчинят на премахването на привилегиите, прокламирано от Националното събрание (Тюлар, Блюш, Риалс, 2003: 72). Един голям конфликт се поражда с тази революция, която оттогава насетне противопоставя два несъвместими принципа: династическите права и правата на нациите. Последният изисква ясно разграничаване между вътрешно и външно, докато династическите наследства не се интересуват от границите, които разделят нациите, а само от наследствените права. Тук зад един кливидж, формулиран най-общо, се крият повече важни опозиции, позволяващи да разберем модерното общество: между публичното и частното, между политиката и икономиката, между националното и международното. Главният кли-видж поражда подкливиджи, подчинени опозиции, които разнообразяват нашето разбиране за модерното общество.
По същия начин стоят нещата с основния кливидж между светската власт на държавата-нация и духовната власт на Католическата църква. Тук Владетелят се противопоставя на Папата, националният принцип- на наднационалния принцип. Впротестантските и православните страни този конфликт се разрешава по особен начин, защото тук църквата е подчинена на държавата. тези общества този кливидж се проявява най-вече чрез онова, което нарекох подкливиджи, а именно като опозиция между национално и международно, между национален проект и външен натиск, между вътрешно и външно. протестантските страни този конфликт се разрешава, от една страна, чрез светския и национален характер на протестантските църкви, а от друга страна – чрез ясното разделяне на държавата и църквата в области като образованието, гражданското състояние, културата. Тук кливиджът се проявява в конфликта, както например в историята на Германия, между един имперски светски, централизиращ и експанзионистичен дух, от една страна, и духът на регионалните различия, на местната автономия, на провинциалното самоуправление (Ремон 2006: 198–199). този случай църквата е подчинен актьор, а светското начало е поделено между центъра и периферията, като периферията представлява политически полюс, противопоставен на националистическия имперски полюс.
От своя страна православна Европа също изработва собствена система на противопоставяне между държава и църква. тази част от света, с изключение на Русия, през ХVIII и ХIХ век църквата се явява като политическа институция на зараждащите се модерни нации, която предшества установяването на държавата-нация. тази част на Европа и най-вече на Балканите, Православната църква, която винаги е имала национален характер и е била различна от Вселенската патриаршия в Цариград, играе особена роля – на политически интегратор, който първоначално поема политическите отговорности на несъществуващата държава-нация. Около църквата се организират първите училища, светски по съдържанието си, където образованието става на националния език и на основата на първите писмени национални истории, появили се през втората половина на ХVIII век (Хьош 1998: 191). Макар Православната църква също да е проявявала желание да играе самостоятелна роля, това е било изключителна рядкост. крайна сметка конфликтът държава-църква никога не е имал голямо влияние върху политическия живот.
След придобиването на независимостта Православните църкви променят политическата си роля. Дотогава те са били политически актьори на зараждащите се нации, след това те стават политически актьор на доминиращата етническа група в повечето православни страни, с малки изключения, като например Албания. Втази нова ситуация Православната църква става актьор на етно-националната идентичност, който се опитва да хомогенизира националното тяло и се противопоставя на исканията на етническите и религиозните малцинства. Тук се поражда един особен конфликт между два принципа, представлявани от държавата и от църквата: принципа на политическата общност и принципа на културната (идентичностната) общност. Този конфликт е двусмислен, защото в много случаи държавата употребява църквата за политическо мобилизиране на гражданите, докато църквата, от своя страна, се опитва да утвърди властта си с помощта на държавата.
2. Модернизацията и травмите на историята
Теорията на кливиджите на Рокан и Липсет описва един по-широк процес – този на модернизацията. Появата и структурирането на публичното и частното, секуларизацията, урбанизацията, индустриализацията – това са основните елементи на появата на модерните западни общества. България не остава извън тези процеси, които обхващат като цяло Източна Европа от последната третина на ХIХ век. Но е нужно да се посочат няколко особености, които да ни позволят да разберем по-добре онова, което можем да наречем вторична или подчинена модернизация – модернизацията на страна като България. На първо място особената роля на Православната църква, която остава винаги подчинена на принципа на етническата еманципация на българите, които в началото на модерното време са част от Османската империя2. На второ място трябва да се посочи закъснялата урбанизация, тъй като градовете до края на ХIХ век са населени предимно от турци (Христов 1973: 17). Най-сетне индустриализацията и появата на модерно индустриално общество в България стават изключително след Втората световна война и в условията на комунистическата модернизация през периода на 1950-те и 1960-те години на XIX в.
България не остава настрана от въздействието на кливиджите, така както те са дефинирани от Рокан и Липсет. Но върху това въздействие се налага един друг фактор на диференциация на политическото пространство, който е свързан с последиците от онова, което наричаме исторически травматизъм (Perrineau, Meyer 1992: 44–46). Националното освобождение като първоначален политически проект на българската политическа общност от края на ХVIII век става структурираща тема на политическия пейзаж поради драматичните събития, които травмират националното съзнание и бележат силно масовите разбирания. Историческите травми от този порядък следват в историята на българското общество след 1876 – погрома на националната революция, войните от 1912–1918 г., гражданските войни от 1923–1925 г. и от 1941–1944, сталинският комунизъм от 1948–1956 г., но също така и насилствената смяна на личните имена на турците в България през 1984–1985 г., както и падането на комунизма през 1989–1990 г. Тези важни събития в модерната и съвременната история предизвикват дълбоки разделения в обществото, чийто спомен продължава да възпроизвежда следите и травмите им. Резултатът от тези исторически моменти в структурирането на политическия пейзаж е съществен и може да се сравни с резултата от традиционните кливиджи (Георгиев 2000: 204–214). Въздействието на тези травми има тройна структура, съставена от три елемента във взаимодействие. От една страна става дума за търсенето на колективна национална идентичност, която е или потисната от власт, смятана за чужда, или е забравена и подценявана от власт, смятана за антинационална или потисническа. Във втори план се формулира програма за национално освобождение от това потисничество, което винаги е било усещано като притежаващо международно измерение. Вземайки българския пример, трябва да се отбележи отношението към Османска Турция, чието владичество е иго, договорите от Берлин (1878), Букурещ (1813) или Ньой (1919), които винаги са били квалифицирани като диктат, подчинението на Оста през 1941–1944 и на СССРпрез 1944–1989 са определяни като сателитно положение. На трето място това е търсенето на модел за следване, модел за модернизация, за развитие, за прогрес. Този модел от своя страна също има международно измерение – модерна Европа, комунистическа Русия или Европейския съюз – това са последователните във времето модели, които България е следвала или продължава да следва.
Всамото начало на появата на проявите на модерен политически живот в България политическото общество, което е било съставено от няколкостотин интелектуалци, получили образованието си в чужбина (Европа или Русия), изглежда невъзможно да бъде разделено. По онова време има една-единствена политическа цел – националното освобождение. Един от основополагащите текстове на националната идентичност – “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, написана през 1762 г. – открито заявява главната политическа цел: да бъдат убедени българите, че в историята те са имали свое собствено славно царство, че не са били винаги роби и че имат едно забравено наследство, което им позволява да се борят за възраждането на отминалата слава. Възкресяването на забравеното минало, изтъкването на славата на средновековните царе, набиването в съзнанието на представата за границите на средновековното българско царство, за да се възстанови забравеното национално достойнство – такава изглежда е политическата стратегия на националния елит от онова време. До 1850-те години на XIX в. тази стратегия се споделя от всички онези, които са поемали ролята на просветители в България: политическият живот започва като проект за просвещение. Създаването и умножаването на българските училища, освободени от религиозната опека на Константинополската гръцка патриаршия, всъщност са първия акт на зараждащия се политически живот в България. Преподаването на историята на българите, на писмения език, на кирилската азбука е част от националния политически проект (Дойнов, Стоянов 2002: 69–70). Разбира се в това отношение България не прави изключение сред останалите зараждащи се европейски нации през ХIХ век.
Националното освобождение на сърбите, румънците, гърците, съседните на българите християнски народи, постигнато в началото на ХIХ век с помощта на европейските велики сили, ускорява възприемането от страна на българските интелектуални елити на идеята за националното освобождение като център на тяхната политическа програма. Но докато просветителската стратегия на изграждане на идентичността, създаването на национално чувство, на чувство на различие, но същевременно и на усещане, че българите са като другите, да не поражда разногласия сред политическата класа, начините за постигане на националното освобождение стават основа за важен и дългосрочен кливидж.
Международната политическа конюнктура играе в този процес основополагаща роля. През целия ХVIII век слабите надежди на българските елити за национално освобождение с помощта на европейските християнски сили са били ориентирани към Австрия, усещана като основен противник на Османската империя. Но след началото на руската експанзия на юг, и по-специално към Черно море, надеждите се обръщат към Русия. Тук можем да видим двойното въздействие на историческата конюнктура и на тежестта на културните идентичности. Русия се превръща в основен съперник на империя на Балканите през ХIХ век. Но също така е и славянска страна, православна, използваща кирилицата, поради което е усещана като културно близка до българите. Руската победа над Наполеон през 1812–1814 г. утвърждава в съзнанието на българските елити представата за една победоносна Русия, потенциален Освободител на българите (Дойнов, Стоянов 2002: 13).
Но поражението на Русия в Кримската война през 1853–1856 г. нанася тежък удар върху тези малко прибързани очаквания. Дали ще бъде в състояние да подпомогне националното освобождение на българите? българите трябва да се опират само на чуждата помощ, за да постигнат национално освобождение? Тези въпроси изглежда са в основата на един начален кливидж в българското политическо общество през 60-те и 70-те години на ХIХ век – между “младите” и “старите”.
аименованията “млади” и “стари” се появяват сред българската политическа емиграция в Румъния. Те за били прилагани, за да разграничат две групи сред опонентите на властта на Османската империя: “старите” са били умерените търговци, които са искали независима България, но са били въздържани по отношение на цената за това. Те са предпочитали великите сили от Европа да се намесят в разрешаването на българския въпрос и да се постигне постепенна независимост без големи конфликти. “Младите” са били революционери, повлияни от радикалните, освободителните и социалистическите идеи от края на ХIХ век. Те са искали да просвещават народа, за да въстане срещу тиранията. Следователно още в началото тези групи са имали две различни визии за националното освобождение (Генчев 1978; Даскалов 2002; Дойнов, Стоянов 2002). “Младите” и “старите” са материализация на два политически проекта, които никак не се различават по отношение на тяхната крайна цел. Вначалото различията са само по отношение на средствата, които ще използват за това, по пътищата, които трябва да доведат до независимостта. Но това първоначално различие, което изглежда минимално от гледна точка на крайните цели на проекта, отразява всъщност две различни представи за обществото и политиката, които са радикално противоположни. Става дума за развитието на структуриращ кливидж, появяващ се от едно различие по политическата тактика, кливидж, роден в условията на историческата травма от въстанията срещу османската власт през 70-те години на ХIХ век.
Този кливидж има важни последици, той става отправна точка за структурирането на политическия пейзаж в България. Двете политически роли се предават през поколенията и се поемат последователно от различни политически партии. “Старите” – ориентирани към социалното статукво, към естествените йерархии, към значението на елитите; “младите” – противопоставящи се на социалното статукво, стремящи се да просвещават народа, да го включват в политиката.
еднага след постигането на независимостта през 1878 г. в Учредителното събрание виждаме появата на две политически партии: консерваторите и либералите. Тези европейски етикети са само новите имена на “старите” и “младите”. Но както отбелязва Павел Милюков, по това време либералите са целият народ (Милюков 1905). Докато консерваторите представляват един тънък елит от богати търговци и елитарни интелектуалци, за които народът изобщо не е способен да води сам собствените си дела3. Структуриращият политическото пространство дебат е по повод на конституцията и на демокрацията. Но той е само логическо продължение на предшестващия дебат в средите на националния елит между “старите” и “младите” (Даскалов 2005: 155–156).
След 1894–1895 г. (убийството на “последния от апостолите на свободата” Стефан Стамболов) из средите на либералите виждаме да се появява модерната политическа палитра. Този процес вече е започнал през 1887 г. с първото разцепление на либералите между “умерени” (“прогресивни”) и “народни”. Проблемът, който е бил дискутиран между тях, отново е международен: политиката на великите сили по отношение на съединението между Княжество България и Източна Румелия през 1885–1886 г. Противопоставянето на Русия на този акт води до остър дебат сред либералите. Стамболов предприема организирането на политическото движение “България за себе си”, което поставя началото на нова политическа партия – Народнолибералната, която все повече става русофобска4. Либералните опозиционери на диктатурата на Стамболов, които са и участници в преврата в Източна Румелия през 1885 г., от своя страна предпочитат да се обединят с консерваторите-русофили и основават през 1894 г. Народната партия (народняци). Въпреки появата на многобройни политически етикети на основата на разцеплението на либералите (Демократическа партия, Либерална партия, Прогресивнолиберална партия, Народна партия, Народнолиберална партия), двете основни политически фамилии се запазват – консервативната и либералната. Но двете постепенно поемат ролята на “старите” (привързаност към елита), като запазват различните си външнополитически ориентации, произтичащи от различния им политически произход. Либералите, след опита им в управлението, след като формират собствен политически елит и отдалечавайки се от техните революционни и народни корени, “остаряват”, превръщат се в защитници на традиционните социални йерархии, макар да остават чувствителни към “националните идеали”. Опростявайки малко, космополитните консерватори и националистите либерали формират оттук насетне една от двете политически фамилии – тази на “старите”.
От друга страна, ролята на “младите” се поема постепенно от две нови политически сили, появили се в края на ХIХ век: социалистите (1891) и земеделците (1899). Първите поемат бързо наследството на “младите” с ясно заявената си цел да въвлекат народа в политиката5.Социалистите са републиканци и демонстрират радикално отхвърляне на съществуващата политическа система. Тази поява наново на “младите” след диктатурата на Стамболов от своя страна също се опира на две визии (национална и интернационална), които политически са структурирали наследниците на “старите”. БЗНС разгръща една национална идеология, която настоява върху спецификите на една балканска страна с аграрно мнозинство. Социалистите, напротив, настояват върху факта, че капиталистическото развитие на България се вписва в един световен процес на социално освобождение, поради което националните специфики изчезват все повече. Вначалото на ХХ век виждаме да се утвърждава в България нещо като “биполярен кадрил” с четири истински политически фамилии (консерватори, либерали, земеделци и социалисти), които поемат двете традиционни политически роли на “старите” и “младите”. “Структурните” прилики между тези две партии (“старата” и “младата”) по повод на един труд въпрос на политическото структуриране – отношението към националното и чуждестранното – ни карат да мислим за появата на една политическа система, която съдържа по някакъв начин два съвършено различни свята, противопоставени или дори несъвместими, всеки от които претендиращ да бъде “истинската еманация на българското общество”.
Това манихейско виждане също е част от националната политическа култура. Но нямаме ли право да говорим за две противоположни политически култури, които могат да съществуват единствено в постоянна конкуренция и които се самоопределят до голяма степен една чрез друга. Взаимоотношенията между тези “два политически свята”, белязани от едно взаимно изключване, чрез един вроден манихеизъм, се появяват наново всеки път между различни политически протагонисти: буржоа и земеделци през 20-те и 30-те години на ХХ век, консервативна десница и комунисти през 30-те и 40-те години, БКП и антикомунистическа опозиция след 1989 г.
Елитаризмът на “старите”, без никаква опора в една страна, където аристокрацията не съществува след ХIV век и където масовата егалитарна психическа нагласа доминира, се трансформира през десетилетията в един националистически популизъм, който търси силната идентификация на народа с водачите. Един истински елитаризъм, дори и да е могъл да се артикулира в политическия процес, афишира различни, дори противоположни политически проекти. Отвъд тези различия лесно можем да видим, че авторите на превратите от 1923, 1934 и 1944 г. принадлежат на една и съща политико-социална среда. Основното в техния политически проект е установяването на управлението на един просветен елит, притежател на истината, професионалист в политическото управление.
“Младите”, от своя страна, се радикализират, изключвайки все повече всякаква приемственост. Те възприемат един “радикален реформизъм”, който прави от промяната, от експеримента основен символ на тяхната политическа идентичност: земеделците през 1920–1923, комунистите през 1944–1948. Ядрото на техния проект е масовата народна мобилизация за осъществяване на “крайната цел”. От тази гледна точка “селската република” на земеделците и “народната република” на комунистите не се различават съществено, освен по това, че първата е била вдъхновена от идеята за вродените сили на българския народ (и частично от турския кемализъм), докато втората е била смятана по-скоро като приложение в България на съветския модел.
Веднъж установен към 1948–1949 г., комунизмът изглежда като абсолютно надмощие на “младите” и изчезване на “старите” като политически полюс. Но това е само привидно. БКП със своята безразделна власт произвежда един парадоксален синтез, поемайки двете роли едновременно или поне в самото начало. Революционна промяна и консервиране на установения ред – две цели винаги присъстващи в политиката на комунистическия режим, две цели, които по същество са само двете страни на политическото легитимиране на комунизма на власт. След сталинския период на резки и радикални трансформации във всички области на живота (1947–1956) “реалният социализъм” се установява като модел за комунистическа модернизация и за построяване на едно консуматорско общество с една сравнително добре развита социална държава (Dreyfus et al. 2000). тези условия идеята за трансформация, която мобилизира широко гражданите, не изчезва от политическия дискурс, но все повече е изместена от грижата за запазването на установения социален ред с неговите йерархии и структури на господство. БКП по някакъв начин “остарява”, превръща се в “партия на реда”, поема ролята на консерваторите.
Цялата опозиция на режима, такава каквато тя се проявява през 70-те и 80-те години на ХХ век, поради това поема ролята на “младите”, искайки промяна на обществото. Дори опозицията в средите на БКП се вписва в този подход. действителност комунистическата партия на власт е партия само по име. Тя е всъщност властова структура, която осигурява селекцията на правителството – Политбюро – в многобройните си йерархизирани инстанции. Комунистическата партия на власт изглежда и като институция от цензитарен тип, която обединява активните граждани, имащи на практика избирателни права, защото именно те избират действителното правителство – Политбюро. Поради това не е чудно, че дисидентски движения, които се противопоставят на режима, се зараждат в самата партия.
ВБългария началото на прехода означава наред с другото и възстановяването на конфликта между “старите” и “младите”, който се проявява като конфликт между бившите комунисти и антикомунистите. Бившата комунистическа партия, “партията на реда”, поема консервативната роля, ролята на минималистите, ако се позовем на Жан-Луи Сейлер, който в един текст развива типологията на кливиджите на Рокан в условията на една трета голяма революция – тази на посткомунизма (De Waele 2002). Минималистите са онези, които искат минимално провеждане на реформи в недрата на “стария режим”, за които се употребява и думата “перестройчици”, защото смятат, че съветската “перестройка” вече е решила основната част от въпроса. Другата позиция, тази на максималистите, е позицията на радикална и всеобща промяна на комунистическото общество. Парадоксът на новата ситуация е, че дискурсът на новите “млади” е консервативен, ултралиберален, “десен”, докато “партията на реда” остава в този аспект “лява”. Посткомунистическият преход от тази гледна точка е промяна на политическите и идеологическите профили, която засяга двамата основни протагонисти – бившите комунисти и антикомунистите. За да станат социалдемократи, както повечето от побратимите си от другите страни на Централна и Източна Европа, бившите комунисти в България трябва да осъществят движение наляво, напускайки първоначалната си роля след 1989 г. на консервативен полюс. Иобратно, антикомунистите, за да поемат другата роля, която е свързана с трансформацията на държавния комунизъм в общество на конкуренция и неравенства, трябва от своя страна да извършат движение надясно, изоставяйки революционния и мобилизиращия дискурс. Тази парадоксална промяна на ролите се проявява по различни начини, характерни за прехода, но които често остават скрити, противоречиви и неразбираеми. Антикомунистите въвеждат в политическия дискурс същата тройна структура на историческата травма, този път идентифицирана с комунизма: търсенето на национална идентичност противопоставена на съветския комунизъм; освобождението от съветската опека; възприемането на нов западен социално-политически модел.
3. Преходът като оксидентализация: между Европа и Атлантика
Преходът поставя отново на преден план силното значение на международното измерение, позоваванията на чуждите модели, които бележат, променят и структурират политическия пейзаж. Този афинитет към чуждите модели изглежда е конституиращ елемент на националната политическа култура. “Да правиш политика” всъщност в България е означавало “да правиш като другите в Европа”. Политиката през ХIХ век е по-скоро разбирана като антитеза на османското общество. Нито съществуващите форми на местно самоуправление, нито редките случаи на интеграция на българските елити в османската администрация са имали характеристиката на “политика”.
Появата на политиката в България е всъщност приемане на политиката, идваща от Европа. Проектът за национално освобождение включва един ясен апел: българите трябва да “правят като другите” – да вземат от другите цивилизовани нации техния начин на политическа и социална организация, техните политически понятия, техния начин “да правят политика”. Още в средата на ХIХ век се чувстват влиянията на европейските политически идеи сред националните политически елити. Единодушно Европа е била мислена като модел за модернизация, противопоставен на Османската империя. Отделянето от империята е било разбирано в оптиката на модернизацията – империя е била синоним на архаизъм, Европа е била синоним на прогреса и просвещението, империята е била миналото, Европа е била бъдещето. Европа е привлекателна и източник на уважение за българските елити, ако се позовем на изследването на Пламен Георгиев върху българската политическа култура (Георгиев 2000: 345).
Привързаността към европейските политически модели бележи силно българската политическа култура. “Българският политически модел” от самото си начало е еклектика от чужди модели. Самата политика се разбира от зараждащата се нация като идваща от Европа. Модерните политически форми “пристигат” в България с националното освобождение след руско-турската война от 1877-1878 г. Първите държавни институции са резултат от усилията на руското военно управление в освободените райони на страната. Идвайки от чужбина, тези форми заменят структурите на Османската държава, които също са били разбирани като “чужди”. Дори ако новите институции са включвали вече изключително българи, с изключение на руските военни правителства, чувството за една национална държава, дошла отвън, задълбочава скептицизма на обществото по отношение на държавата изобщо. Държавата остава “чужда” за голямата част от българите в оптиката на класическото противопоставяне на “ние и те”.
Политическият режим от 1879 г. също се разбира като чуждестранен модел, наложен от Берлинския договор. България е трябвало да възприеме режима на конституционната монархия, както между другото и всички други нови държави в Европа от последните десетилетия на ХIХ век. Дискусията за политическия режим на независимата държава, макар и да не е била много широка, се е въртяла около две алтернативи, които са били всъщност алтернативите на решаването на проблема с независимостта: демократическа република или дуалистична българо-турска монархия от типа на Австро-Унгария след 1867 г. (Дойнов, Стоянов 2002: 28–32; 101–109). Цялата институционална история на България е история на приемането на чуждестранни модели, разбирани като носители на модернизационни проекти.
Новата конституция от 1991 г. също приема чуждестранни модели в една трудна амалгама. Приетият политически режим носи различни белези, защото институционалните заемки са твърде разнообразни. Парламентарната система е еднокамарна, за да се следва българската традиция, но е допълнена с президент на Републиката, избиран пряко и подпомаган от вицепрезидент (френският и американският опит едновременно). Конституционният съд е по германски образец, докато териториалната организация на властта е на единственото равнище на общините, които са в пряка връзка с централната власт. Еклектизмът на институционалната система е очевиден и най-важните причини за това са в първоначалния порив, белег на началото на прехода, България да си присвои най-добрите образци от опита на другите страни, каквото и да струва това.
Тази привързаност към чуждестранните политически модели не е особеност на една или друга политическа партия в посткомунистическа България. Не става дума също така за нещо, което е характерно и за много други страни. Исторически привързаността към чужди страни е всъщност основен елемент на идентичността на българските политически партии. Русофили и русофоби, германофили и германофоби, туркофили и туркофоби, антантофили и антантофоби, англофили, съветофили – всичките тези исторически етикети не означават, че българското политическо пространство е населено от ксенофили и ксенофоби. Просто чуждите нации са разбирани като символи на различни политически проекти, смятани за модели за модернизация на България.
Посткомунистическият преход още веднъж поставя на преден план избора на модела за модернизация – западния модел. Но тъй като този избор вече е направен след Освобождението, политическият дискурс го описва като “завръщане” – завръщане в Европа, завръщане в цивилизования свят. Отново става дума за бягство от комунизма (Изтока), за да се стигне до обетованата земя на Европа (Запада). Вначалото на прехода или поне преди разпадането на Съветския съюз след преврата от август 1991 г. това разделение изглежда ясно, защото противопоставя бившите комунисти на демократите антикомунисти. Русия, комунизмът, Изтокът са вече привиждани като едно остаряло минало; Европа, Америка, Западът са виждани като модерното бъдеще на България.
Това опростено и манихейско противопоставяне се вписва в едно друго противопоставяне, което структурира политическия дебат – между антикомунистите и бившите комунисти. Това противопоставяне може да се чете и като конфликт между интеграционистите и антиинтеграционистите в термините на Антоан Роже, когато той коментира и критикува теорията на Бертран Бади за внесените модели (De Waele 2002: 177–181). Интеграционистите се обявяват за пълна и безусловна интеграция в западния свят, докато техните опоненти изразявт резерви и въздържаност по този въпрос. Тази схема е логична, но обяснява малка част от диференциацията на позициите в посткомунистическата политика. Защото антиинтеграционистите, които се противопоставят на приемането на западния модел, бързо са маргинализирани като носители на духа на стария режим или ако запазват позициите си на политическата сцена, се обръщат бързо към открито националистически идеи, към стратегии на националната изключителност6. Последното не е привилегирована характеристика на бившите комунисти, но често се споделя от антикомунистите, както това е видно в случая с Румъния или Унгария, а напоследък и с Полша. Следователно е проблематично да се смята, че противопоставянето между интеграционисти и антиинтеграционисти е аналогично на противопоставянето между демократи антикомунисти и бивши комунисти.
Вбългарския случай е ясно, че БСП, партията на бившите комунисти, бързо възприема ролята на модернизатор по западен образец. За тази партия приемането на социалдемократически профил е въпрос на политическо и стратегическо оцеляване. Това е бил единственият начин за тази партия да се разграничи ясно от старата си комунистическа идентичност и да си изгради нов политически профил, като се впише в течението на европейската демократична левица. Очевидно този процес не минава без трудности, защото партията е трябвало да има предвид нагласите на своите избиратели, които в мнозинството си остават по-възрастни и носят известна носталгия по “реалния социализъм” и наследена сдържаност по отношение на Запада. БСП се справя с тази трудност, като прикрива своя западен избор на равнището на дискурса (или поне през първите години на прехода) с европейския приоритет. “Стратегическият избор на БСП е присъединяването към Европейския съюз”, заявява нейният конгрес през май 1998 г. (Тодоров 1997: 21) Европа е Западът, но приемливият Запад, един избор за България, който не прилича на простата смяна на лагера, на смяна на съюзника. Студената война противопоставя две свръхсили – Съединените щати и Съветския съюз. Европа има междинна позиция, която дори може да се привижда като алтернатива на наложения избор в полза на един от съюзите. България излиза от Студената война не като сменя своя лидер и своя лагер, а като избира една различна формула. Тази стратегия на БСП е показателна за състоянието на духовете в посткомунистическа България – обществото не приема твърде резки и радикални промени. За предпочитане е известно съгласие, дори и на равнището на избора в областта на външната политика.
От тази гледна точка позицията на БСП към НАТОи нейното развитие е решаващ фактор за нагласите в обществото. До 2000–2001 г. социалистите остават сдържани по въпроса за членството на България в НАТО. Дори ако БСП на няколко пъти декларира подкрепата си за “евроатлантическата интеграция” (самият термин също е показателен), НАТОе разбирана винаги като една от организациите за сигурност заедно с ОССЕ и ЗЕС7. БСП отбягва да дискутира НАТО, смятана за пряка реминисценция на студената война, чийто избор може да изглежда като смяна на лагера или присъединяване към западните победители. През 2001 г. новоизбраният президент на Републиката и дотогавашен лидер на БСП Георги Първанов заявява, че присъединяването към НАТОе стратегически избор на България. Тази промяна в позицията на социалистите започва с избирането на Г. Първанов начело на партията през януари 1997 г., но през май 2000 г., на своя 44-ти конгрес БСП се присъединява към атлантическия консенсус, макар да запазва специфичния си дискурс, който третира Атлантическия съюз като прагматичен избор на формула за сигурност, а не като цивилизационен избор, т.е. като социален проект или модел за следване. Това разграничение, дори противопоставяне, между една формула за сигурност (НАТО) и един модел на общество (Европейският съюз) е характерно за еволюцията на БСП, но се вписва също в един по-широк процес. Вусловията след края на Студената война конкуренцията и различията между Европа и Съединените щати се превръщат във все по-важен фактор на международната политика, доколкото ограниченията от противопоставянето Изток-Запад и нуждата от атлантическа западна солидарност нямат същото значение, както преди. Така БСП не е антиинтеграционистка, а по-скоро интеграционистка по свой начин.
Що се отнася до интеграционистите в България, СДС от самото начало на прехода демонстрира ясен западен профил и за да се разграничи още повече, но и за да се противопостави силно на бившите комунисти, като този профил е белязан от една атлантическа и проамериканска идентичност. една реч от 17 април 1995 г. тогавашният президент Желю Желев заявява, че демократичните сили в България се обявяват в подкрепа на присъединяването към НАТО, докато БСП прави изключение с двусмислената си позиция. Новоизбраният тогава лидер на СДС и бъдещ министър-председател Иван Костов се обявява за привърженик на безусловното присъединяване към НАТО(Ivanov 1997: 33-34).
Тази изрично проамериканска позиция на СДС има своята история. самото начало на прехода тази антикомунистическа коалиция получава материална и символическа подкрепа от страна на американското правителство, каквато европейските правителства не са били готови да окажат така открито. Това американско ангажиране има важни последици за първоначалните международни ориентации на СДС8. Подкрепата на Съединените щати за първото правителство на СДС (1991–1992) е за бележителна. Лоурънс Ийгълбъргър, висш американски служител, заявява през 1992 г., че американската подкрепа за България е несравнима с подкрепата за другите страни от Централна и Източна Европа9. Но вече през 1992–1993 г. тази изключително проамериканска визия по отношение западния модел за България започва да се оспорва в СДС. Първият пряко избран президент на републиката и бивш лидер на СДС Желю Желев се опитва да развие една проевропейска политика, която очевидно не се противопоставя на атлантическия приоритет, но се опитва да го допълни, дори и да го подчини на една проевропейска визия за оксидентализацията. Именно в тази перспектива трябва да се впише неговият демарш през 1993 г. за присъединяването на България към Международната организация на франкофонията. България няма същите основания за присъединяване към тази организация като страните, в които общото образование е на френски език и където френският е езикът на администрацията. За България франкофонията е културен и политически избор. Стъпката на Ж. Желев през 1993 г. е силно критикувана от СДС по онова време, защото вече е имало силни разногласия между президента на републиката и неговата партия. СДС вижда в този избор конкуренция, дори противопоставяне на атлантическия приоритет.
Това прикрито противопоставяне между Европа и Америка във визията на СДС по въпроса за оксидентализацията просъществува през цялото време на прехода. Вътрешен и външен натиск подтиква партията да развие един по-ясен европейски профил. На първо място вътрешната еволюция на СДС към една централизирана партия изисква във все по-голяма степен изграждането на по-цялостна политическа идентичност. Първоначалната антикомунистическа коалиция, която включва в една разнородна и разнообразна общност монархисти и републиканци, социалдемократи, консерватори, земеделци и либерали, крайно десни и анархисти, не би могла да просъществува дълго време. Оставката на правителството на Филип Димитров през 1992 г., драматичната загуба на изборите през 1994 г. поставят на дневен ред трансформацията на коалицията в стабилна и централизирана политическа партия. Развитието на СДС от 1990 до 1995 г. е една поредица от разделения и напускания: социалдемократите и земеделците (левицата) напускат през 1991 г., либералите около президента Ж. Желев напускат през 1993 г., демократите-центристи напускат през 1994 г. Политическото ядро на СДС през 1995 г. е с християндемократически профил и в нарастваща степен тази идентичност се налага върху новата организация през 1995–1996 г. Тук международният фактор е решаващ – след известно колебание между няколко възможности СДС избира Европейската народна партия като привилегирован партньор. Този избор ускорява приемането на новия политически профил и СДС заема дясноцентристкото пространство (Карасимеонов 2006: 153-155; Тодоров 1997: 21-23). Това развитие подтиква СДС да демонстрира една по-явна проевропейска позиция, която не се противопоставя на атлантическата, но в нарастваща степен става приоритетна в политическия дискурс на партията.
Различието с БСП остава видимо – СДС не противопоставя Европа на Америка, дори в моменти на конфликти между съюзниците политическите лидери на партията поставят акцента върху незначителността на различията и върху приоритета на консенсуса между двете страни на Атлантика. Втази символическа перспектива се вписва и едно стечение на обстоятелствата в българската дипломация: официалната молба за членство на страната в ЕС е отправена от социалистическото правителство през 1995 г., официалната молба на България за членство в НАТОе отправена от служебното правителство на СДС през 1997 г. (Калинова, Баева 2001)
Начинът, по който политическите сили третират Запада като модел на общество, разкрива съществени различия, въпреки че вече съществува широк консенсус по този въпрос. Европа е консенсусно смятана за модел, но международната й роля, отношенията й с другите полюси на влияние в международната политика, “пътят към Европа” са виждани по различен начин. За БСП Европейският съюз е модел, НАТОе само прагматичен инструмент на сигурността, който може или да бъде подпомогнат, или дори заместен от едно европейско отбранително усилие. За СДС Европейският съюз е също модел, както и НАТО, разглеждана като “цивилизационен избор”, ако се позовем на тезата на Петър Стоянов, избран за президент по инициатива на СДС през 1996 г. Америка е част от модела на България, между двата бряга на Атлантика няма съществени различия.
тези две визии, които в политическите дискурси изглеждат идентични, но които крият показателни нюанси, се вписват визиите на останалите важни политически актьори в България – най-вече тези на ДПС и на НДСВ. Лидерът на ДПС Ахмед Доган заявява през 1993 г., че “пътят към Европа минава през Босфора” – идея, която тогава предизвиква реакциите на някои националистически партии, но която поставя на преден план съхраняването на културното многообразие в европейския проект (Калинова, Баева 2001: 283). НДСВкато сравнително по-нова партия с либерален профил има като основен елемент на външнополитическата си самоличност приоритета на Запада. Вправителството на слез 2001 г. министър на външните работи е Соломон Паси, дотогавашен председател на Атлантическия клуб. се опитва да прокара във външнополитически план позицията на равновесието, без да изтъква някакъв приоритетен ред, което би довело до риска от противопоставяне на един азимут срещу друг. Съществува вътрешен консенсус по този въпрос. Новите политически партии ГЕРБ и “Атака” също се вписват във външнополитическия кливидж, като ГЕРБ носи с името си “европейското развитие” и също като НДСВизбягва противопостяването на Европа и Атлантика. Колкото до “Атака”, тази партия открито се противопоставя на международното обвързване на България, оставайки едновременно в лагера на антиинтеграционистите и на крайната десница.
се пак Европа остава в общественото мнение и особено след присъединяването на България към НАТОпрез 2004 и към ЕС през 2007 г. основният азимут. Привличането на Европа е силно, защото европейският проект е паннационален, едно смесване на култури и на идентичности, които надхвърлят националните идентичности, като ги приемат същевременно за съществени елементи. Общественото мнение и политическата класа споделят идеята на Антъни Смит, изказана в често цитираното негово произведение за националната идентичност, че Европа е “нов тип на колективна идентичност, която обединява под шапката си различните нации, без да ги отхвърля” (Смит 2000: 235). Европа за елитите и общественото мнение в България е не само модел за модернизация, но и отговор на предизвикателствата на глобализацията, транснационален, а не имперски отговор, ако използваме термините на Улрих Бек в книгата му за глобализацията (Бек 2000: 241). От тази гледна точка Европа изглежда по-привлекателна в България, отколкото Атлантика.
Бележки:
1. Бертран Бади развива идеята за въздействието на чуждите модели върху институционалното структуриране на незападните държави (Badie 1992). Темата за внесените модели се вписва също така и в рефлексията върху модерната западна държава и причините, поради които този модел става универсален (Lagoy 1992).
2. В молба до руския генерал Кутузов от 1811 г. за създаване на българска автономна област на север от р. Дунав Софроний Врачански и неговият политически кръг пишат: “Църковната организация в градовете, населени от българи, да бъде българска, а свещенослужителите да са от същата нация” (Дойнов, Стоянов 2002: 14).
3. Програмата на консерваторите от февруари 1882 г. декларира “вярност към трона на Н.В. Князът и династията” и предписва като цел на партията за запази нравите, да въведе избирателна система на две нива, както и “уважение към мнението на освободителката Русия”. (Николова, Саздов 1992: 46–47).
4. Уставът на Патриотичното дружество в Пловдив “България за себе си” предписва на новата партия като цел “да убеждава всички, че България със собствени сили ще успее да бъде свободна и да управлява себе си” (Георгиев, Трифонов 1995: 348).
5. Програмата на БСДП от 1891 г. оповестява целта като “социализирана собственост”, “социално равенство”, въвеждане на гражданския брак и на развода по взаимно съгласие, безплатен достъп да правосъдие, безплатни медицински услуги, както и “децентрализация на държавата и превръщането й във федерален съюз на равнопоставени производителни комуни. (Георгиев, Трифонов 1995: 349–350).
6. Подобни стратегии виждахме в създадения през 1989 г. Общонароден комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ), политически съюзник на БСП през 1990-1995 г., но също така и в дискурса на Жорж Ганчев като кандидат за президент през 1992 и 1997, а в по-ново време тази стратегиа се представлява от “Атака”.
7. Социалистическият министър-председател от 1994 до 1997 г. Жан Виденов заявява в Атлантическия клуб през 1995 г., че България има за стратегическа цел да се интегрира в западните оргазинации за сигурност като НАТОи ЗЕС. (Ivanov 1997: 31-33).
8. Тук трябва да се напомни, че бившият американски посланик в София Сол Полански взе участие в заключителния митинг на СДС по време на предизборната кампания в навечерието на първите демократични избори през юни 1990 г. (Вж. Е. Калинова, И. Баева. Българските преходи 1939–2001. София, изд. Парадигма, 2001).
9. Вж. в. “Демокрация”, 4 март 1992. “Нашето желание за членство в НАТОне е преходна мода, а стратегическо желание и наш цивилизационен избор” - Петър Стоянов на срещата на деветимата министри на отбраната от Югоизточна Европа, състояла се на 3 октомври 1999 г. в София. (http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/archive/971015/1.html)
Литература:
Бек У., 2000 Що е глобализация, София, K&M
Генчев Н., 1978 Българското възраждане. София, изд. на ОФ
Георгиев В., С. Трифонов, 1995 История на българите в документи. София
Георгиев П., 2000 Българската политическа култура. София, K&M
Даскалов Р., 2002 Как се мисли българското възраждане. София, ЛИК
аскалов 2005. Българското общество 1878–1939. Вдва тома. София, Гутенберг
ойнов Д., Стоянов И., 2002 Възобновяването на българската държавност 1762–1878. Идеи и проекти. София, Университетско издателство на ВСУ “Черноризец Храбър”
Калинова Е., Баева 2001 Българските преходи 1939–2001. София, изд. Парадигма
Карасимеонов Г., Партийната система в България. 2006 София, Горекс прес
Милюковъ П., 1905 Българската конституция. Солун
Николова В., Д. Саздов, 1992 Програми, документи и устави на буржоазните партии в България 1879–1918. София
Паисий Хилендарски., 1981 История славянобългарска. София
Ремон Р., 2006. елигия и общество в Европа. София, ЛИК
Смит А. Националната идентичност. София, Кралица Маб, 2000.
Тодоров А., 1997 Ролята на политическите партии за присъединяването на България към Европейския съюз. София, ЦИД
юлар Ж., Блюш Ф., Риалс С., 2003 Френската революция. София, Кама
Христов Х., 1973 Българските общини през Възраждането. София, БАН
Хьош Е., 1998 История на балканските народи. София, ЛИК
Badie b., 1992 L’Еtat importе. Essai sur l’occidentalisation de l’ordre politique. P. Fayard
De Waele, J.M. (еd.), 2002 Partis politiques et dеmocratie en Europe centrale er orientale. Presses de l’ULB
Genova I., 2001 Historising Balkan Modernism: the Bulgarian Condition. In: Avant-garde. Masterpieces of the Costakis Collection. Thessaloniki
Ivanov A., 1997 ed. Bulgaria and NATO: The Debate at Five to Twelve. Sofia, Center for Strategic and Applied Studies The Atlantic club of Bulgariа
Lagoy J., 1992 Sociologie politique, P.
Michel Dreyfus et al. еd., 2000 Le siеcle des communismes. Paris, Еd. De l’Atelier
Perrineau P, Nonna M., 1992 Le comportement politique. P. Armand Colin
Schultze H., 2002 Staat und Nation in der Europеische Geschiсhte. Muеnchen, 1994. Еdition bulgare: LIK
Качеството на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз
1. Бертран Бади развива идеята за въздействието на чуждите модели върху институционалното структуриране на незападните държави (Badie 1992). Темата за внесените модели се вписва също така и в рефлексията върху модерната западна държава и причините, поради които този модел става универсален (Lagoy 1992).
2. В молба до руския генерал Кутузов от 1811 г. за създаване на българска автономна област на север от р. Дунав Софроний Врачански и неговият политически кръг пишат: “Църковната организация в градовете, населени от българи, да бъде българска, а свещенослужителите да са от същата нация” (Дойнов, Стоянов 2002: 14).
3. Програмата на консерваторите от февруари 1882 г. декларира “вярност към трона на Н.В. Князът и династията” и предписва като цел на партията за запази нравите, да въведе избирателна система на две нива, както и “уважение към мнението на освободителката Русия”. (Николова, Саздов 1992: 46–47).
4. Уставът на Патриотичното дружество в Пловдив “България за себе си” предписва на новата партия като цел “да убеждава всички, че България със собствени сили ще успее да бъде свободна и да управлява себе си” (Георгиев, Трифонов 1995: 348).
5. Програмата на БСДП от 1891 г. оповестява целта като “социализирана собственост”, “социално равенство”, въвеждане на гражданския брак и на развода по взаимно съгласие, безплатен достъп да правосъдие, безплатни медицински услуги, както и “децентрализация на държавата и превръщането й във федерален съюз на равнопоставени производителни комуни. (Георгиев, Трифонов 1995: 349–350).
6. Подобни стратегии виждахме в създадения през 1989 г. Общонароден комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ), политически съюзник на БСП през 1990-1995 г., но също така и в дискурса на Жорж Ганчев като кандидат за президент през 1992 и 1997, а в по-ново време тази стратегиа се представлява от “Атака”.
7. Социалистическият министър-председател от 1994 до 1997 г. Жан Виденов заявява в Атлантическия клуб през 1995 г., че България има за стратегическа цел да се интегрира в западните оргазинации за сигурност като НАТОи ЗЕС. (Ivanov 1997: 31-33).
8. Тук трябва да се напомни, че бившият американски посланик в София Сол Полански взе участие в заключителния митинг на СДС по време на предизборната кампания в навечерието на първите демократични избори през юни 1990 г. (Вж. Е. Калинова, И. Баева. Българските преходи 1939–2001. София, изд. Парадигма, 2001).
9. Вж. в. “Демокрация”, 4 март 1992. “Нашето желание за членство в НАТОне е преходна мода, а стратегическо желание и наш цивилизационен избор” - Петър Стоянов на срещата на деветимата министри на отбраната от Югоизточна Европа, състояла се на 3 октомври 1999 г. в София. (http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/archive/971015/1.html)
Литература:
Бек У., 2000 Що е глобализация, София, K&M
Генчев Н., 1978 Българското възраждане. София, изд. на ОФ
Георгиев В., С. Трифонов, 1995 История на българите в документи. София
Георгиев П., 2000 Българската политическа култура. София, K&M
Даскалов Р., 2002 Как се мисли българското възраждане. София, ЛИК
аскалов 2005. Българското общество 1878–1939. Вдва тома. София, Гутенберг
ойнов Д., Стоянов И., 2002 Възобновяването на българската държавност 1762–1878. Идеи и проекти. София, Университетско издателство на ВСУ “Черноризец Храбър”
Калинова Е., Баева 2001 Българските преходи 1939–2001. София, изд. Парадигма
Карасимеонов Г., Партийната система в България. 2006 София, Горекс прес
Милюковъ П., 1905 Българската конституция. Солун
Николова В., Д. Саздов, 1992 Програми, документи и устави на буржоазните партии в България 1879–1918. София
Паисий Хилендарски., 1981 История славянобългарска. София
Ремон Р., 2006. елигия и общество в Европа. София, ЛИК
Смит А. Националната идентичност. София, Кралица Маб, 2000.
Тодоров А., 1997 Ролята на политическите партии за присъединяването на България към Европейския съюз. София, ЦИД
юлар Ж., Блюш Ф., Риалс С., 2003 Френската революция. София, Кама
Христов Х., 1973 Българските общини през Възраждането. София, БАН
Хьош Е., 1998 История на балканските народи. София, ЛИК
Badie b., 1992 L’Еtat importе. Essai sur l’occidentalisation de l’ordre politique. P. Fayard
De Waele, J.M. (еd.), 2002 Partis politiques et dеmocratie en Europe centrale er orientale. Presses de l’ULB
Genova I., 2001 Historising Balkan Modernism: the Bulgarian Condition. In: Avant-garde. Masterpieces of the Costakis Collection. Thessaloniki
Ivanov A., 1997 ed. Bulgaria and NATO: The Debate at Five to Twelve. Sofia, Center for Strategic and Applied Studies The Atlantic club of Bulgariа
Lagoy J., 1992 Sociologie politique, P.
Michel Dreyfus et al. еd., 2000 Le siеcle des communismes. Paris, Еd. De l’Atelier
Perrineau P, Nonna M., 1992 Le comportement politique. P. Armand Colin
Schultze H., 2002 Staat und Nation in der Europеische Geschiсhte. Muеnchen, 1994. Еdition bulgare: LIK
Качеството на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз
Ян Зиелонка
Присъединяването към Европейския съюз (ЕС) промени природата на демокрацията в новите страни-членки. Членството в ЕС усложни структурата на демократичното вземане на решения, като го направи по-многопластово и многоцентрово. Членството в ЕС затвърди властта на немажоритарните институции като Европейската комисия (ЕК), Европейския съд и различни регулаторни агенции. Националните парламенти като цяло стават по-слаби демократични играчи, след като дадена страна се присъедини към ЕС – а както показа процесът на присъединяване, дори и преди това. Членството в ЕС също така разшири демократичното публично пространство. Вследствие на това демократичното вземане на решения в ЕС трябва да удовлетвори все по-диверсифициран набор от интереси и културни ориентации. Осигуряването на гражданите на по-голям достъп до Европейския процес на вземане на решения изглежда най-спешно в новите страни-членки от Централна и Източна Европа, чиито граждани се чувстват особено отделени от този процес. Статията се опитва да предложи някои начини това да се постигне.
Циниците често описват най-близката история на Централна и Източна Европа като преминаване от един в друг съюз. Първият, разбира се, е Съветският съюз, а вторият – Европейският съюз (ЕС). Това изглежда доста несправедливо, защото вторият е символ на свобода и демокрация, докато първият беше управление, ако не и потисничество на една партия. Вярно е, процесът на присъединяване към ЕС често беше провеждан по един диктаторски начин: на кандидатите им бяха представяни дълги списъци с условия за приемане и те надали бяха в позиция да договарят тези условия, още по-малко пък – да ги отхвърлят. Но едно от условията на ЕС за членство беше установяването на работеща демокрация. Както срещата на върха в Копенхаген през 1993 постанови, страните-кандидатки трябва да имат „стабилни институции, гарантиращи демокрация, върховенство на закона, човешки права и защита и уважение към малцинствата.2” Също така, присъединяването към Съюза беше средство за създаване на икономически, политически и институционални условия, при които една нова демокрация би могла да се консолидира и устои. Това беше доказано от случая с Гърция, Испания и Португалия, и идеята беше същата успешна история да се повтори в Централна и Източна Европа3.
Всичко това е вярно, признават критиците, но те посочват нарастващото количество изследвания, които описват демократичния дефицит на Съюза. Някои отиват дотам да твърдят, че ЕС сам не удовлетворява стандартите за демокрация, които изискваше от кандидатите да покрият4. Тази статия разглежда тази загадка. Присъединяването към ЕС утвърждава или пък заплашва демокрацията в новите страни-членки от Централна и Източна Европа? Трябва ли новите членки да прегърнат, или напротив – да се противопоставят, на новото европейско „демократично” управляване?
Ще разгледам три ключови последици на присъединяването към Съюза. Първо и най-очевидно, членството в ЕС ще усложни структурата на демократичното вземане на решения, като го направи по-многопластово и многоцентрово. (Трябва да добавя, че компетенциите на различните нива и центрове в момента не са достатъчно добре дефинирани и се припокриват, да не кажа, че направо са размити.) Второ, членството в ЕС ще затвърди властта на немажоритарни институции, като ЕК, Европейския съд и различни регулаторни агенции. Националните парламенти като цяло имат тенденцията да са по-слаби демократични играчи, след като една страна се присъедини към ЕС (или дори още преди това, както процесът на присъединяяване към ЕС показа). Трето, членството в ЕС ще разшири демократичното публично пространство. резултат на това демократичният процес на вземане на решения в ЕС ще трябва да удовлетвори по-диверсифициран набор от интереси и културни ориентации.
Твърдя, че традиционната парламентарна форма на демокрация най-вероятно ще пострада в резултат на присъединяването към ЕС. Въпреки това надеждата е, че Съюзът ще успее да намери нови начини да осигури прозрачността, ответността и отчетността на институциите си. Осигуряването на по-голям достъп на гражданите до европейския процес на вземане на решения изглежда най-спешен и важен въпрос и аз ще се опитам да предложа някои пътища това да се постигне. Друга обща надежда е тази несъвършена демократична единица да успее да осигури по-голяма ефективност на системата и по този начин да компенсира неспособността си да затвърди истинското участие на гражданите. Също така твърдя, че новите страни-членки от Централна и Източна Европа няма да припознаят слабостта на демократичното управление в Съюза като особено тревожещо. Всички те ценят новопридобития си суверенитет и затова предпочитат едно полиархично по вид европейско управление пред йерархичното. Те също така ценят националната си културна идентичност и не искат да видят как Съюзът създава един нов „европейски” човек: един вид homo europeanus като противопоставен на homo sovieticus.
Тези източноевропейски нагласи имат своите достойнства, но принципите на суверенитет и културната различност не трябва да се интерпретират като карт бланш за правителствата в новите страни-членки да правят кавото си искат. Съюзът трябва да продължи да следи отблизо демократичните устои на всички свои членки (стари и нови) и трябва да разубеждава управляващите да се поддават на каквито и да е било авторитарни изкушения.
Сложна структура на управление
Демокрацията в една национална държава има ясен управленски център и ясно разпределение на компетентностите5. Системата е относително йерархична, въпреки че някои страни позволяват значително делегиране на власт към местни единици. Също така функционалните граници обикновено се припокриват с териториалните6. Правителството контролира своята правна, икономическа и административна власт върху цялата държавна територия. Структурата на европейското управление обаче е доста по-сложна, с множество последици за демокрацията. ЕС управлението действа на множество нива: европейско, национално и регионално7. Трябва да се добави, че в Централна и Източна Европа точно процесът на евроинтеграцията е този, който доведе до създаване
Качество на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз то на независими региони, като Европейската комисия настояваше, че трябва да бъдат създадени регионални институции, които да управляват структурните фондове.
Също така авторитетът в ЕС е поделен и разпръснат между много управленски центрове. Тъй като тези центрове са разпръснати на доста различни места, географският им досег е различен и те действат в различни функционални области8. Например Европейската централна банка не е в Брюксел, а във Франкфурт, и формалната й власт касае само страните в еврозоната. Системата не само е многопластова, многоцентрова и хетерогенна, но й липсва и ясно разпределение на компетентностите и очевидна йерархия. Компетентностите на различните управленски агенции се припокриват и са размити. Юрисдикцията е разпръсната на различни нива и вземането на решения се случва на множествени арени9.
Има различни начини да се гледа на тези развития. Експерти по публична администрация често твърдят, че гъвкавите управленски уредби и припокриващите се, полицентрични юрисдикции на европейското управление подпомагат ефикасността и преразпределението10. Те позволяват на вземащите решения да настроят управлението така, че да отразява хетерогенността на широкото европейско пространство. осигуряват по-пълна информация за предпочитанията на членовете и са по-адаптивни в отговор на променящи се предпочитания. Те също така са по-отворени към експериментиране и иновация и подпомагат по-надеждните обвързвания.
Но експертите по демокрация не са много щастливи от тези гъвкави и високо сложни управленски уредби. Може ли демокрацията да функционира както трябва в сложна, макар и не непроницаема система от многопластови уредби, които работят на различни скорости и са ръководени от променящи се групи от неидентифицирани и политически неотговорни хора11? Ясно е, че сложната многопластова природа на европейското управление е по-малко прозрачна и по-малко политически отговорна, отколкото по-простите структури, познати в националните държави12. На европейското управление му липсват дори и най-елементарните механизми, пречещи на злоупотребата с власт и осигуряващи демократичен контрол. Например, както отбелязва Ив Мени, „принципът за разделение на властите никога не е бил реализиран в ЕС по същия начин, както в националните демократични системи. Вдействителност властите на ЕС често са били разпределяни по ad hoc начин, характеризиращ се с припокривания и смесване вместо с разделение. Сферите на законодателните и изпълнителните органи са били размити и объркани13.
Европейското многопластово управление е очевидно проблематично от демократична гледна точка. Но федералните решения, предложени за да се отговори на този дефицит, изглеждат дори по-проблематични откъм ефективност и демократичност. Централизираното федерално управление, ръководено от Брюксел, вероятно би било по-малко чувствително към местните претенции и не би съумяло да приобщи различието. Разнообразната геометрия и съревноваващите се юрисдикции позволяват на индивидуалните страни-членки да изберат политики, които са най-пригодни за нуждите и характеристиките им. Многопластово управление значи, че не всички решения се вземат в един все по-силен европейски център, който по презумпция е по-отдалечен от местните проблеми, отколкото са националните или местните правителства. Гъвкавостта и субсидиарността може наистина да имат негативен ефект върху прозрачността, но те оставят място за творчески решения, оркестрирани от нивата на политическо действие, идващо отдолу (grassroots). Според Евробарометър 2006 в повечето от новите страни-членки огромното мнозинство от гражданите вярват, че гласът им не се чува в Европейския съюз. Латвия едва 18% от анкетираните вярват, че гласът им има значение, в Чешката република те са 20%, а в Естония и Словакия – 21% (при средно за ЕС 36%).14
сичките аргументи по-горе помагат да се обясни защо новите страни-членки от Централна и Източна Европа ожесточено се противопоставят на каквото и да е решително прехвърляне на правомощия към европейския център. Това беше особено очевидно в процеса на писане на Европейската конституция. Новите страни-членки се противопоставиха на опитите Европейската комисия да се превърне в един по-ефективен център на управление, като настояваха всяка страна-членка да има свой собствен комисар с право на глас. Те също настояваха, че системата на ротация на президентството на ЕС трябва да остане в една или друга форма. Тази система предполага, че главният център на управление в ЕС се мести редовно от една в друга европейска столица, като по този
Качество на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз начин пречи на възникването на един-единствен европейски център в Брюксел.
Новите страни-членки очевидно помнят лошия си опит с централизираната управленска структура на комунистическите режими. Но главната им тревога е свързана с европейската политика днес. Те се страхуват, че един всесилен център в Брюксел би имал хомогенизиращи тенденции и би пренебрегнал и дори отрекъл различни местни загрижености и приоритети. Въпреки интензивния процес на регулаторно сближаване, което се случи в дългия предприсъединителен процес, новите страни-членки все още имат по-различни структурни харастеристики от старите. Това значи, че общите решения за всички, наложени от един строг европейски център, вероятно биха навредили на интересите им. Новите страни са все още значително по-бедни от старите и способността им да затворят пропастта в благоденствието изисква диференцирани режими – данъчни, на пазара на труда и на околната среда15. Техните правни и административни институции са все още относително нестабилни и доста крехки. Например в нито една от западноевропейските държави “декомунизацията” не е такъв централен въпрос, какъвто е за източноевропейските, и това изисква различен набор от европейски правила за държавните служители и за съдебната власт. За разлика от Западна Европа, Източна Европа все още има относително по-малко имигранти от страни от Третия свят, но тя се бори да намери решения на проблемите със собствените си различни и често значителни по големина национални малцинства, каквито са руснаците в Латвия и Естония или унгарците в Румъния и Словакия. Това значи, че шенгенското acquis, трудно би могло да се приложи еднакво от новите и от старите страни-членки. Тези и други подобни примери на устойчиво различие обясняват защо новите страни-членки от Централна и Източна Европа се противопоставят на силно централизирано европейско управление и предпочитат една по-гъвкава, многоцентрова и многопластова структура. Както каза латвийският президент Вайра Вике-Фрайберга, “Латвия вижда ЕС като съюз на суверенни държави... Не виждаме нужда в момента да се създава една обединена федерална европейска държава...Огромното разнообразие на Европа е една от най-големите Ł сили. Докато това разнообразие може да представлява предизвикателство към изграждането на консенсус, тя е източник, който трябва да се подхранва и цени. Всяка страна-членка на Европейския съюз, каквато и да е големината й, има потенциала да направи смислен принос към организацията като цяло16.Исловенският външен министър Димитрий Рупел добави: „Основата за управление на различията е принципът на субсидиарността. Субсидиарността може да бъде едно ефикасно средство да се избягват ненужни спорове.”17
С една дума, опростяването и централизирането на европейската система на управление би оставило по-малко пространство за местни инициативи и загриженост. Има нужда да се адресират проблеми, възникващи от сложността и гъвкавостта на настоящата система, особено по отношение на прозрачността и отчетността, но да се повтаря една подобна на държавата структура в един разширен и твърде диверсифициран ЕС вероятно няма да подобри качеството на демокрацията особено парламентарно представителство. Ключов стълб на демокрацията такава, каквато я познаваме, е системата на парламентарно представителство. Хората избират свои представители в парламента, обикновено посредством политически партии, които са организирани преди всичко около целта да печелят избори. Парламентът приема закони и обикновено също така решава относно състава на изпълнителната власт. Но едно парламентарно мнозинство не е напълно свободно да се налага по всички въпроси. То трябва да се подчинява на конституцията и да зачита конституционно защитените права, както и независимостта на съдебната власт и някои други институции като централните банки. Дори и така електоратът си остава крайната точка на отнасяне в националните държави и парламентът е централната им институция. Ако искате да знаете кой притежава най-много власт в една държава, трябва да погледнете как е съставено парламентарното мнозинство там18.
ВЕС ситуацията е съвсем различна. Тук позицията на парламента е много по-слаба. Проблемът не е толкова в каталога формални правомощия, с които е натоварен Европейският парламент, а по-скоро в особената природа на европейската парламентарна игра19. Европейският парламент няма управляващо мнозинство от вида, който познаваме в националните системи; няма нито управляващ кабинет, нито управленска програма, която да подкрепя или на която да се противопоставя. Още повече, че Парламентът (ЕП), Комисията и Съветът са били създадени повече или по-малко независимо едни от други; затова и елементът на „проникване”, който обикновено се наблюдава между кабинетите и техните парлментарни мнозинства, не съществува. Разделителните линии в ЕП се очертават повече следвайки национални „граници”, отколкото партийни афилиации или идеологии20. Въпреки че членовете на Европарламента сега се избират директно за петгодишен мандат, тези избори имат тенденцията да служат като съревнования по популярност за управляващите национални правителства21.
Въпреки че формалните правомощия на Европейския парламент постепенно се засилиха, той не е главният, още по-малко пък единственият законодател, и думата му при избора на европейската изпълнителна и съдебна власт е много ограничена. ЕС властта е в много по-голяма степен в ръцете на немажоритарни институции – като Комисията, Европейския съд, Европейската централна банка и Европейския съвет – отколкото това е така в страните-членки22. Съставът на Съвета е само индиректно свързан с електоралните резултати в индивидуалните страни и сложният (и все още развиващ си) механизъм за премерване на гласовете в Съвета оставя малко място за мажоритарна политика. (Трябва да се добави, че националните изпълнителни власти често могат да заобиколят съответните си парламенти при вземането на решения в Европейския съвет.) същото време все повече правомощия се прехвърлят към все по-растящия списък на европейски регулаторни агенции23.
Разбира се, ефективното управление изисква специални знания и умения, както и дългосрочна обвързаност, които често не достигат сред членовете на Парламента. Проблемът е, че немажоритарните институции често по-лесно откликват на желанията на защитаващи тесни частни интереси лобита, отколкото на по-широкия електорат. Още повече, че не е лесно тези различни регулаторни агенции да се направят прозрачни и демократично отговорни.
ъпросът е „Може ли Съюзът да развие една здрава система на парламентарна демокрация?” Това може да се направи или като Европарламентът се превърне в истински център на европейската власт, или като се предадат повече правомощия по отношения на европейските дела върху националните парламенти. Обществеността в новите страни-членки от Източна Европа изглежда ако не негативно настроена, то поне не особено ентусиазирана по отношение на първото решение. Само едно съвмсем малко малцинство от електората в тези страни си направи труда да гласува на последните избори за Европарламент24. (Като само няколко месеца по-рано електоратът в тези страни бързаше към урните да подкрепи членството на страната си в Съюза25.) Правителствата на новите страни-членки са също по-склонни да усилят ролята на националните парламенти, вместо на Европарламента, в процеса на вземане на решения на ЕС26. Но и това не изглежда приемливо решение. Като начало парламентите в новите страни-членки са много слаби и това е отчасти предизвикано от процеса на присъединяване към Съюза. През последните няколко години преди присъединяването към ЕС парламентите на Източна Европа трябваше набързо да приемат огромно число европейски закони с много малко обсъждане и възможност за промени, които да отчетат местните притеснения и особености. Възможност за маневри практически не съществуваше, защото страните-кандидатки за членство от Източна Европа нямаха право на каквито и да е изключения от Acquis communautaire на ЕС. (Добре е да се помни, че acquis-то е съставено от около двадесет хиляди закона, решения и регулации, простиращи се на почти осемдесет хиляди страници.) Стивън Холмс отбеляза, че „престижът на местната законодателна функция се е сринал заради задължителното налагане на acquis communautaire, кодекс от закони octroyе (прехвърлен) отвън, без да има сериозен принос от страна на вътрешните играчи.”27 Това е потвърдено и от социологическите проучвания. Общественото доверие в полския парламент (Сейма) например намалява от приблизително от 44% през 1998 до 20% през 2002 (това са четири години от ключова значимост за приемането на еврозаконодателството28).
Итака, малко вероятно е да възникне една пълнокръвна система на паневропейско парламентарно представителство. Трябва ли да съжаляваме? Отговорът отново е отрицателен. Както Рено Дехус правилно твърди, „Парламентарната система с мажоритарните си аспекти е зле адаптирана към нуждите на хибридна структура като ЕС, характеризирана с огромно разнообразие и силни национални чувства.29 ”във всеки случай, можем ли да говорим за европейска система на представителство без един действително европейски demos? ЕС в момента има двадесет и пет отделни demoi и заедно те не формират едно единно европейско публично пространство. Това ни води към следващата демократична дилема за разширения ЕС: въпросът за европейската идентичност.
Слаба и диверсифицирана културна идентичност
Демокрацията не се отнася само до институциите, тя се отнася и до културата, разбирана в едни по-общи политически, правни и икономически термини30. Демократичните институции могат да просъществуват само ако се радват на политическа култура, която е в съзвучие и подкрепя демократичните им структури. Ключовите термини, използвани обикновено в подобен контекст, са demos, ethos и идентичност. Националните държави обикновено притежават всичко това, макар и в различни степени. Demos-ът се формира от нацията, която представлява стриктно ограничена, ако не и хомогенна културна общност, споделяща обща история, навици и език31. Политическият дискурс се случва в ясно определено публично пространство, в рамките на което е относително лесно да се общува и да се идентифицират общи публични блага (или поне главните конкуриращи се алтернативи). Партиите и гражданските организации са жизнени. Системата на медиите е разнообразна и софистицирана.
Но Европейският съюз притежава малко от тези атрибути, ако изобщо ги притежава, и можем само да се чудим как демокрацията може да функционира в такава ситуация. Няма един-единствен и лесен за идентифициране европейски demos, за който и от името на който да се правят общите европейски политики. Внай-добрия случай можем да говорим за все по-нарастваща множественост от европейски demoi32. Политическите дискурси в голяма степен са ограничени до националните публични пространства и има малко индикации, че с процеса на евроинтеграция възниква и едно наистина европейско публично пространство33. Политическите партии отново са активни преди всичко вътре в държавните граници, и техните обединения на европейско ниво са все още много изкуствени конструкции. Някои граждански организации са успели да прескочат националните граници, но те обикновено припознават себе си като глобални, а не просто като европейски движения 34. Няма нито един европейски вестник или паневропейска телевизия, ако не се броят Евронюз или глобалните вестници с европейски интерес като Файненшъл таймс.
Последователните вълни на разширяване на ЕС очевидно са задълбочили културното и политическото разнообразие в Съюза35. 2004 година отбеляза най-голямото едновременно разширяване, присъединило десет нови членки със специфични културни характеристики. Внимателни изследвания като Световното изследване на ценностите не разкриват дълбока културна пропаст между старите членки от Западна Европа и новите от Източна Европа36. Но те сочат, че културната карта на Европа сега е много по-разнообразна и сложна, отколкото е била преди тази последна вълна на разширяване.
Разбира се, demos, ethos и идентичност не са първични и стабилни категории. Те се развиват с времето посредством опит и дискурси в едно публично пространство37. Ролята на различните политически играчи не може да бъде подценена. Вдействителност Европейският съюз подпомага различни европейски символи, като европейското знаме, целящи да засилят европейската идентичност. Европейското гражданство също е част от това усилие, както са и различните културни и образователни програми за обмен. По подобен начин трябва да се признае и ролята на структурните фондове или на еврото за засилване на европейската идентичност. Въпросът обаче е дали всичко това е достатъчно да създаде културна основа за една добре функционираща демокрация на европейско ниво. е и дали опитите да се формира една европейска идентичност на политическа или културна основа са основателни. Настоящият чешки президент Вацлав Клаус изрази тревогата на милиони свои изочноевропейски съграждани, като попита: Ще позволим ли нашата идентичност „да се претопи в Европа като бучка захар в чаша кафе?”38 действителност по време на процеса на присъединяване кандидатите от Източна Европа се бориха силно да запазят собствената си културна идентичност. Всички източноевропейски правителства например, настояваха техните езици да станат един от официалните езици в ЕС, подривайки по този начин опитите на онези, които предпочитаха по-малко отколкото повече езици като средство за паневропейска комуникация.
ероятно ли е това да се промени през следващите няколко години? Ще приветстват ли новите източноевропейски членки на ЕС развитието на едно отделно европейско публично пространство и културна идентичност? Засега няма свидетелства за такава промяна. Погледнете социологическите проучвания напоследък. Според Евробарометър 2004 мнозинството от анкетираните в новите страни-членки се самоопределят „само според националната си идентичност”, вместо като „поне отчасти европейци”.39 (Встарите страни-членки резултатът е обратен.) Още по-стряскащ е фактът, че „европейството” в новите страни-членки драматично намалява след присъединяването им към Съюза. Между есента на 2003 и пролетта на 2004 броят на тези, които се самоопределят само „според националност”, е нараснал с 12%, докато броят на тези, които се виждат като „поне отчасти европейци”, е намалял със 7%. (А не трябва да се забравя, че според същото проучване нивото на запознатост с ЕС е по-високо сред новите, отколкото сред старите членки.)
Още повече, че в новите страни-членки има твърде малко пан-европейски играчи, способни да подпомогнат по-голяма културна хомогенност в един разширен ЕС. Гражданските организации, особено интересуващите се от европейски въпроси, са определено недостатъчно развити в по-голямата част от новите членки40. Партиите са по-развити и някои се присъединиха към съществуващите федерации от партии в Европарламента. Но е далеч не е сигурно, че те ще действат като агенти за културната хомогенизация на Съюза. При изборите през 2004 за Европарламент имаше увеличение на броя на евроскептичните членове на ЕП, като много от тях дойдоха от новите страни-членки от Източна Европа41. Нито пък има някакво свидетелство, че разширението ще стимулира развитието на паневропейски медии. Въпреки че много вестници в новите членки сега са в ръцете на международни медийни конгломерати, националната телевизия все още в голяма степен е под контрола на националните правителства и действа по-скоро като двигател на културна диверсификация, отколкото на уеднаквяване42.
Ситуацията изглежда доста безизходна. Без уеднаквяване на демократичните култури би било трудно да се артикулират и агрегират обществените предпочитания, още по-малко пък да се установи истинска европейска цел или интерес. Но такова уеднаквяване на културите е особено трудно да се постигне и е възприемано като нежелателно, особено в новите членки от Централна и Източна Европа. Ситуацията изглежда значително по-малко безнадеждна, ако изоставим аналогията с националната държава, когато говорим за Европейския съюз. Вместо да се опитваме да изградим Европейска нация с главна буква, можем да се опитаме да подсилим едно чувство на конституционен патриотизъм по целия континент, отразяващо общите права и задължения на всичи европейски граждани43. Има много мъдрост в лозунга на Европейската комисия за подкрепа на „единство в разнообразието.” Инаистина, идентичност, която не признава плурализма, индивидуализма и мултикултурализма, едва ли е подходяща за една демократична система.
Циниците често описват най-близката история на Централна и Източна Европа като преминаване от един в друг съюз. Първият, разбира се, е Съветският съюз, а вторият – Европейският съюз (ЕС). Това изглежда доста несправедливо, защото вторият е символ на свобода и демокрация, докато първият беше управление, ако не и потисничество на една партия. Вярно е, процесът на присъединяване към ЕС често беше провеждан по един диктаторски начин: на кандидатите им бяха представяни дълги списъци с условия за приемане и те надали бяха в позиция да договарят тези условия, още по-малко пък – да ги отхвърлят. Но едно от условията на ЕС за членство беше установяването на работеща демокрация. Както срещата на върха в Копенхаген през 1993 постанови, страните-кандидатки трябва да имат „стабилни институции, гарантиращи демокрация, върховенство на закона, човешки права и защита и уважение към малцинствата.2” Също така, присъединяването към Съюза беше средство за създаване на икономически, политически и институционални условия, при които една нова демокрация би могла да се консолидира и устои. Това беше доказано от случая с Гърция, Испания и Португалия, и идеята беше същата успешна история да се повтори в Централна и Източна Европа3.
Всичко това е вярно, признават критиците, но те посочват нарастващото количество изследвания, които описват демократичния дефицит на Съюза. Някои отиват дотам да твърдят, че ЕС сам не удовлетворява стандартите за демокрация, които изискваше от кандидатите да покрият4. Тази статия разглежда тази загадка. Присъединяването към ЕС утвърждава или пък заплашва демокрацията в новите страни-членки от Централна и Източна Европа? Трябва ли новите членки да прегърнат, или напротив – да се противопоставят, на новото европейско „демократично” управляване?
Ще разгледам три ключови последици на присъединяването към Съюза. Първо и най-очевидно, членството в ЕС ще усложни структурата на демократичното вземане на решения, като го направи по-многопластово и многоцентрово. (Трябва да добавя, че компетенциите на различните нива и центрове в момента не са достатъчно добре дефинирани и се припокриват, да не кажа, че направо са размити.) Второ, членството в ЕС ще затвърди властта на немажоритарни институции, като ЕК, Европейския съд и различни регулаторни агенции. Националните парламенти като цяло имат тенденцията да са по-слаби демократични играчи, след като една страна се присъедини към ЕС (или дори още преди това, както процесът на присъединяяване към ЕС показа). Трето, членството в ЕС ще разшири демократичното публично пространство. резултат на това демократичният процес на вземане на решения в ЕС ще трябва да удовлетвори по-диверсифициран набор от интереси и културни ориентации.
Твърдя, че традиционната парламентарна форма на демокрация най-вероятно ще пострада в резултат на присъединяването към ЕС. Въпреки това надеждата е, че Съюзът ще успее да намери нови начини да осигури прозрачността, ответността и отчетността на институциите си. Осигуряването на по-голям достъп на гражданите до европейския процес на вземане на решения изглежда най-спешен и важен въпрос и аз ще се опитам да предложа някои пътища това да се постигне. Друга обща надежда е тази несъвършена демократична единица да успее да осигури по-голяма ефективност на системата и по този начин да компенсира неспособността си да затвърди истинското участие на гражданите. Също така твърдя, че новите страни-членки от Централна и Източна Европа няма да припознаят слабостта на демократичното управление в Съюза като особено тревожещо. Всички те ценят новопридобития си суверенитет и затова предпочитат едно полиархично по вид европейско управление пред йерархичното. Те също така ценят националната си културна идентичност и не искат да видят как Съюзът създава един нов „европейски” човек: един вид homo europeanus като противопоставен на homo sovieticus.
Тези източноевропейски нагласи имат своите достойнства, но принципите на суверенитет и културната различност не трябва да се интерпретират като карт бланш за правителствата в новите страни-членки да правят кавото си искат. Съюзът трябва да продължи да следи отблизо демократичните устои на всички свои членки (стари и нови) и трябва да разубеждава управляващите да се поддават на каквито и да е било авторитарни изкушения.
Сложна структура на управление
Демокрацията в една национална държава има ясен управленски център и ясно разпределение на компетентностите5. Системата е относително йерархична, въпреки че някои страни позволяват значително делегиране на власт към местни единици. Също така функционалните граници обикновено се припокриват с териториалните6. Правителството контролира своята правна, икономическа и административна власт върху цялата държавна територия. Структурата на европейското управление обаче е доста по-сложна, с множество последици за демокрацията. ЕС управлението действа на множество нива: европейско, национално и регионално7. Трябва да се добави, че в Централна и Източна Европа точно процесът на евроинтеграцията е този, който доведе до създаване
Качество на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз то на независими региони, като Европейската комисия настояваше, че трябва да бъдат създадени регионални институции, които да управляват структурните фондове.
Също така авторитетът в ЕС е поделен и разпръснат между много управленски центрове. Тъй като тези центрове са разпръснати на доста различни места, географският им досег е различен и те действат в различни функционални области8. Например Европейската централна банка не е в Брюксел, а във Франкфурт, и формалната й власт касае само страните в еврозоната. Системата не само е многопластова, многоцентрова и хетерогенна, но й липсва и ясно разпределение на компетентностите и очевидна йерархия. Компетентностите на различните управленски агенции се припокриват и са размити. Юрисдикцията е разпръсната на различни нива и вземането на решения се случва на множествени арени9.
Има различни начини да се гледа на тези развития. Експерти по публична администрация често твърдят, че гъвкавите управленски уредби и припокриващите се, полицентрични юрисдикции на европейското управление подпомагат ефикасността и преразпределението10. Те позволяват на вземащите решения да настроят управлението така, че да отразява хетерогенността на широкото европейско пространство. осигуряват по-пълна информация за предпочитанията на членовете и са по-адаптивни в отговор на променящи се предпочитания. Те също така са по-отворени към експериментиране и иновация и подпомагат по-надеждните обвързвания.
Но експертите по демокрация не са много щастливи от тези гъвкави и високо сложни управленски уредби. Може ли демокрацията да функционира както трябва в сложна, макар и не непроницаема система от многопластови уредби, които работят на различни скорости и са ръководени от променящи се групи от неидентифицирани и политически неотговорни хора11? Ясно е, че сложната многопластова природа на европейското управление е по-малко прозрачна и по-малко политически отговорна, отколкото по-простите структури, познати в националните държави12. На европейското управление му липсват дори и най-елементарните механизми, пречещи на злоупотребата с власт и осигуряващи демократичен контрол. Например, както отбелязва Ив Мени, „принципът за разделение на властите никога не е бил реализиран в ЕС по същия начин, както в националните демократични системи. Вдействителност властите на ЕС често са били разпределяни по ad hoc начин, характеризиращ се с припокривания и смесване вместо с разделение. Сферите на законодателните и изпълнителните органи са били размити и объркани13.
Европейското многопластово управление е очевидно проблематично от демократична гледна точка. Но федералните решения, предложени за да се отговори на този дефицит, изглеждат дори по-проблематични откъм ефективност и демократичност. Централизираното федерално управление, ръководено от Брюксел, вероятно би било по-малко чувствително към местните претенции и не би съумяло да приобщи различието. Разнообразната геометрия и съревноваващите се юрисдикции позволяват на индивидуалните страни-членки да изберат политики, които са най-пригодни за нуждите и характеристиките им. Многопластово управление значи, че не всички решения се вземат в един все по-силен европейски център, който по презумпция е по-отдалечен от местните проблеми, отколкото са националните или местните правителства. Гъвкавостта и субсидиарността може наистина да имат негативен ефект върху прозрачността, но те оставят място за творчески решения, оркестрирани от нивата на политическо действие, идващо отдолу (grassroots). Според Евробарометър 2006 в повечето от новите страни-членки огромното мнозинство от гражданите вярват, че гласът им не се чува в Европейския съюз. Латвия едва 18% от анкетираните вярват, че гласът им има значение, в Чешката република те са 20%, а в Естония и Словакия – 21% (при средно за ЕС 36%).14
сичките аргументи по-горе помагат да се обясни защо новите страни-членки от Централна и Източна Европа ожесточено се противопоставят на каквото и да е решително прехвърляне на правомощия към европейския център. Това беше особено очевидно в процеса на писане на Европейската конституция. Новите страни-членки се противопоставиха на опитите Европейската комисия да се превърне в един по-ефективен център на управление, като настояваха всяка страна-членка да има свой собствен комисар с право на глас. Те също настояваха, че системата на ротация на президентството на ЕС трябва да остане в една или друга форма. Тази система предполага, че главният център на управление в ЕС се мести редовно от една в друга европейска столица, като по този
Качество на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз начин пречи на възникването на един-единствен европейски център в Брюксел.
Новите страни-членки очевидно помнят лошия си опит с централизираната управленска структура на комунистическите режими. Но главната им тревога е свързана с европейската политика днес. Те се страхуват, че един всесилен център в Брюксел би имал хомогенизиращи тенденции и би пренебрегнал и дори отрекъл различни местни загрижености и приоритети. Въпреки интензивния процес на регулаторно сближаване, което се случи в дългия предприсъединителен процес, новите страни-членки все още имат по-различни структурни харастеристики от старите. Това значи, че общите решения за всички, наложени от един строг европейски център, вероятно биха навредили на интересите им. Новите страни са все още значително по-бедни от старите и способността им да затворят пропастта в благоденствието изисква диференцирани режими – данъчни, на пазара на труда и на околната среда15. Техните правни и административни институции са все още относително нестабилни и доста крехки. Например в нито една от западноевропейските държави “декомунизацията” не е такъв централен въпрос, какъвто е за източноевропейските, и това изисква различен набор от европейски правила за държавните служители и за съдебната власт. За разлика от Западна Европа, Източна Европа все още има относително по-малко имигранти от страни от Третия свят, но тя се бори да намери решения на проблемите със собствените си различни и често значителни по големина национални малцинства, каквито са руснаците в Латвия и Естония или унгарците в Румъния и Словакия. Това значи, че шенгенското acquis, трудно би могло да се приложи еднакво от новите и от старите страни-членки. Тези и други подобни примери на устойчиво различие обясняват защо новите страни-членки от Централна и Източна Европа се противопоставят на силно централизирано европейско управление и предпочитат една по-гъвкава, многоцентрова и многопластова структура. Както каза латвийският президент Вайра Вике-Фрайберга, “Латвия вижда ЕС като съюз на суверенни държави... Не виждаме нужда в момента да се създава една обединена федерална европейска държава...Огромното разнообразие на Европа е една от най-големите Ł сили. Докато това разнообразие може да представлява предизвикателство към изграждането на консенсус, тя е източник, който трябва да се подхранва и цени. Всяка страна-членка на Европейския съюз, каквато и да е големината й, има потенциала да направи смислен принос към организацията като цяло16.Исловенският външен министър Димитрий Рупел добави: „Основата за управление на различията е принципът на субсидиарността. Субсидиарността може да бъде едно ефикасно средство да се избягват ненужни спорове.”17
С една дума, опростяването и централизирането на европейската система на управление би оставило по-малко пространство за местни инициативи и загриженост. Има нужда да се адресират проблеми, възникващи от сложността и гъвкавостта на настоящата система, особено по отношение на прозрачността и отчетността, но да се повтаря една подобна на държавата структура в един разширен и твърде диверсифициран ЕС вероятно няма да подобри качеството на демокрацията особено парламентарно представителство. Ключов стълб на демокрацията такава, каквато я познаваме, е системата на парламентарно представителство. Хората избират свои представители в парламента, обикновено посредством политически партии, които са организирани преди всичко около целта да печелят избори. Парламентът приема закони и обикновено също така решава относно състава на изпълнителната власт. Но едно парламентарно мнозинство не е напълно свободно да се налага по всички въпроси. То трябва да се подчинява на конституцията и да зачита конституционно защитените права, както и независимостта на съдебната власт и някои други институции като централните банки. Дори и така електоратът си остава крайната точка на отнасяне в националните държави и парламентът е централната им институция. Ако искате да знаете кой притежава най-много власт в една държава, трябва да погледнете как е съставено парламентарното мнозинство там18.
ВЕС ситуацията е съвсем различна. Тук позицията на парламента е много по-слаба. Проблемът не е толкова в каталога формални правомощия, с които е натоварен Европейският парламент, а по-скоро в особената природа на европейската парламентарна игра19. Европейският парламент няма управляващо мнозинство от вида, който познаваме в националните системи; няма нито управляващ кабинет, нито управленска програма, която да подкрепя или на която да се противопоставя. Още повече, че Парламентът (ЕП), Комисията и Съветът са били създадени повече или по-малко независимо едни от други; затова и елементът на „проникване”, който обикновено се наблюдава между кабинетите и техните парлментарни мнозинства, не съществува. Разделителните линии в ЕП се очертават повече следвайки национални „граници”, отколкото партийни афилиации или идеологии20. Въпреки че членовете на Европарламента сега се избират директно за петгодишен мандат, тези избори имат тенденцията да служат като съревнования по популярност за управляващите национални правителства21.
Въпреки че формалните правомощия на Европейския парламент постепенно се засилиха, той не е главният, още по-малко пък единственият законодател, и думата му при избора на европейската изпълнителна и съдебна власт е много ограничена. ЕС властта е в много по-голяма степен в ръцете на немажоритарни институции – като Комисията, Европейския съд, Европейската централна банка и Европейския съвет – отколкото това е така в страните-членки22. Съставът на Съвета е само индиректно свързан с електоралните резултати в индивидуалните страни и сложният (и все още развиващ си) механизъм за премерване на гласовете в Съвета оставя малко място за мажоритарна политика. (Трябва да се добави, че националните изпълнителни власти често могат да заобиколят съответните си парламенти при вземането на решения в Европейския съвет.) същото време все повече правомощия се прехвърлят към все по-растящия списък на европейски регулаторни агенции23.
Разбира се, ефективното управление изисква специални знания и умения, както и дългосрочна обвързаност, които често не достигат сред членовете на Парламента. Проблемът е, че немажоритарните институции често по-лесно откликват на желанията на защитаващи тесни частни интереси лобита, отколкото на по-широкия електорат. Още повече, че не е лесно тези различни регулаторни агенции да се направят прозрачни и демократично отговорни.
ъпросът е „Може ли Съюзът да развие една здрава система на парламентарна демокрация?” Това може да се направи или като Европарламентът се превърне в истински център на европейската власт, или като се предадат повече правомощия по отношения на европейските дела върху националните парламенти. Обществеността в новите страни-членки от Източна Европа изглежда ако не негативно настроена, то поне не особено ентусиазирана по отношение на първото решение. Само едно съвмсем малко малцинство от електората в тези страни си направи труда да гласува на последните избори за Европарламент24. (Като само няколко месеца по-рано електоратът в тези страни бързаше към урните да подкрепи членството на страната си в Съюза25.) Правителствата на новите страни-членки са също по-склонни да усилят ролята на националните парламенти, вместо на Европарламента, в процеса на вземане на решения на ЕС26. Но и това не изглежда приемливо решение. Като начало парламентите в новите страни-членки са много слаби и това е отчасти предизвикано от процеса на присъединяване към Съюза. През последните няколко години преди присъединяването към ЕС парламентите на Източна Европа трябваше набързо да приемат огромно число европейски закони с много малко обсъждане и възможност за промени, които да отчетат местните притеснения и особености. Възможност за маневри практически не съществуваше, защото страните-кандидатки за членство от Източна Европа нямаха право на каквито и да е изключения от Acquis communautaire на ЕС. (Добре е да се помни, че acquis-то е съставено от около двадесет хиляди закона, решения и регулации, простиращи се на почти осемдесет хиляди страници.) Стивън Холмс отбеляза, че „престижът на местната законодателна функция се е сринал заради задължителното налагане на acquis communautaire, кодекс от закони octroyе (прехвърлен) отвън, без да има сериозен принос от страна на вътрешните играчи.”27 Това е потвърдено и от социологическите проучвания. Общественото доверие в полския парламент (Сейма) например намалява от приблизително от 44% през 1998 до 20% през 2002 (това са четири години от ключова значимост за приемането на еврозаконодателството28).
Итака, малко вероятно е да възникне една пълнокръвна система на паневропейско парламентарно представителство. Трябва ли да съжаляваме? Отговорът отново е отрицателен. Както Рено Дехус правилно твърди, „Парламентарната система с мажоритарните си аспекти е зле адаптирана към нуждите на хибридна структура като ЕС, характеризирана с огромно разнообразие и силни национални чувства.29 ”във всеки случай, можем ли да говорим за европейска система на представителство без един действително европейски demos? ЕС в момента има двадесет и пет отделни demoi и заедно те не формират едно единно европейско публично пространство. Това ни води към следващата демократична дилема за разширения ЕС: въпросът за европейската идентичност.
Слаба и диверсифицирана културна идентичност
Демокрацията не се отнася само до институциите, тя се отнася и до културата, разбирана в едни по-общи политически, правни и икономически термини30. Демократичните институции могат да просъществуват само ако се радват на политическа култура, която е в съзвучие и подкрепя демократичните им структури. Ключовите термини, използвани обикновено в подобен контекст, са demos, ethos и идентичност. Националните държави обикновено притежават всичко това, макар и в различни степени. Demos-ът се формира от нацията, която представлява стриктно ограничена, ако не и хомогенна културна общност, споделяща обща история, навици и език31. Политическият дискурс се случва в ясно определено публично пространство, в рамките на което е относително лесно да се общува и да се идентифицират общи публични блага (или поне главните конкуриращи се алтернативи). Партиите и гражданските организации са жизнени. Системата на медиите е разнообразна и софистицирана.
Но Европейският съюз притежава малко от тези атрибути, ако изобщо ги притежава, и можем само да се чудим как демокрацията може да функционира в такава ситуация. Няма един-единствен и лесен за идентифициране европейски demos, за който и от името на който да се правят общите европейски политики. Внай-добрия случай можем да говорим за все по-нарастваща множественост от европейски demoi32. Политическите дискурси в голяма степен са ограничени до националните публични пространства и има малко индикации, че с процеса на евроинтеграция възниква и едно наистина европейско публично пространство33. Политическите партии отново са активни преди всичко вътре в държавните граници, и техните обединения на европейско ниво са все още много изкуствени конструкции. Някои граждански организации са успели да прескочат националните граници, но те обикновено припознават себе си като глобални, а не просто като европейски движения 34. Няма нито един европейски вестник или паневропейска телевизия, ако не се броят Евронюз или глобалните вестници с европейски интерес като Файненшъл таймс.
Последователните вълни на разширяване на ЕС очевидно са задълбочили културното и политическото разнообразие в Съюза35. 2004 година отбеляза най-голямото едновременно разширяване, присъединило десет нови членки със специфични културни характеристики. Внимателни изследвания като Световното изследване на ценностите не разкриват дълбока културна пропаст между старите членки от Западна Европа и новите от Източна Европа36. Но те сочат, че културната карта на Европа сега е много по-разнообразна и сложна, отколкото е била преди тази последна вълна на разширяване.
Разбира се, demos, ethos и идентичност не са първични и стабилни категории. Те се развиват с времето посредством опит и дискурси в едно публично пространство37. Ролята на различните политически играчи не може да бъде подценена. Вдействителност Европейският съюз подпомага различни европейски символи, като европейското знаме, целящи да засилят европейската идентичност. Европейското гражданство също е част от това усилие, както са и различните културни и образователни програми за обмен. По подобен начин трябва да се признае и ролята на структурните фондове или на еврото за засилване на европейската идентичност. Въпросът обаче е дали всичко това е достатъчно да създаде културна основа за една добре функционираща демокрация на европейско ниво. е и дали опитите да се формира една европейска идентичност на политическа или културна основа са основателни. Настоящият чешки президент Вацлав Клаус изрази тревогата на милиони свои изочноевропейски съграждани, като попита: Ще позволим ли нашата идентичност „да се претопи в Европа като бучка захар в чаша кафе?”38 действителност по време на процеса на присъединяване кандидатите от Източна Европа се бориха силно да запазят собствената си културна идентичност. Всички източноевропейски правителства например, настояваха техните езици да станат един от официалните езици в ЕС, подривайки по този начин опитите на онези, които предпочитаха по-малко отколкото повече езици като средство за паневропейска комуникация.
ероятно ли е това да се промени през следващите няколко години? Ще приветстват ли новите източноевропейски членки на ЕС развитието на едно отделно европейско публично пространство и културна идентичност? Засега няма свидетелства за такава промяна. Погледнете социологическите проучвания напоследък. Според Евробарометър 2004 мнозинството от анкетираните в новите страни-членки се самоопределят „само според националната си идентичност”, вместо като „поне отчасти европейци”.39 (Встарите страни-членки резултатът е обратен.) Още по-стряскащ е фактът, че „европейството” в новите страни-членки драматично намалява след присъединяването им към Съюза. Между есента на 2003 и пролетта на 2004 броят на тези, които се самоопределят само „според националност”, е нараснал с 12%, докато броят на тези, които се виждат като „поне отчасти европейци”, е намалял със 7%. (А не трябва да се забравя, че според същото проучване нивото на запознатост с ЕС е по-високо сред новите, отколкото сред старите членки.)
Още повече, че в новите страни-членки има твърде малко пан-европейски играчи, способни да подпомогнат по-голяма културна хомогенност в един разширен ЕС. Гражданските организации, особено интересуващите се от европейски въпроси, са определено недостатъчно развити в по-голямата част от новите членки40. Партиите са по-развити и някои се присъединиха към съществуващите федерации от партии в Европарламента. Но е далеч не е сигурно, че те ще действат като агенти за културната хомогенизация на Съюза. При изборите през 2004 за Европарламент имаше увеличение на броя на евроскептичните членове на ЕП, като много от тях дойдоха от новите страни-членки от Източна Европа41. Нито пък има някакво свидетелство, че разширението ще стимулира развитието на паневропейски медии. Въпреки че много вестници в новите членки сега са в ръцете на международни медийни конгломерати, националната телевизия все още в голяма степен е под контрола на националните правителства и действа по-скоро като двигател на културна диверсификация, отколкото на уеднаквяване42.
Ситуацията изглежда доста безизходна. Без уеднаквяване на демократичните култури би било трудно да се артикулират и агрегират обществените предпочитания, още по-малко пък да се установи истинска европейска цел или интерес. Но такова уеднаквяване на културите е особено трудно да се постигне и е възприемано като нежелателно, особено в новите членки от Централна и Източна Европа. Ситуацията изглежда значително по-малко безнадеждна, ако изоставим аналогията с националната държава, когато говорим за Европейския съюз. Вместо да се опитваме да изградим Европейска нация с главна буква, можем да се опитаме да подсилим едно чувство на конституционен патриотизъм по целия континент, отразяващо общите права и задължения на всичи европейски граждани43. Има много мъдрост в лозунга на Европейската комисия за подкрепа на „единство в разнообразието.” Инаистина, идентичност, която не признава плурализма, индивидуализма и мултикултурализма, едва ли е подходяща за една демократична система.
Заключения и препоръки
Общото заключение от този анализ е, че присъединяването към Съюза има някои очевидни негативни последици за демокрацията в новите страни-членки. Вярно е, че присъединяването е създало среда, по-подходяща за демокрацията в икономически и политически смисъл. Членството подпомогна икономическия успех на Централна и Източна Европа и укроти популистките изкушения на местните популисти. Като оставим това настрана, все повече и повече решения сега се вземат по начин, който едва ли би могъл да се определи като истински демократичен, особено по отношение на представителство, участие и демократична отговорност.
Три по-специфични заключения също са очевидни. Първо, присъединяването към Съюза е направило демократичното управление по-сложно и усложнено. Повечето пластове и центрове на управление правят по-трудно да се осигури прозрачността на вземането на решения и демократичната отговорност на натоварените с вземане на решения. Сложната европейска система на управление може и да е по-ефективна в справянето с предизвикателствата на модернизацията и глобализацията, но много граждани на Централна и Източна Европа отново имат впечатлението, че решения относно живота им се вземат извън техните граници и то от до голяма степен неидентифицирани играчи и органи.
Второ, парламентите в Централна и Източна Европа са най-големите институционални губещи в процеса на евроинтеграцията. Вярно е, че позицията им никога не е била особено силна и преди влизането в Съюза, отчасти поради техни собствени организационни недостатъци, отчасти и поради слабите партии в региона. Въпреки това присъединяването към Съюза е отслабило допълнително позицията им, защото европейската система на управление привилегирова немажоритарни институции и технически експерти.
Трето, гражданите на Централна и Източна Европа може да се чувстват по-изолирани и безпомощни след прехвърлянето на правомощия от национално на европейско ниво. Това не е само защото европейското управление съвсем естествено е по-дистанцирано от индивидуалните грижи, отколкото е едно национално правителство, но също и защото отсъствието на европейски demos пречи на паневропейската комуникация и солидарност. Вмисловните карти на западноевропейците източноевропейците са все още в европейската периферия без право на равен глас в политиките на Съюза.
Няма лесни решения за разрешаването на споменатите проблеми. Тази статия показа, че е практически невъзможно, а може би и нежелателно, да се опитваме да създадем подобна на държава парламентарна демокрация на съюзно ниво. Действително, на тази идея особено се противопоставят новите държави-членки от Централна и Източна Европа. Също е важно да се схване, че новите членки имат малко по-различна чувствителност и изисквания от старите членки. С други думи, универсални решения в стил „един номер става на всички” за решаване на проблемите с демократичния дефицит на разширения съюз няма да сработят. Но ситуацията не изглежда толкова безпросветна, ако приложим няколко смислени мерки за засилване гражданското участие в европейското вземане на решения.
Опростяването на европейската система на управление чрез повече централизация и йерархичност не е желателно в светлината на анализа по-горе. Но европейската прозрачност и отчетност може и да се подсилят чрез по-ясното очертаване на ролята и функциите на различните европейски центрове на управление и чрез принуждаването на европейските отговорни за решенията лица да обясняват и защитават публично решенията си44. същото време е важно да се задържат някои области на обществения живот на национално и местно ниво (и извън европейските компетенции45). Гражданите в новите страни-членки, в частност, биха се чувствали по-малко безсилни, ако можеха да упражняват значителен контрол над решенията от по-ниско ниво по важни за всекидневния им живот въпроси: образование, обществено здравеопазване и социална защита.
Засилването правомощията на националните парламенти в европейското вземане на решения би могло да помогне на парламентите в новите страни-членки да си върнат някои загубени територии. Но една такава стъпка би могла да стимулира национален егоизъм в европейската политика и като резултат да парализира европейския процес на вземане на решения. Затова е по-добре да се мисли за осигуряване на по-добър достъп до вземане на решения не само на националните парламенти, но и на различни професионални асоциации и неправителствени организации, с интереси и ангажименти, които не са ограничени само в националните граници. Такива транснационални социални актьори обикновено са по-слаби в новите членки, затова Съюзът трябва да им помогне да догонят своите западни партньори46.
Важно е също да се подсили европейската комуникация и солидарност. Тази статия показа, че всякакви опити да се налага определен тип европейско гражданство са погрешни и напразни. Но Съюзът може да даде повече възможности на европейските граждани да научат за различните си култури и истории. Съюзът трябва да създаде повече институционали канали за обмяна на идеи сред различни професионални, религиозни и етнически групи. Няма нужда да се опитваме да създаваме общ европейски интерес, но има нужда да се опитаме да създадем повече разбиране между различните обществени играчи в целия континент. Без това да бъде направено, гражданите в новите членки винаги ще чувстват, че интересите им не са разбрани и не са взети насериозно в Европейското вземане на решения.
Накрая, съюзът трябва да действа като страж, защитаващ демократичните права и процедури. Това в голяма степен може да се направи чрез комбинация на тиха дипломация и публично „осъждане”. Добър пример за последното е резолюцията на Европарламента от 2006, която осъди „общото настъпление на расистка, ксенофобска, антисемитска и хомофобска нетърпимост в Полша47. ”Откакто влезе в сила Договорът от Амстердам, Съюзът е имал правото да се намесва не само ако една страна-членка нарушава огромна част от икономическото или административното acquis, но и ако не се съобразява с принципите на демокрацията, човешките права и върховенството на закона, провъзгласени в член 6(1) на ЕС. Съюзът трябва да се научи да прилага този член на практика по по-ефективен начин, отколкото това се е правело досега48. Гражданите в новите (и старите) страни-членки също могат да защитят правата си, като се обърнат към Европейския съд за правата на човека, и като подадат жалби пред Европейския омбудсман49.
Всички тези мерки няма да направят така, че демокрацията в Съюза да напомня на демокрацията в националните държави. Но те ще засилят качеството на демокрацията в самия съюз. Трябва да започнем да мислим за европейската демокрация по един нов начин и това особено се отнася за новите страни-членки от Централна и Източна Европа. Те току-що успешно са изградили работеща демокрация върху пепелищата на авторитарния комунизъм и не искат това да бъде загубено след присъединяването им към един „друг” съюз.
Общото заключение от този анализ е, че присъединяването към Съюза има някои очевидни негативни последици за демокрацията в новите страни-членки. Вярно е, че присъединяването е създало среда, по-подходяща за демокрацията в икономически и политически смисъл. Членството подпомогна икономическия успех на Централна и Източна Европа и укроти популистките изкушения на местните популисти. Като оставим това настрана, все повече и повече решения сега се вземат по начин, който едва ли би могъл да се определи като истински демократичен, особено по отношение на представителство, участие и демократична отговорност.
Три по-специфични заключения също са очевидни. Първо, присъединяването към Съюза е направило демократичното управление по-сложно и усложнено. Повечето пластове и центрове на управление правят по-трудно да се осигури прозрачността на вземането на решения и демократичната отговорност на натоварените с вземане на решения. Сложната европейска система на управление може и да е по-ефективна в справянето с предизвикателствата на модернизацията и глобализацията, но много граждани на Централна и Източна Европа отново имат впечатлението, че решения относно живота им се вземат извън техните граници и то от до голяма степен неидентифицирани играчи и органи.
Второ, парламентите в Централна и Източна Европа са най-големите институционални губещи в процеса на евроинтеграцията. Вярно е, че позицията им никога не е била особено силна и преди влизането в Съюза, отчасти поради техни собствени организационни недостатъци, отчасти и поради слабите партии в региона. Въпреки това присъединяването към Съюза е отслабило допълнително позицията им, защото европейската система на управление привилегирова немажоритарни институции и технически експерти.
Трето, гражданите на Централна и Източна Европа може да се чувстват по-изолирани и безпомощни след прехвърлянето на правомощия от национално на европейско ниво. Това не е само защото европейското управление съвсем естествено е по-дистанцирано от индивидуалните грижи, отколкото е едно национално правителство, но също и защото отсъствието на европейски demos пречи на паневропейската комуникация и солидарност. Вмисловните карти на западноевропейците източноевропейците са все още в европейската периферия без право на равен глас в политиките на Съюза.
Няма лесни решения за разрешаването на споменатите проблеми. Тази статия показа, че е практически невъзможно, а може би и нежелателно, да се опитваме да създадем подобна на държава парламентарна демокрация на съюзно ниво. Действително, на тази идея особено се противопоставят новите държави-членки от Централна и Източна Европа. Също е важно да се схване, че новите членки имат малко по-различна чувствителност и изисквания от старите членки. С други думи, универсални решения в стил „един номер става на всички” за решаване на проблемите с демократичния дефицит на разширения съюз няма да сработят. Но ситуацията не изглежда толкова безпросветна, ако приложим няколко смислени мерки за засилване гражданското участие в европейското вземане на решения.
Опростяването на европейската система на управление чрез повече централизация и йерархичност не е желателно в светлината на анализа по-горе. Но европейската прозрачност и отчетност може и да се подсилят чрез по-ясното очертаване на ролята и функциите на различните европейски центрове на управление и чрез принуждаването на европейските отговорни за решенията лица да обясняват и защитават публично решенията си44. същото време е важно да се задържат някои области на обществения живот на национално и местно ниво (и извън европейските компетенции45). Гражданите в новите страни-членки, в частност, биха се чувствали по-малко безсилни, ако можеха да упражняват значителен контрол над решенията от по-ниско ниво по важни за всекидневния им живот въпроси: образование, обществено здравеопазване и социална защита.
Засилването правомощията на националните парламенти в европейското вземане на решения би могло да помогне на парламентите в новите страни-членки да си върнат някои загубени територии. Но една такава стъпка би могла да стимулира национален егоизъм в европейската политика и като резултат да парализира европейския процес на вземане на решения. Затова е по-добре да се мисли за осигуряване на по-добър достъп до вземане на решения не само на националните парламенти, но и на различни професионални асоциации и неправителствени организации, с интереси и ангажименти, които не са ограничени само в националните граници. Такива транснационални социални актьори обикновено са по-слаби в новите членки, затова Съюзът трябва да им помогне да догонят своите западни партньори46.
Важно е също да се подсили европейската комуникация и солидарност. Тази статия показа, че всякакви опити да се налага определен тип европейско гражданство са погрешни и напразни. Но Съюзът може да даде повече възможности на европейските граждани да научат за различните си култури и истории. Съюзът трябва да създаде повече институционали канали за обмяна на идеи сред различни професионални, религиозни и етнически групи. Няма нужда да се опитваме да създаваме общ европейски интерес, но има нужда да се опитаме да създадем повече разбиране между различните обществени играчи в целия континент. Без това да бъде направено, гражданите в новите членки винаги ще чувстват, че интересите им не са разбрани и не са взети насериозно в Европейското вземане на решения.
Накрая, съюзът трябва да действа като страж, защитаващ демократичните права и процедури. Това в голяма степен може да се направи чрез комбинация на тиха дипломация и публично „осъждане”. Добър пример за последното е резолюцията на Европарламента от 2006, която осъди „общото настъпление на расистка, ксенофобска, антисемитска и хомофобска нетърпимост в Полша47. ”Откакто влезе в сила Договорът от Амстердам, Съюзът е имал правото да се намесва не само ако една страна-членка нарушава огромна част от икономическото или административното acquis, но и ако не се съобразява с принципите на демокрацията, човешките права и върховенството на закона, провъзгласени в член 6(1) на ЕС. Съюзът трябва да се научи да прилага този член на практика по по-ефективен начин, отколкото това се е правело досега48. Гражданите в новите (и старите) страни-членки също могат да защитят правата си, като се обърнат към Европейския съд за правата на човека, и като подадат жалби пред Европейския омбудсман49.
Всички тези мерки няма да направят така, че демокрацията в Съюза да напомня на демокрацията в националните държави. Но те ще засилят качеството на демокрацията в самия съюз. Трябва да започнем да мислим за европейската демокрация по един нов начин и това особено се отнася за новите страни-членки от Централна и Източна Европа. Те току-що успешно са изградили работеща демокрация върху пепелищата на авторитарния комунизъм и не искат това да бъде загубено след присъединяването им към един „друг” съюз.
Бележки:
* Превод на Ружа Смилова от сп. East European Politics and Societies, Vol. 21, No.1, pages 162–180.
1Виж напр. Karen E. Smith, “The Evolution and Application of EU Membership Conditionality,” в Marise Cremona, съст., The Enlargement of the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2003), 114-15; или Milada A. Vachudova,, Europe Undivided: Democracy, Leverage, and Integration after Communism (Oxford: Oxford University Press, 2005).
2Виж Съвет на Европейския съюз, Заключения от президенството: Среща на върха на ЕС в Копенхаген (Брюксел: Съвет на министрите на ЕС, 1993).
3Виж Loukas Tsoukalis, The European Community and Its Mediterranean Enlargement (London: Allen & Unwin, 1981).
4Този аргумент често се изтъква от полски експерти, но според Евробарометър 2005 много по-голям процент от поляците са по-удовлетворени от начина, по който демокрацията работи в ЕС (62%), отколкото от това как тя работи в Полша (39%). Виж Eurobarometer 2005 (Brussels: European Commission, June 2006). Като цяло повече граждани в новите страни-членки, отколкото в старите ЕС 15, са доволни от начина, по който работи демокрацията в ЕС (съответно 59% срещу 41%).
5Виж напр. Lester M. Salomon, съст., The Tools of Government (Oxford: Oxford University Press, 2002); или Christopher Hood, The Art of the State (Oxford, UK: Clarendon, 1998). Виж още Max Weber, “Politik als Beruf,” в Gesammelte politische Schriften (Tuеbingen, Germany: J.C. Mohr, 1971); и Hendrik Spruyt, The Sovereign State and Its Competitors (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1994).
6Виж Peter Flora et al., съст., State Formation, Nation-Building, and Mass Politics in Europe. The Theory of Stein Rokkan (Oxford: Oxford University Press, 1999); или Stefano Bartolini, Restructuring Europe. Centre Formation, System Building, and Political Structuring between the Nation State and the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2005).
7Beate Kohler-Koch and R. Eising, съст., The Transformation of Governance in the European Union (London: Routledge, 1999); или Jeremy Richardson, съст., European Union Power and Policy-Making (London: Routledge, 2001).
8Виж R. Daniel Kelemen, “The Politics of ‘Eurocratic’ Structure and the New European Agencies,” West European Politics 25 (2002): 93-118.
9Както Майкъл Кийтинг го представи, “Това е един сложен политически ред, сравним, макар и не идентичен, с преддържавния европейски ред от припокриващи се и недопокриващи се суверенитети, различни типове авторитет в държавата, икономиката и гражданското общество и съревноваващи се форми на легитимност.” Виж Michael Keating, “Europe’s Changing Political Landscape: Territorial Restructuring and New Forms of Government,” в Paul Beaumont, Carole Lyons, and Neil Walker, съст., Convergence and Divergence in European Law (Oxford: Hart, 2002), още Helen Wallace, William Wallace, and Mark Pollack, съст., Policy-Making in the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2005).
10Виж напр., Liesbet Hooghe and Gary Marks, “Unravelling the Central State, but How? Types of Multi-level Governance,” American Political Science Review 97 (2003): 234.
11Например Адриен Хертие посочва, че 4500 лобита и 650 консултантски фирми и юридически кантори, специализиращи в ЕС дела, имат диспропорционален достъп до и влияние над решенията в ЕС. Виж Adrienne Heritier, “Composite Democracy in Europe: The Role of Transparency and Access to Information,” Journal of European Public Policy 9 (2003): 816.
12Виж, напр., Frank Decker, “Governance beyond the Nation-State: Reflections on the Democratic Deficit of the European Union,” Journal of European Public Policy, 8 (2002): 256-72; или Yannis Papadopoulos, “Cooperative Forms of Governance: Problems of Democratic Accountability in Complex Environments,” European Journal of Public Research 42 (2003): 493.
13Yves Mеny, “Making Sense of the EU: The Achievements of the Convention,” Journal of Democracy 14 (2003): 68-69.
14Виж Еurobarometer (Brussels: European Commission, June 2006), 30.
15Новите членки се опитаха да спрат опитите на ЕС да ограничи данъчната конкуренция, защото те трябва да продължат да предлагат по-добри условия на инвеститорите, ако искат да настигнат по-развитите членки. Новите членки също така се тревожат, че критериите за уеднаквяване, изисквани от договора в Маастрихт, ще попречат на какъвто и да било по-бърз растеж и поради това ще възпрепятстват опитите им да настигнат старите членки. Това е така, понеже бърз растеж в техния случай значи много по-високи нива на инфлация и дефицит, отколкото са позволени от договора в Маастрихт. Например новите членки в критична степен зависят от инвестиции в инфраструктурата, за да осъществят необходимите структурни реформи и да изпълнят целите на реално (а не само на хартия) уеднаквяване. Хармонизацията на правилата за търговия за всички членки на ЕС значеше, че някои нови членки, като Естония, например, трябваше да повишат външните си мита и немитническите бариери (напр. субсидии, квоти и антидъмпингови налози) по отношение на нискоданъчни територии извън ЕС. Виж напр. Helmut Wagner, “Pitfalls in EMU Enlargement,” на http://www.aicgs.org/c/wagner.shtml; или Likka Korhonen, “Some Implications of EU Membership on Baltic Monetary and Exchange Rate Policies,” във Vello Pettai и Jan Zielonka, съст., The Road to the European Union: Estonia, Latvia and Lithuania (Manchester, UK: Manchester University Press, 2003), 255-81. Виж също Magnus Feldmann и Razeen Sally, “From the Soviet Union to the European Union: Estonian Trade Policy, 1991-2000,” World Economy 25 (2002): 79-106.
16“Европейската интеграция: нови възможности и предизвикателства,” обръщение на Вайра Вике-Фрайберга, президент на Латвия, пред Института по европейски дела в Дъблин, 4 юни 2002, http://europa.eu.int/futurum/documents/speech/sp040602_en.htm.
17Dimitrij Rupel, “The Future of Europe-Debate,” Ljubljana, Slovenia, 3 July 2001, http://
europa.eu.int/futurum/documents/other/oth030701_en.pdf.
18За един по-задълбочен анализ на обсега на парламентарните правомощия, виж напр., Gerhard Loewenberg and Samuel C. Patterson, Comparing Legislatures (Lanham, MD: University of America Press, 1979), 43-67.
19Европейският парламент (ЕП), за пръв път директно избран през 1979, значително е увеличил правомощията си през последните две десетилетия. Единният европейски акт въведе процедурата за сътрудничество, първата стъпка към превръщането на ЕП в съзаконодател съвместно с Европейския съвет. След това договорът от Маастрихт въведе процедурата на съвместно вземане на решения (която беше видоизменена от договора в Амстердам), която превръща ЕП в един де факто съ-законодател в онези сфери на публични политики, за които се отнася. Това значи, че нито Европейският съвет, нито Европейският парламент могат да приемат законодателство без подкрепата на другата институция. Виж Andreas Maurer, “The Legislative Powers and Impact of the European Parliament,” Journal of Common Market Studies 41 (2003): 227-47. Що се отнася до други традиционни законодателни задачи, най-вече такива като избора на изпълнителна и съдебна власт, ЕП има далеч по-малко правомощия. Въпреки че бъдещите еврокомисари трябва да преминат изслушвания в ЕП, Парламентът може да отхвърли номинацията на Комисията като цяло, а не на индивидуални комисари. Това значително отслабва влиянието на ЕП. (че през октомри 2004 бъдещият президент на ЕК беше принуден да преразгледа предложения списък на своите комисари под натиска на ЕП). Съдиите в Европейския съд и Първоинстанционния съд са назначени от страните-членки, без да е необходимо каквото и да одобрение на ЕП.
20Виж Luciano Bardi, “Transnational Party Federations, European Parliamentary Party Groups and the Building of Europarties,” в Richard Katz and Peter Mair, съст., How Parties Organize: Change and Adaptation in Party Organizations in Western Democracies (London: Sage, 1995).
21Виж Amie Kreppel, The European Parliament and Supranational Party System: A Study in Institutional Development (New York: Cambridge University Press, 2002).
22Виж, напр, Alec Sweet Stone, Governing with Judges: Constitutional Politics in Europe (Oxford: Oxford University Press, 2000).
23Виж Giandomenico Majone, “Delegation of Regulatory Powers in a Mixed Polity,” European Law Journal 8 (2002): 319-39.
24Общата избирателна активност на изборите за Европарламент през 2004 беше 45.7%. Индивидуалните числа на избирателната активност за всички страни-членки, нови и стари съответно, започвайки с най-ниската, бяха както следва, в проценти: Словакия 16.96, Полша 20.87, Естония 26.83, Чешка република 28.32, Унгария 28.5, Латвия 41.34, Литва 48.43, Кипър 71.19, Малта 82.37, Швеция 37.8, Португалия 38.6, Великобритания 38.83, Холандия 39.3, Финландия 39.4, Австрия 42.43, Франция 42.76, Германия 43, Испания 45.1, Дания 47.9, Ирландия 58.8, Гърция 63.4, Италия 73.1, Люксембург 89, Белгия 90.81 (задължително гласуване); данните са достъпни на http://www.elections2004.eu.int/ep-election/sites/en/results1306/turnout_ep/index.html.
25Интересно е, че страната с най-ниска избирателна активност при Евроизборите – Словакия, имаше най-високата избирателна активност от всички референдуми за членство, а страната с най-висока активност за Евроизборите – Малта, имаше най-малка активност в референдума си за членство. Избирателната активност в референдумите за членств беше както следва, започвайки от най-високата, в проценти : Литва 90, Словения 90, Унгария 84, Чешка република 77, Полша 77, Естония 67, Латвия 67, Малта 54.
26Виж напр. речта на г-жа Кристина Ойуланд, външен министър на Естония, “Един ЕС с 25 членки и ролята на Естония в него”, в серията лекции на Европейския център за политики “Meet the New Member States,” 23 октомври, 2002, Брюксел http://www.vm.ee/eng/kat_140/2961.html&arhiiv_kuup=kuup_2002; или приноса на министър-председателя на Чешката република Милош Земан към “The Debate on the Future of Europe,” 14 юни, 2001, http://europa.eu.int/futurum/documents/contrib/cont140601_en.htm.
27Stephen Holmes, “A European Doppelstat?” East European Politics and Societies 17 (2003): 113. Холмс също отбеляза, “Процесът на присъединяване отне на ненапълно демократизираните източноевропейски държави най-важното „училище по демокрация”, а именно, „необходимостта под натиска на събитията да се изработва кохерентна политика от какафонията на вътрешни интереси и мнения.”
28Opinions on the Functioning of Public Institutions (Warsaw, Poland: CBOS, June 2002). Разбира се, има и много други фактори зад намаляващата популярност на източноевропийските парламенти, но е важно да се отбележи, че някои немажоритарни институции като конституционните съдилища или централните банки се радват на значително по-голяма популярност, въпреки техния доста противоречив политически активизъм. През 1995 в Унгария обществената подкрепа за конституционния съд беше 58%, сравнена с 36% за парламента и 35% за правителството. Данните са от Gabor Halmai and Kim Lane Schepple, “Living Well Is the Best Revenge: The Hungarian Approach to Judging the Past,” в A. James McAdams, съст., Transitional Justice in New Democracies (South Bend, IN: University of Notre Dame Press, 1996), 155–84, на стр. 181, таблица 1. Подобни данни по отношение на Чешката република и Словакия, са дадени от Herman Schwartz, The Struggle for Constitutional Justice in Post-Communist Europe (Chicago: University of Chicago Press, 2000), 320, n. 22. Виж също изследването на Евробарометър 2004, който показва, че хората в ЕС 25 имат по-голямо доверие на Европейския съд, отколкото на която и да е друга Европейска институция, и тази „пропаст в доверието” е особено очевидна в новите страни-членки. Европейска комисия, Евробарометър пролетта на 2004 (Brussels: European Commission, 2004).
29Renauld Dehousse, “Constitutional Reform in the European Community: Are There Alternatives to the Majority Avenue?” в Jack Hayward, съст., The Crisis of Representation in Europe (London: Frank Cass, 1995), 134.
30Виж Gabriel A. Almond and Sidney Verba, The Civic Culture (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1963); и Hans-Dieter Klingemann and Dieter Fuchs, съст., Citizens and the State (Oxford: Oxford University Press, 1995).
31Разбира се, това не означава, че трябва да се пренебрегва опита на многонационалните държави, които са успели да удържат множествени идентичности. Виж, напр., Michael Keating, “Europe’s Changing Political Landscape: Territorial Restructuring and New Forms of Government,” в Paul Beaumont, Carole Lyons, and Neil Walker, съст., Convergence and Divergence in European Public Law (London: Hart, 2002), 7.
32Виж Kalypso Nicolaidis, “We, the Peoples of Europe...,” в Paul Hilder, съст., The Democratic Papers: Talking about Democracy in Europe and Beyond (Brussels: The British Council, 2004), 22-33. Виж също и J. H. H. Weiler, The Constitution of Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 1999).
33Mathew J. Gabel and Christopher J. Anderson, “The Structure of Citizen Attitudes and the European Political Space,” Comparative Political Studies 25 (2003): 893-913; Philip Schlesinger, “The Changing Spaces of Political Communication: The Case of the European Union,” Political Communication 16 (1999): 263-79; и Hans-JörgTrenz and Klaus Eder, “The Democratizing Dynamics of a European Public Sphere: Towards a Theory of Democratic Functionalism,” European Journal of Social Theory 7 (2004): 5-25.
34иж напр. Simon Hix et al., “The Party System in the European Parliament: Collusive or Competitive?” Journal of Common Market Studies 41 (2003): 309-31.
35Досега са станали пет разширявания. От създаването си през 1957 г. Еропейският съюз е пораснал от една Европейска икономическа общност с шест страни-членки (Германия, Франция, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург) до съюз на двадесет и пет членки с население над 450 милиона граождани. През 1973 се присъединяват Великобритания, Ирландия и Дания, през 1981 – Гърция, през 1986 – Испания и Португалия; в 1995 – Австрия, Швеция и Финландия; и през 2004 Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия, Словения Кипър и Малта. Виж Ania Krok-Paszkowska and Jan Zielonka, “EU Enlargements and the Evolving Nature of European Integration,” в Anand Menon and Colin S. Hay, съст., European Politics (Oxford: Oxford University Press, 2006).
36Според Световното изследване на ценностите (виж http://www.worldvaluessurvey.org/) и Литва имат еднакво нисък процент за тези, които възприемат насилието като нелегитимно. Подкрепата за авторитарно управление е по-висока във Финландия, отколкото в Унгария, Естония или Словения. Но Германия (Източна и Западна) показва още по-малко подкрепа за авторитарно управление, отколкото която и да е от новите страни-членки. Етническата търпимост в Чешката република е по-висока, отколкото в Испания, но Испания е много по-толерантна както от прибалтийте републики, така и от Унгария. А в Полша и Естония индексът за солидарност е много по-висок от този в Швеция, но все пак е по-нисък от този в Испания. Виж Dieter Fuchs and Hans-Dieter Klingemann, “Eastward Enlargement of the European Union and the Identity of Europe,” West European Politics 25 (2002): 19–54.
37За един по-задълбочен анализ на европейското публично пространство, виж Philip Schlesinger and Diedre Kevin, “Can the European Union Become a Sphere of Publics?” в Erik Oddvar Eriksen and John Erik Fossum, съст., Democracy in the European Union (London: Routledge), 222-28.
38Vаclav Klaus, Ceska cesta (Prague, Czech Republic: Profile, 1994), 136.
39Eurobarometer (Brussels: European Commission, June 2004), 182.
40За един задълбочен анализ на богат набор от сравнителни данни за гражданското общество в новите страни-членки, виж по-специално Joerg Forbrig, “Civil Society: Theory and Practice in East-Central Europe” (Unpublished PhD thesis, European University Institute, Florence, 2004). Виж също Think Tanks in Central and Eastern Europe (Washington, D.C.: Freedom House, 1999); и Katherine Gaskin and Justin Davis Smith, A New Civic Europe? A Study of the Extent and Role of Volunteering (London: National Centre for Volunteering, 1997).
41Виж http://euobserver.com/?aid=16766; и http://www.guardian.co.uk/guardianpolitics/ story/0,,1238317,00.html. За задълбочен анализ на партиите в Източна Европа, виж Herbert Kitschelt et al., Post-Communist Party Systems: Competition, Representation, and Interparty Cooperation (Cambridge: Cambridge University Press, 1999), 402. Виж и Anna M. GrzymaÂa-Busse, Redeeming the Communist Past: The Regeneration of Communist Parties in East Central Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 2002), 123-74; и Klaus von Beyme, “Parties in the Process of Consolidation in East-Central Europe,” в Geoffrey Pridham and Attila Agh, съст., Prospects for Democratic Consolidation in East-Central Europe (Manchester, UK: Manchester University Press, 2001), 146, 154.
42Виж напр. Helena Luczywo, “Media Market Development, Privatisation and Ownership Patterns in SEE and New EU Member Countries” (Conference paper, June 2004), http://www.mirovni-insitut.si/mdia_ownership/conference/pdf/Galik.pdf; и Michal Klima, “Czech Media Market 1992-2004” (Conference paper, June 2004), http://www.mirovniinstitut.si/media_ownership/conference/pdf/Klima.pdf.
43Понятието за „конституционен патриотизъм” обикновено се асоциира с трудовете на Юрген Хабермас. Виж напр. Juеrgen Habermas, “Yet Again: German Identity—A Unified Nation of Angry DM Burghers?” New German Critique 52 (1991): 84-101; или Jürgen Habermas, The Philosophical Discourse of Modernity: Twelve Lectures (Cambridge, MA: MIT Press, 1987), 11-16. За един всеобхватен анализ на произхода на понятието и Хабермасовата му интерпретация, виж Jan-Werner Müller, Another Country: German Intellectuals, Unification and National Identity (New Haven, CT: Yale University Press, 2000), 90-119.
44Според Ив Мени проектът за Европейска конституция само до известна степен е изяснил позициите на европейските клонове на управлението. Например не е даден ясен отговор на въпроса “Кой е изпълнителният орган на ЕС?” Виж Yves Mеny, “Making Sense of the EU: The Achievements of the Convention,” Journal of Democracy 14 (2003): 68–69.
45Както Робърт Дал правилно твърди, “По-високото ниво на решенията не би трябвало да води неминуемо до задълбочаващо се усещане за безсилие, стига гражданите да могат да упражняват значителен контрол над решенията по отношение на важните за всекидневния им живот въпроси: образование, обществено здравеопазване, градоустройство.” Robert A. Dahl, “A Democratic Dilemma: System Effectiveness versus Citizen Participation,” Political Science Quarterly 109 (1994): 33.
46Виж Marc MorjéHoward, The Weakness of Civil Society in Post-Communist Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 2003).
47Виж International Herald Tribune, 30 June, 2006, 2.
48Европейският съюз приложи за пръв път този член през 2000, когато екстремистката Партия на свободата на Йорг Хайдер стана част от австрийското правителство. Но това упражнение се оказа само отчасти успешно и твърде противоречиво. Виж, напр., Per Cramеr and Pое Wrangle, “The Heider Affair, Law, and European Integration,” Europarеttslig tidskrift 28 (2000): 28–63; или Matthew Happold, “Fourteen against One: The EU Response to Freedom Party Participation in the Austrian Government,” International and Comparative LawQuarterly 49 (2000): 953–63.
49Това включва правото да се противостои на действия на европейските институции. Виж напр. Adam Cygan, “Protecting the Interests of Civil Society in Community Decision-Making—The Limits of Article 230 EC,” International and Comparative Law Quarterly 52 (2003): 955–1012.
* Превод на Ружа Смилова от сп. East European Politics and Societies, Vol. 21, No.1, pages 162–180.
1Виж напр. Karen E. Smith, “The Evolution and Application of EU Membership Conditionality,” в Marise Cremona, съст., The Enlargement of the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2003), 114-15; или Milada A. Vachudova,, Europe Undivided: Democracy, Leverage, and Integration after Communism (Oxford: Oxford University Press, 2005).
2Виж Съвет на Европейския съюз, Заключения от президенството: Среща на върха на ЕС в Копенхаген (Брюксел: Съвет на министрите на ЕС, 1993).
3Виж Loukas Tsoukalis, The European Community and Its Mediterranean Enlargement (London: Allen & Unwin, 1981).
4Този аргумент често се изтъква от полски експерти, но според Евробарометър 2005 много по-голям процент от поляците са по-удовлетворени от начина, по който демокрацията работи в ЕС (62%), отколкото от това как тя работи в Полша (39%). Виж Eurobarometer 2005 (Brussels: European Commission, June 2006). Като цяло повече граждани в новите страни-членки, отколкото в старите ЕС 15, са доволни от начина, по който работи демокрацията в ЕС (съответно 59% срещу 41%).
5Виж напр. Lester M. Salomon, съст., The Tools of Government (Oxford: Oxford University Press, 2002); или Christopher Hood, The Art of the State (Oxford, UK: Clarendon, 1998). Виж още Max Weber, “Politik als Beruf,” в Gesammelte politische Schriften (Tuеbingen, Germany: J.C. Mohr, 1971); и Hendrik Spruyt, The Sovereign State and Its Competitors (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1994).
6Виж Peter Flora et al., съст., State Formation, Nation-Building, and Mass Politics in Europe. The Theory of Stein Rokkan (Oxford: Oxford University Press, 1999); или Stefano Bartolini, Restructuring Europe. Centre Formation, System Building, and Political Structuring between the Nation State and the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2005).
7Beate Kohler-Koch and R. Eising, съст., The Transformation of Governance in the European Union (London: Routledge, 1999); или Jeremy Richardson, съст., European Union Power and Policy-Making (London: Routledge, 2001).
8Виж R. Daniel Kelemen, “The Politics of ‘Eurocratic’ Structure and the New European Agencies,” West European Politics 25 (2002): 93-118.
9Както Майкъл Кийтинг го представи, “Това е един сложен политически ред, сравним, макар и не идентичен, с преддържавния европейски ред от припокриващи се и недопокриващи се суверенитети, различни типове авторитет в държавата, икономиката и гражданското общество и съревноваващи се форми на легитимност.” Виж Michael Keating, “Europe’s Changing Political Landscape: Territorial Restructuring and New Forms of Government,” в Paul Beaumont, Carole Lyons, and Neil Walker, съст., Convergence and Divergence in European Law (Oxford: Hart, 2002), още Helen Wallace, William Wallace, and Mark Pollack, съст., Policy-Making in the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2005).
10Виж напр., Liesbet Hooghe and Gary Marks, “Unravelling the Central State, but How? Types of Multi-level Governance,” American Political Science Review 97 (2003): 234.
11Например Адриен Хертие посочва, че 4500 лобита и 650 консултантски фирми и юридически кантори, специализиращи в ЕС дела, имат диспропорционален достъп до и влияние над решенията в ЕС. Виж Adrienne Heritier, “Composite Democracy in Europe: The Role of Transparency and Access to Information,” Journal of European Public Policy 9 (2003): 816.
12Виж, напр., Frank Decker, “Governance beyond the Nation-State: Reflections on the Democratic Deficit of the European Union,” Journal of European Public Policy, 8 (2002): 256-72; или Yannis Papadopoulos, “Cooperative Forms of Governance: Problems of Democratic Accountability in Complex Environments,” European Journal of Public Research 42 (2003): 493.
13Yves Mеny, “Making Sense of the EU: The Achievements of the Convention,” Journal of Democracy 14 (2003): 68-69.
14Виж Еurobarometer (Brussels: European Commission, June 2006), 30.
15Новите членки се опитаха да спрат опитите на ЕС да ограничи данъчната конкуренция, защото те трябва да продължат да предлагат по-добри условия на инвеститорите, ако искат да настигнат по-развитите членки. Новите членки също така се тревожат, че критериите за уеднаквяване, изисквани от договора в Маастрихт, ще попречат на какъвто и да било по-бърз растеж и поради това ще възпрепятстват опитите им да настигнат старите членки. Това е така, понеже бърз растеж в техния случай значи много по-високи нива на инфлация и дефицит, отколкото са позволени от договора в Маастрихт. Например новите членки в критична степен зависят от инвестиции в инфраструктурата, за да осъществят необходимите структурни реформи и да изпълнят целите на реално (а не само на хартия) уеднаквяване. Хармонизацията на правилата за търговия за всички членки на ЕС значеше, че някои нови членки, като Естония, например, трябваше да повишат външните си мита и немитническите бариери (напр. субсидии, квоти и антидъмпингови налози) по отношение на нискоданъчни територии извън ЕС. Виж напр. Helmut Wagner, “Pitfalls in EMU Enlargement,” на http://www.aicgs.org/c/wagner.shtml; или Likka Korhonen, “Some Implications of EU Membership on Baltic Monetary and Exchange Rate Policies,” във Vello Pettai и Jan Zielonka, съст., The Road to the European Union: Estonia, Latvia and Lithuania (Manchester, UK: Manchester University Press, 2003), 255-81. Виж също Magnus Feldmann и Razeen Sally, “From the Soviet Union to the European Union: Estonian Trade Policy, 1991-2000,” World Economy 25 (2002): 79-106.
16“Европейската интеграция: нови възможности и предизвикателства,” обръщение на Вайра Вике-Фрайберга, президент на Латвия, пред Института по европейски дела в Дъблин, 4 юни 2002, http://europa.eu.int/futurum/documents/speech/sp040602_en.htm.
17Dimitrij Rupel, “The Future of Europe-Debate,” Ljubljana, Slovenia, 3 July 2001, http://
europa.eu.int/futurum/documents/other/oth030701_en.pdf.
18За един по-задълбочен анализ на обсега на парламентарните правомощия, виж напр., Gerhard Loewenberg and Samuel C. Patterson, Comparing Legislatures (Lanham, MD: University of America Press, 1979), 43-67.
19Европейският парламент (ЕП), за пръв път директно избран през 1979, значително е увеличил правомощията си през последните две десетилетия. Единният европейски акт въведе процедурата за сътрудничество, първата стъпка към превръщането на ЕП в съзаконодател съвместно с Европейския съвет. След това договорът от Маастрихт въведе процедурата на съвместно вземане на решения (която беше видоизменена от договора в Амстердам), която превръща ЕП в един де факто съ-законодател в онези сфери на публични политики, за които се отнася. Това значи, че нито Европейският съвет, нито Европейският парламент могат да приемат законодателство без подкрепата на другата институция. Виж Andreas Maurer, “The Legislative Powers and Impact of the European Parliament,” Journal of Common Market Studies 41 (2003): 227-47. Що се отнася до други традиционни законодателни задачи, най-вече такива като избора на изпълнителна и съдебна власт, ЕП има далеч по-малко правомощия. Въпреки че бъдещите еврокомисари трябва да преминат изслушвания в ЕП, Парламентът може да отхвърли номинацията на Комисията като цяло, а не на индивидуални комисари. Това значително отслабва влиянието на ЕП. (че през октомри 2004 бъдещият президент на ЕК беше принуден да преразгледа предложения списък на своите комисари под натиска на ЕП). Съдиите в Европейския съд и Първоинстанционния съд са назначени от страните-членки, без да е необходимо каквото и да одобрение на ЕП.
20Виж Luciano Bardi, “Transnational Party Federations, European Parliamentary Party Groups and the Building of Europarties,” в Richard Katz and Peter Mair, съст., How Parties Organize: Change and Adaptation in Party Organizations in Western Democracies (London: Sage, 1995).
21Виж Amie Kreppel, The European Parliament and Supranational Party System: A Study in Institutional Development (New York: Cambridge University Press, 2002).
22Виж, напр, Alec Sweet Stone, Governing with Judges: Constitutional Politics in Europe (Oxford: Oxford University Press, 2000).
23Виж Giandomenico Majone, “Delegation of Regulatory Powers in a Mixed Polity,” European Law Journal 8 (2002): 319-39.
24Общата избирателна активност на изборите за Европарламент през 2004 беше 45.7%. Индивидуалните числа на избирателната активност за всички страни-членки, нови и стари съответно, започвайки с най-ниската, бяха както следва, в проценти: Словакия 16.96, Полша 20.87, Естония 26.83, Чешка република 28.32, Унгария 28.5, Латвия 41.34, Литва 48.43, Кипър 71.19, Малта 82.37, Швеция 37.8, Португалия 38.6, Великобритания 38.83, Холандия 39.3, Финландия 39.4, Австрия 42.43, Франция 42.76, Германия 43, Испания 45.1, Дания 47.9, Ирландия 58.8, Гърция 63.4, Италия 73.1, Люксембург 89, Белгия 90.81 (задължително гласуване); данните са достъпни на http://www.elections2004.eu.int/ep-election/sites/en/results1306/turnout_ep/index.html.
25Интересно е, че страната с най-ниска избирателна активност при Евроизборите – Словакия, имаше най-високата избирателна активност от всички референдуми за членство, а страната с най-висока активност за Евроизборите – Малта, имаше най-малка активност в референдума си за членство. Избирателната активност в референдумите за членств беше както следва, започвайки от най-високата, в проценти : Литва 90, Словения 90, Унгария 84, Чешка република 77, Полша 77, Естония 67, Латвия 67, Малта 54.
26Виж напр. речта на г-жа Кристина Ойуланд, външен министър на Естония, “Един ЕС с 25 членки и ролята на Естония в него”, в серията лекции на Европейския център за политики “Meet the New Member States,” 23 октомври, 2002, Брюксел http://www.vm.ee/eng/kat_140/2961.html&arhiiv_kuup=kuup_2002; или приноса на министър-председателя на Чешката република Милош Земан към “The Debate on the Future of Europe,” 14 юни, 2001, http://europa.eu.int/futurum/documents/contrib/cont140601_en.htm.
27Stephen Holmes, “A European Doppelstat?” East European Politics and Societies 17 (2003): 113. Холмс също отбеляза, “Процесът на присъединяване отне на ненапълно демократизираните източноевропейски държави най-важното „училище по демокрация”, а именно, „необходимостта под натиска на събитията да се изработва кохерентна политика от какафонията на вътрешни интереси и мнения.”
28Opinions on the Functioning of Public Institutions (Warsaw, Poland: CBOS, June 2002). Разбира се, има и много други фактори зад намаляващата популярност на източноевропийските парламенти, но е важно да се отбележи, че някои немажоритарни институции като конституционните съдилища или централните банки се радват на значително по-голяма популярност, въпреки техния доста противоречив политически активизъм. През 1995 в Унгария обществената подкрепа за конституционния съд беше 58%, сравнена с 36% за парламента и 35% за правителството. Данните са от Gabor Halmai and Kim Lane Schepple, “Living Well Is the Best Revenge: The Hungarian Approach to Judging the Past,” в A. James McAdams, съст., Transitional Justice in New Democracies (South Bend, IN: University of Notre Dame Press, 1996), 155–84, на стр. 181, таблица 1. Подобни данни по отношение на Чешката република и Словакия, са дадени от Herman Schwartz, The Struggle for Constitutional Justice in Post-Communist Europe (Chicago: University of Chicago Press, 2000), 320, n. 22. Виж също изследването на Евробарометър 2004, който показва, че хората в ЕС 25 имат по-голямо доверие на Европейския съд, отколкото на която и да е друга Европейска институция, и тази „пропаст в доверието” е особено очевидна в новите страни-членки. Европейска комисия, Евробарометър пролетта на 2004 (Brussels: European Commission, 2004).
29Renauld Dehousse, “Constitutional Reform in the European Community: Are There Alternatives to the Majority Avenue?” в Jack Hayward, съст., The Crisis of Representation in Europe (London: Frank Cass, 1995), 134.
30Виж Gabriel A. Almond and Sidney Verba, The Civic Culture (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1963); и Hans-Dieter Klingemann and Dieter Fuchs, съст., Citizens and the State (Oxford: Oxford University Press, 1995).
31Разбира се, това не означава, че трябва да се пренебрегва опита на многонационалните държави, които са успели да удържат множествени идентичности. Виж, напр., Michael Keating, “Europe’s Changing Political Landscape: Territorial Restructuring and New Forms of Government,” в Paul Beaumont, Carole Lyons, and Neil Walker, съст., Convergence and Divergence in European Public Law (London: Hart, 2002), 7.
32Виж Kalypso Nicolaidis, “We, the Peoples of Europe...,” в Paul Hilder, съст., The Democratic Papers: Talking about Democracy in Europe and Beyond (Brussels: The British Council, 2004), 22-33. Виж също и J. H. H. Weiler, The Constitution of Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 1999).
33Mathew J. Gabel and Christopher J. Anderson, “The Structure of Citizen Attitudes and the European Political Space,” Comparative Political Studies 25 (2003): 893-913; Philip Schlesinger, “The Changing Spaces of Political Communication: The Case of the European Union,” Political Communication 16 (1999): 263-79; и Hans-JörgTrenz and Klaus Eder, “The Democratizing Dynamics of a European Public Sphere: Towards a Theory of Democratic Functionalism,” European Journal of Social Theory 7 (2004): 5-25.
34иж напр. Simon Hix et al., “The Party System in the European Parliament: Collusive or Competitive?” Journal of Common Market Studies 41 (2003): 309-31.
35Досега са станали пет разширявания. От създаването си през 1957 г. Еропейският съюз е пораснал от една Европейска икономическа общност с шест страни-членки (Германия, Франция, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург) до съюз на двадесет и пет членки с население над 450 милиона граождани. През 1973 се присъединяват Великобритания, Ирландия и Дания, през 1981 – Гърция, през 1986 – Испания и Португалия; в 1995 – Австрия, Швеция и Финландия; и през 2004 Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия, Словения Кипър и Малта. Виж Ania Krok-Paszkowska and Jan Zielonka, “EU Enlargements and the Evolving Nature of European Integration,” в Anand Menon and Colin S. Hay, съст., European Politics (Oxford: Oxford University Press, 2006).
36Според Световното изследване на ценностите (виж http://www.worldvaluessurvey.org/) и Литва имат еднакво нисък процент за тези, които възприемат насилието като нелегитимно. Подкрепата за авторитарно управление е по-висока във Финландия, отколкото в Унгария, Естония или Словения. Но Германия (Източна и Западна) показва още по-малко подкрепа за авторитарно управление, отколкото която и да е от новите страни-членки. Етническата търпимост в Чешката република е по-висока, отколкото в Испания, но Испания е много по-толерантна както от прибалтийте републики, така и от Унгария. А в Полша и Естония индексът за солидарност е много по-висок от този в Швеция, но все пак е по-нисък от този в Испания. Виж Dieter Fuchs and Hans-Dieter Klingemann, “Eastward Enlargement of the European Union and the Identity of Europe,” West European Politics 25 (2002): 19–54.
37За един по-задълбочен анализ на европейското публично пространство, виж Philip Schlesinger and Diedre Kevin, “Can the European Union Become a Sphere of Publics?” в Erik Oddvar Eriksen and John Erik Fossum, съст., Democracy in the European Union (London: Routledge), 222-28.
38Vаclav Klaus, Ceska cesta (Prague, Czech Republic: Profile, 1994), 136.
39Eurobarometer (Brussels: European Commission, June 2004), 182.
40За един задълбочен анализ на богат набор от сравнителни данни за гражданското общество в новите страни-членки, виж по-специално Joerg Forbrig, “Civil Society: Theory and Practice in East-Central Europe” (Unpublished PhD thesis, European University Institute, Florence, 2004). Виж също Think Tanks in Central and Eastern Europe (Washington, D.C.: Freedom House, 1999); и Katherine Gaskin and Justin Davis Smith, A New Civic Europe? A Study of the Extent and Role of Volunteering (London: National Centre for Volunteering, 1997).
41Виж http://euobserver.com/?aid=16766; и http://www.guardian.co.uk/guardianpolitics/ story/0,,1238317,00.html. За задълбочен анализ на партиите в Източна Европа, виж Herbert Kitschelt et al., Post-Communist Party Systems: Competition, Representation, and Interparty Cooperation (Cambridge: Cambridge University Press, 1999), 402. Виж и Anna M. GrzymaÂa-Busse, Redeeming the Communist Past: The Regeneration of Communist Parties in East Central Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 2002), 123-74; и Klaus von Beyme, “Parties in the Process of Consolidation in East-Central Europe,” в Geoffrey Pridham and Attila Agh, съст., Prospects for Democratic Consolidation in East-Central Europe (Manchester, UK: Manchester University Press, 2001), 146, 154.
42Виж напр. Helena Luczywo, “Media Market Development, Privatisation and Ownership Patterns in SEE and New EU Member Countries” (Conference paper, June 2004), http://www.mirovni-insitut.si/mdia_ownership/conference/pdf/Galik.pdf; и Michal Klima, “Czech Media Market 1992-2004” (Conference paper, June 2004), http://www.mirovniinstitut.si/media_ownership/conference/pdf/Klima.pdf.
43Понятието за „конституционен патриотизъм” обикновено се асоциира с трудовете на Юрген Хабермас. Виж напр. Juеrgen Habermas, “Yet Again: German Identity—A Unified Nation of Angry DM Burghers?” New German Critique 52 (1991): 84-101; или Jürgen Habermas, The Philosophical Discourse of Modernity: Twelve Lectures (Cambridge, MA: MIT Press, 1987), 11-16. За един всеобхватен анализ на произхода на понятието и Хабермасовата му интерпретация, виж Jan-Werner Müller, Another Country: German Intellectuals, Unification and National Identity (New Haven, CT: Yale University Press, 2000), 90-119.
44Според Ив Мени проектът за Европейска конституция само до известна степен е изяснил позициите на европейските клонове на управлението. Например не е даден ясен отговор на въпроса “Кой е изпълнителният орган на ЕС?” Виж Yves Mеny, “Making Sense of the EU: The Achievements of the Convention,” Journal of Democracy 14 (2003): 68–69.
45Както Робърт Дал правилно твърди, “По-високото ниво на решенията не би трябвало да води неминуемо до задълбочаващо се усещане за безсилие, стига гражданите да могат да упражняват значителен контрол над решенията по отношение на важните за всекидневния им живот въпроси: образование, обществено здравеопазване, градоустройство.” Robert A. Dahl, “A Democratic Dilemma: System Effectiveness versus Citizen Participation,” Political Science Quarterly 109 (1994): 33.
46Виж Marc MorjéHoward, The Weakness of Civil Society in Post-Communist Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 2003).
47Виж International Herald Tribune, 30 June, 2006, 2.
48Европейският съюз приложи за пръв път този член през 2000, когато екстремистката Партия на свободата на Йорг Хайдер стана част от австрийското правителство. Но това упражнение се оказа само отчасти успешно и твърде противоречиво. Виж, напр., Per Cramеr and Pое Wrangle, “The Heider Affair, Law, and European Integration,” Europarеttslig tidskrift 28 (2000): 28–63; или Matthew Happold, “Fourteen against One: The EU Response to Freedom Party Participation in the Austrian Government,” International and Comparative LawQuarterly 49 (2000): 953–63.
49Това включва правото да се противостои на действия на европейските институции. Виж напр. Adam Cygan, “Protecting the Interests of Civil Society in Community Decision-Making—The Limits of Article 230 EC,” International and Comparative Law Quarterly 52 (2003): 955–1012.
Няма коментари:
Публикуване на коментар