РОЛЯТА НА ЕЛИТИТЕ В ГЛОБАЛНИЯ ПРОЦЕС НА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ
„Третата вълна” на демократизация
Една от основните особености на българския контекст на дискусията за политическите елити е незавършеният спор относно българския преход от тоталитаризъм към демокрация. Дискусиите продължават повече от десет години и изобилстват с най-различни, понякога полярни оценки. Всъщност, няма единодушие дори по въпроса, дали той изобщо е завършил.
Обикновено преценките за хода и степента на развитие на българския демократичен преход се формулират на базата на сравнения с аналогични процеси в други страни, най-често – от бившия Съветски блок. Правомерността на този подход обаче зависи от контекста на сравнимост на явленията, и най-вече – от сходството на породилите ги причини.
Хиперболизирането на едни или други характеристики на българския преход, както и някои произволни сравнения със сходни явления в други страни най-често произтичат от недостатъчно осъзнатото сред нашата общественост обстоятелство, че процесите в България са част от един по-общ, и регионален, и глобален процес. Процесът на замяна на недемократичните режими, който на свой ред е част от процеса на глобална демократизация.
Българският преход и ролята на политическите елити в него са тясно свързани с базисните особености на глобалната демократична промяна и на нейните специфични проекции в Източна Европа. Основният изследователски въпрос, който би трябвало да ни вълнува, е как можем да разберем по-добре ставащото в нашето общество, след като го съпоставим с описанието и обяснението на процеси, сродни по съдържание, но протичащи на друго място, в друго време и в други форми. Като изключим няколко десетки страни с отдавна утвърдена демокрация, този процес през последните 30 години е наистина глобален. Той протича като преход от недемократични (тоталитарни, авторитарни, военни и др. режими) към демократични системи на управление в десетки страни по цялото земно кълбо, отличаващи се с най-различна степен на социално-икономическо развитие, културни традиции и ниво на конфликтност.
Особен интерес представлява “разпределението на ролите” в преходите, и особено мястото на тези групи и личности, които по силата на своето положение в обществото са призвани да разработят визия за неговото развитие и да ръководят и отстояват промените по посока на приетите цели.
Мнозина изследователи са на мнение, че в съвременните процеси на глобална промяна (често не съвсем правилно отъждествявана с понятието “глобализация”) ролята на обществените елити и лидерството не само нарастват, но и качествено се променят. Споделям хипотезата за наличието на такава тенденция и целта ми е да проследя нейното проявление в една конкретна област, в която ролята на елитите и лидерите се възприема нееднозначно – процесите на глобална демократизация.
Според мен, най-добрият терен, на който може да се изследва тази проблематика, е именно протичането на демократичните преходи като цялостни и дълбоки системни изменения на структурата и функционирането на социалните системи. Най-вече в такива сложни и често конфликтни обществени процеси се проявява променената роля на съвременните елити и лидери - не просто да осъществяват властта, а да изработват стратегии за системните трансформации и да ги прилагат. Основната ми теза е, че тази роля и резултатите от нейното изпълнение започват да придобиват решаващо значение за хода и резултатите на демократичните преходи.
Преди да премина към систематичното изложение по съществото на демократичните преходи, мисля, че е необходимо (поне накратко) да очертая някои същностни особености на глобалният контекст на демократизацията през последните три десетилетия.
Преструктурирането на днешната глобална система често се свързва с края на Студената война, като се предпоставя, че силите, които тласкат глобализацията, са получили простор на действие едва след разпадането на бившия Съветски блок. Това епохално събитие наистина имаше силно влияние върху хода на определени глобални процеси (някои от тях, като глобалната демократизация, са в центъра на вниманието на настоящия лекционен курс). Но промените, които наричаме с обобщеното и не винаги точно понятие “глобализация”, щяха да се случат и без разрушаването на Берлинската стена. Обратното е по-вярно – бившият комунистически блок рухна под напора на базисните тенденции, определящи процеса на глобализация.
Действителността, особено през последните 15-20 години, обаче е много по-сложна и противоречива, отколкото я представят някои буквални апологети на глобаната демократизация. Както посочва Д. Хелд, “съвременната епоха се отличава със ... странен парадокс: от Африка до Източна Европа, от Азия до Латинска Америка все повече нации и общности отдават приоритет на “властта на народа”. Но това се случва в момент, когато самата ефективност на демокрацията като национална форма на политическа организация изглежда поставена под въпрос” (Held, 1995, р. 21).
Една популярна в последните години теза гласи, че националната държава, разбирана като сфера, процедура и обект на гражданското начало, постепенно губи съществени елементи от своя суверенитет в резултат на изграждането на транснационалните мрежи и глобалните потоци на пари, информация и власт. И тъй като представителната демокрация се основава на представата за суверенна общност, размиването на границите на суверенитета води до нарастваща неяснота в процеса на делегиране на властта от страна на върховния суверен – народа (Castells, 1997a, р. 377). Именно в стесняването и разграждането на естествената среда за функциониране на демокрацията мнозина виждат причините за кризата на традиционните форми на политическия живот, като идеологиите, чувството за принадлежност към партиите и разграничението по оста “ляво-дясно”.
Въпреки че икономическата глобализация подчертава и дори атакува някои слаби структурни точки на съвременната демокрация, все още е твърде пресилено да се твърди, че тя представлява заплаха за демократичните принципи на управление като цяло. Нещо повече, глобалната икономика, основаваща се на знанието и информацията, създава принципно нови възможности за развитие на демокрацията. Интернет и информационните технологии, базирани на принципа на мрежата (който по своята природа отрича йерархията) предоставят на индивидите и общностите достъп до нови ресурси и възможности за изразяване. Глобалният поток на информация е може би най-мощният фактор за разпространение на универсалните демократични ценности в едно ново поле, освободено от натиска на потискащи институции и манипулативни медии.
Друг мощен импулс на демократизацията, породен от глобалните промени, е свързан с моделите на ефективна гражданска мобилизация в името на транснационални хуманитарни каузи. Добре известни организации като Амнести Интернешънъл, “Лекари без граница”, Грийнпийс и др. се разглеждат като опорни елементи на възникващото “глобално гражданско общество”. Като структури от нов тип, съчетаващи елементи на социалните движения и групите за политическо действие, тези и други подобни организации се обръщат пряко към хората с цел оказване на натиск върху публични институции и частни корпорации. Така те заобикалят традиционните политически форми на представителство и допринасят за формирането на прагматична, проблемно-ориентирана и непартийна мрежа за политическо въздействие.
Оптимизмът за добрите перспективи пред демокрацията се аргументира и чрез новите демократични възможности на регионално и локално ниво. Както посочва М. Кастелс, “епохата на глобализация на икономиката е същевременно епоха на локализация на политиката. Така може да се компенсира недостигът на власт и ресурси с гъвкавост и с предимствата на функционирането в мрежа. Именно това са структурите, които могат да бъдат на нивото на динамизма на глобалните мрежи от финансови ресурси и информация.”(Castells, 1997a, р. 388)
В този контекст е възможно да се направи предвиждането, че в обозримо бъдеще ще бъдем свидетели на определено разделение на функциите между трите нива на управление.
Икономиката ще става все по-глобална, като разпростиращите се транснационални мрежи ще предизвикват потребност от нови международни регулиращи агенции.
Проблемите на сигурността ще продължат да бъдат прерогатив на националната държава или на съюзи от държави.
На свой ред, демокрацията ще търси нови възможности на локално и регионално ниво, където най-пълно ще се реализират тенденциите на многообразие, автономия и специфика на културната идентичност. Ако направим аналогия със символите на “Пражката пролет” от 1968 г., това би могло да обогати перспективите за една “демокрация на XXI век с човешко лице”.
“Вълните на демократизация”
Съвременните идеи за глобалната социална промяна като последователност от вълни се свързват до голяма степен с теоретичния принос на Алвин Тофлър. Този подход има важно значение за изследването на световния процес на демократизация, защото подобен вид дълбоки
промени в обществото не могат да се осъществят без противоречия и конфликти. Затова “метафората за историята като поредица от “вълни на промяна” е по-динамична и евристична в сравнение с идеята за преход към “постмодернизма”. Вълните са динамични. Когато вълните се разбиват една в друга, възникват мощни напречни течения. Когато се сблъскват вълните на историята, се разрушават цели цивилизации.” (Tofler and Tofler, 1993, p. 18)
Близо десетилетие след известната работа на Тофлър за обществата на “трите вълни” (и без пряка концептуална връзка с нея), един друг американски автор, Самюел Хънтингтън, публикува своя станал класически труд за т. нар. “трета вълна” на глобалното развитие на демокрацията. В нея той дефинира “вълната на демократизация” като “група от преходи от недемократични към демократични режими, протекли в определен период от време и чувствително превишаващи по своя брой преходите в обратната посока през този период”(Huntington, 1991, p. 15).
Преди продължаващата и днес, “трета вълна на демократизация”, Хънтингтън описва две други подобни вълни на промени. Първата, дълга и бавна вълна, той рамкира в периода 1828-1926 г., а втората – от 1943 до 1964 г. Същевременно, след всяка от тези две вълни Хънтингтън констатира пораждане на “обратни вълни” (първата – от 1922 до 1942 г., а втората – от 1961 до 1975 г.), по време на които рухват някои от новосъздадените или възстановени демокрации. Съществено е обаче да се отбележи, че независимо от случаите на недемократична реставрация, броят на държавите с демократично устройство продължава устойчиво да нараства.
В рамките на “третата вълна на демократизация” се включват тенденции през последната четвърт на 20-ти век в седем различни региона, оформящи един общ процес на промяна на политическия ландшафт на света:
1) Рухването на десните авторитарни режими в Южна Европа в средата на 70-те години
2) Подмяната на военните диктатури с избрани граждански правителства в цяла Латинска Америка от края на 70-те до края на 80-те години
3) Залезът на авторитарното управление в отделни части на Източна и Южна Азия, започнал от средата на 80-те години
4) Колапсът на комунистическите режими в Източна Европа в края на 80-те години
5) Разпадането на Съветския съюз и създаването на 15 пост-съветски републики през 1991 година
6) Залезът на еднопартийните режими в много части на Африка през първата половина на 90-те години; и
7) Слабата, но забележима тенденция на либерализация в някои страни от Средния Изток пред 90-те години.
Причините, външните проявления и скоростта на тези различни тенденции варират значително. Но всички те имат една обща характеристика – едновременното движение на поне няколко страни от всеки регион от диктаторски режими към по-либерално и често по-демократично управление. И въпреки че се различават в много отношения, тези тенденции си влияят помежду си и в някаква степен се надграждаха едни над други. В резултат на това много изследователи, особено на Запад, ги разглеждаха като съставни части на едно по-голямо цяло, на една глобална демократична тенденция, която именно благодарение на Самюел Хънтингтън стана широко популярна като “третата вълна” на демократизацията.
Тази тенденция, развила се през последната четвърт на ХХ век, и особено засилената активност на международната демократична общност при нейното поощряване и подпомагане, имат и своите критици. Разбира се, все по-редки стават случаите на пряко оспорване на достойнствата на демократичния начин на управление. За сметка на това, основните аргументи срещу глобалния и активно подпомаган от развитите държави процес на демократизация се свеждат до несъгласието с “износа на демокрация”. При цялото им многообразие тези възражения могат да бъдат групирани в две основни категории.
В първата категория попадат твърденията, че демокрацията “работи” добре в културните условия на Европа и Северна Америка, но не е подходяща за останалата част на света, доминирана от други ценности и традиционни институции. Критиките от втората група приемат, че демокрацията е благо за всяка една страна и приветстват по принцип глобалното разпространение на демократичните принципи, но възразяват против външната помощ и намесата на международните организации като фактор в този процес, защото това лишава хората от всяка страна от правото на собствен избор как да бъдат управлявани.
Ако се обърнем към първата категория възражения срещу целенасочения глобален процес на демократизация, ще установим, че те съвсем не са толкова нови. Нека припомним, че дори и в началото на 70-те години на миналия век съвсем не бяха изключение становищата на редица политически изследователи, че страните от Южна Европа (Португалия, Испания и Гърция) едва ли някога ще станат “истински”, стабилни демокрации. Привеждаха се аргументи, че поради тяхната католическа или източно-православна култура, народите им са свикнали да се подчиняват на една централизирана йерархична власт, вместо сами да управляват делата си.
Днес най-популярна в това направление е идеята за “Азиатския път”, акцентираща върху уникалността на азиатската култура и несъвместимостта й с класическите демократични ценности. Известни държавници и политически дейци от Югоизточна Азия развиват тезата, че “азиатският лидер не е длъжен да се отчита пред избирателите си, тъй като той се грижи за народа си така, както един баща се грижи за бъдещето на децата си”. В най-добрия случай се предлага специфична “азиатска демокрация”, която дава възможност за някакви избори, но правителството контролира строго политическия живот и медиите с цел да попречи на разпространението на “опасни идеи”, като религиозен или етнически екстремизъм.
Трудно може да се приеме еднозначно идеята, че милиарди хора, живеещи в Азия, са тотално различни като човешки същества от индивидите в западните култури (да не говорим за съмнителната стойност на твърдението, че всички азиатци споделят една и съща култура). По-съществено значение имат фактите, а именно демократичните традиции в Индия, както и установяването на млади, но вече относително стабилни демокрации във Филипините, Тайван, Тайланд и Южна Корея; това показва, че класическите демократични принципи едва ли са запазена марка на Запада.
Ако се обърнем към втората категория критики към глобалното разпространение на демокрацията, не можем да не видим връзката с някои от най-активните тенденции в съвременното антиглобалистко движение. Разбира се, не можем да не се съгласим, че най-добре е народът на всяка страна да стигне сам до най-правилния избор на своето обществено устройство. Но, както показва опитът през последните няколко десетилетия, това често се оказва нереалистична алтернатива.
Истината е, че в една държава с недемократично управление, още повече – при господство на терористична диктатура, нейните граждани нямат възможност да избират нито своите управници, нито провежданата от тях политика, още по-малко – да осъществят желаната промяна в начина на управление.
Това оправдава напълно усилията на международната демократична общност за подкрепа на гражданите от такива страни сами да изградят своето демократично общество. Помощта за развитието на гражданското общество, натискът за осигуряване на свобода на словото и съвестта, за освобождаване на политическите затворници и другите форми на международна подкрепа всъщност дават по-големи шансове на хората от страни с недемократични режими да направят автентичния си демократичен избор. В определени случаи е възможна и опцията за насилствена международна интервенция спрямо някои особено агресивни терористични диктатури.
Що се отнася до разнообразните критики срещу съвременната либерална демокрация, струва си да напомним, че нейните убедени привърженици едва ли са склонни да я изобразяват като съвършено или еднакво справедливо за всички обществено устройство. Това, което можем да твърдим с висока степен на сигурност е, че това устройство е по-ефективно и по-справедливо от предлаганите недемократични алтернативи. Ако перифразираме известната мисъл на Уинстън Чърчил, докато някой не представи убедителни доказателства, че друга система на управление може да даде по-добри резултати, демокрацията си остава най-доброто решение.
Така или иначе, пред противниците на глобалната демократизация остава едно трудно и интересно предизвикателство: те трябва да докажат не само, че развитието на този процес създава проблеми (което очевидно е вярно), но и че някоя от другите, алтернативни политически опции могат да донасят повече позитивни резултати, или поне по-малко злини.
Мисля, че си струва да завърша това въведение към проблематиката на глобалната вълна от демократични преходи с една мисъл на Питър Дракър. “Когато, след няколко века, историята на нашето време ще бъде писана от достатъчно голяма дистанция, най-видните историци ще откроят в нея не технологиите, не Интернет, не електронната търговия. Те ще спрат вниманието си на факта, че е настъпила безпрецедентна промяна в условията на човешкия живот. За пръв път в нашата епоха, голям и непрекъснато нарастващ брой хора имат възможността да правят истински избор. Тази възможност им дава преди всичко огромният ръст в знанието.” (Drucker, 2000, p. 16).
„Третата вълна” на демократизация
Една от основните особености на българския контекст на дискусията за политическите елити е незавършеният спор относно българския преход от тоталитаризъм към демокрация. Дискусиите продължават повече от десет години и изобилстват с най-различни, понякога полярни оценки. Всъщност, няма единодушие дори по въпроса, дали той изобщо е завършил.
Обикновено преценките за хода и степента на развитие на българския демократичен преход се формулират на базата на сравнения с аналогични процеси в други страни, най-често – от бившия Съветски блок. Правомерността на този подход обаче зависи от контекста на сравнимост на явленията, и най-вече – от сходството на породилите ги причини.
Хиперболизирането на едни или други характеристики на българския преход, както и някои произволни сравнения със сходни явления в други страни най-често произтичат от недостатъчно осъзнатото сред нашата общественост обстоятелство, че процесите в България са част от един по-общ, и регионален, и глобален процес. Процесът на замяна на недемократичните режими, който на свой ред е част от процеса на глобална демократизация.
Българският преход и ролята на политическите елити в него са тясно свързани с базисните особености на глобалната демократична промяна и на нейните специфични проекции в Източна Европа. Основният изследователски въпрос, който би трябвало да ни вълнува, е как можем да разберем по-добре ставащото в нашето общество, след като го съпоставим с описанието и обяснението на процеси, сродни по съдържание, но протичащи на друго място, в друго време и в други форми. Като изключим няколко десетки страни с отдавна утвърдена демокрация, този процес през последните 30 години е наистина глобален. Той протича като преход от недемократични (тоталитарни, авторитарни, военни и др. режими) към демократични системи на управление в десетки страни по цялото земно кълбо, отличаващи се с най-различна степен на социално-икономическо развитие, културни традиции и ниво на конфликтност.
Особен интерес представлява “разпределението на ролите” в преходите, и особено мястото на тези групи и личности, които по силата на своето положение в обществото са призвани да разработят визия за неговото развитие и да ръководят и отстояват промените по посока на приетите цели.
Мнозина изследователи са на мнение, че в съвременните процеси на глобална промяна (често не съвсем правилно отъждествявана с понятието “глобализация”) ролята на обществените елити и лидерството не само нарастват, но и качествено се променят. Споделям хипотезата за наличието на такава тенденция и целта ми е да проследя нейното проявление в една конкретна област, в която ролята на елитите и лидерите се възприема нееднозначно – процесите на глобална демократизация.
Според мен, най-добрият терен, на който може да се изследва тази проблематика, е именно протичането на демократичните преходи като цялостни и дълбоки системни изменения на структурата и функционирането на социалните системи. Най-вече в такива сложни и често конфликтни обществени процеси се проявява променената роля на съвременните елити и лидери - не просто да осъществяват властта, а да изработват стратегии за системните трансформации и да ги прилагат. Основната ми теза е, че тази роля и резултатите от нейното изпълнение започват да придобиват решаващо значение за хода и резултатите на демократичните преходи.
Преди да премина към систематичното изложение по съществото на демократичните преходи, мисля, че е необходимо (поне накратко) да очертая някои същностни особености на глобалният контекст на демократизацията през последните три десетилетия.
Преструктурирането на днешната глобална система често се свързва с края на Студената война, като се предпоставя, че силите, които тласкат глобализацията, са получили простор на действие едва след разпадането на бившия Съветски блок. Това епохално събитие наистина имаше силно влияние върху хода на определени глобални процеси (някои от тях, като глобалната демократизация, са в центъра на вниманието на настоящия лекционен курс). Но промените, които наричаме с обобщеното и не винаги точно понятие “глобализация”, щяха да се случат и без разрушаването на Берлинската стена. Обратното е по-вярно – бившият комунистически блок рухна под напора на базисните тенденции, определящи процеса на глобализация.
Действителността, особено през последните 15-20 години, обаче е много по-сложна и противоречива, отколкото я представят някои буквални апологети на глобаната демократизация. Както посочва Д. Хелд, “съвременната епоха се отличава със ... странен парадокс: от Африка до Източна Европа, от Азия до Латинска Америка все повече нации и общности отдават приоритет на “властта на народа”. Но това се случва в момент, когато самата ефективност на демокрацията като национална форма на политическа организация изглежда поставена под въпрос” (Held, 1995, р. 21).
Една популярна в последните години теза гласи, че националната държава, разбирана като сфера, процедура и обект на гражданското начало, постепенно губи съществени елементи от своя суверенитет в резултат на изграждането на транснационалните мрежи и глобалните потоци на пари, информация и власт. И тъй като представителната демокрация се основава на представата за суверенна общност, размиването на границите на суверенитета води до нарастваща неяснота в процеса на делегиране на властта от страна на върховния суверен – народа (Castells, 1997a, р. 377). Именно в стесняването и разграждането на естествената среда за функциониране на демокрацията мнозина виждат причините за кризата на традиционните форми на политическия живот, като идеологиите, чувството за принадлежност към партиите и разграничението по оста “ляво-дясно”.
Въпреки че икономическата глобализация подчертава и дори атакува някои слаби структурни точки на съвременната демокрация, все още е твърде пресилено да се твърди, че тя представлява заплаха за демократичните принципи на управление като цяло. Нещо повече, глобалната икономика, основаваща се на знанието и информацията, създава принципно нови възможности за развитие на демокрацията. Интернет и информационните технологии, базирани на принципа на мрежата (който по своята природа отрича йерархията) предоставят на индивидите и общностите достъп до нови ресурси и възможности за изразяване. Глобалният поток на информация е може би най-мощният фактор за разпространение на универсалните демократични ценности в едно ново поле, освободено от натиска на потискащи институции и манипулативни медии.
Друг мощен импулс на демократизацията, породен от глобалните промени, е свързан с моделите на ефективна гражданска мобилизация в името на транснационални хуманитарни каузи. Добре известни организации като Амнести Интернешънъл, “Лекари без граница”, Грийнпийс и др. се разглеждат като опорни елементи на възникващото “глобално гражданско общество”. Като структури от нов тип, съчетаващи елементи на социалните движения и групите за политическо действие, тези и други подобни организации се обръщат пряко към хората с цел оказване на натиск върху публични институции и частни корпорации. Така те заобикалят традиционните политически форми на представителство и допринасят за формирането на прагматична, проблемно-ориентирана и непартийна мрежа за политическо въздействие.
Оптимизмът за добрите перспективи пред демокрацията се аргументира и чрез новите демократични възможности на регионално и локално ниво. Както посочва М. Кастелс, “епохата на глобализация на икономиката е същевременно епоха на локализация на политиката. Така може да се компенсира недостигът на власт и ресурси с гъвкавост и с предимствата на функционирането в мрежа. Именно това са структурите, които могат да бъдат на нивото на динамизма на глобалните мрежи от финансови ресурси и информация.”(Castells, 1997a, р. 388)
В този контекст е възможно да се направи предвиждането, че в обозримо бъдеще ще бъдем свидетели на определено разделение на функциите между трите нива на управление.
Икономиката ще става все по-глобална, като разпростиращите се транснационални мрежи ще предизвикват потребност от нови международни регулиращи агенции.
Проблемите на сигурността ще продължат да бъдат прерогатив на националната държава или на съюзи от държави.
На свой ред, демокрацията ще търси нови възможности на локално и регионално ниво, където най-пълно ще се реализират тенденциите на многообразие, автономия и специфика на културната идентичност. Ако направим аналогия със символите на “Пражката пролет” от 1968 г., това би могло да обогати перспективите за една “демокрация на XXI век с човешко лице”.
“Вълните на демократизация”
Съвременните идеи за глобалната социална промяна като последователност от вълни се свързват до голяма степен с теоретичния принос на Алвин Тофлър. Този подход има важно значение за изследването на световния процес на демократизация, защото подобен вид дълбоки
промени в обществото не могат да се осъществят без противоречия и конфликти. Затова “метафората за историята като поредица от “вълни на промяна” е по-динамична и евристична в сравнение с идеята за преход към “постмодернизма”. Вълните са динамични. Когато вълните се разбиват една в друга, възникват мощни напречни течения. Когато се сблъскват вълните на историята, се разрушават цели цивилизации.” (Tofler and Tofler, 1993, p. 18)
Близо десетилетие след известната работа на Тофлър за обществата на “трите вълни” (и без пряка концептуална връзка с нея), един друг американски автор, Самюел Хънтингтън, публикува своя станал класически труд за т. нар. “трета вълна” на глобалното развитие на демокрацията. В нея той дефинира “вълната на демократизация” като “група от преходи от недемократични към демократични режими, протекли в определен период от време и чувствително превишаващи по своя брой преходите в обратната посока през този период”(Huntington, 1991, p. 15).
Преди продължаващата и днес, “трета вълна на демократизация”, Хънтингтън описва две други подобни вълни на промени. Първата, дълга и бавна вълна, той рамкира в периода 1828-1926 г., а втората – от 1943 до 1964 г. Същевременно, след всяка от тези две вълни Хънтингтън констатира пораждане на “обратни вълни” (първата – от 1922 до 1942 г., а втората – от 1961 до 1975 г.), по време на които рухват някои от новосъздадените или възстановени демокрации. Съществено е обаче да се отбележи, че независимо от случаите на недемократична реставрация, броят на държавите с демократично устройство продължава устойчиво да нараства.
В рамките на “третата вълна на демократизация” се включват тенденции през последната четвърт на 20-ти век в седем различни региона, оформящи един общ процес на промяна на политическия ландшафт на света:
1) Рухването на десните авторитарни режими в Южна Европа в средата на 70-те години
2) Подмяната на военните диктатури с избрани граждански правителства в цяла Латинска Америка от края на 70-те до края на 80-те години
3) Залезът на авторитарното управление в отделни части на Източна и Южна Азия, започнал от средата на 80-те години
4) Колапсът на комунистическите режими в Източна Европа в края на 80-те години
5) Разпадането на Съветския съюз и създаването на 15 пост-съветски републики през 1991 година
6) Залезът на еднопартийните режими в много части на Африка през първата половина на 90-те години; и
7) Слабата, но забележима тенденция на либерализация в някои страни от Средния Изток пред 90-те години.
Причините, външните проявления и скоростта на тези различни тенденции варират значително. Но всички те имат една обща характеристика – едновременното движение на поне няколко страни от всеки регион от диктаторски режими към по-либерално и често по-демократично управление. И въпреки че се различават в много отношения, тези тенденции си влияят помежду си и в някаква степен се надграждаха едни над други. В резултат на това много изследователи, особено на Запад, ги разглеждаха като съставни части на едно по-голямо цяло, на една глобална демократична тенденция, която именно благодарение на Самюел Хънтингтън стана широко популярна като “третата вълна” на демократизацията.
Тази тенденция, развила се през последната четвърт на ХХ век, и особено засилената активност на международната демократична общност при нейното поощряване и подпомагане, имат и своите критици. Разбира се, все по-редки стават случаите на пряко оспорване на достойнствата на демократичния начин на управление. За сметка на това, основните аргументи срещу глобалния и активно подпомаган от развитите държави процес на демократизация се свеждат до несъгласието с “износа на демокрация”. При цялото им многообразие тези възражения могат да бъдат групирани в две основни категории.
В първата категория попадат твърденията, че демокрацията “работи” добре в културните условия на Европа и Северна Америка, но не е подходяща за останалата част на света, доминирана от други ценности и традиционни институции. Критиките от втората група приемат, че демокрацията е благо за всяка една страна и приветстват по принцип глобалното разпространение на демократичните принципи, но възразяват против външната помощ и намесата на международните организации като фактор в този процес, защото това лишава хората от всяка страна от правото на собствен избор как да бъдат управлявани.
Ако се обърнем към първата категория възражения срещу целенасочения глобален процес на демократизация, ще установим, че те съвсем не са толкова нови. Нека припомним, че дори и в началото на 70-те години на миналия век съвсем не бяха изключение становищата на редица политически изследователи, че страните от Южна Европа (Португалия, Испания и Гърция) едва ли някога ще станат “истински”, стабилни демокрации. Привеждаха се аргументи, че поради тяхната католическа или източно-православна култура, народите им са свикнали да се подчиняват на една централизирана йерархична власт, вместо сами да управляват делата си.
Днес най-популярна в това направление е идеята за “Азиатския път”, акцентираща върху уникалността на азиатската култура и несъвместимостта й с класическите демократични ценности. Известни държавници и политически дейци от Югоизточна Азия развиват тезата, че “азиатският лидер не е длъжен да се отчита пред избирателите си, тъй като той се грижи за народа си така, както един баща се грижи за бъдещето на децата си”. В най-добрия случай се предлага специфична “азиатска демокрация”, която дава възможност за някакви избори, но правителството контролира строго политическия живот и медиите с цел да попречи на разпространението на “опасни идеи”, като религиозен или етнически екстремизъм.
Трудно може да се приеме еднозначно идеята, че милиарди хора, живеещи в Азия, са тотално различни като човешки същества от индивидите в западните култури (да не говорим за съмнителната стойност на твърдението, че всички азиатци споделят една и съща култура). По-съществено значение имат фактите, а именно демократичните традиции в Индия, както и установяването на млади, но вече относително стабилни демокрации във Филипините, Тайван, Тайланд и Южна Корея; това показва, че класическите демократични принципи едва ли са запазена марка на Запада.
Ако се обърнем към втората категория критики към глобалното разпространение на демокрацията, не можем да не видим връзката с някои от най-активните тенденции в съвременното антиглобалистко движение. Разбира се, не можем да не се съгласим, че най-добре е народът на всяка страна да стигне сам до най-правилния избор на своето обществено устройство. Но, както показва опитът през последните няколко десетилетия, това често се оказва нереалистична алтернатива.
Истината е, че в една държава с недемократично управление, още повече – при господство на терористична диктатура, нейните граждани нямат възможност да избират нито своите управници, нито провежданата от тях политика, още по-малко – да осъществят желаната промяна в начина на управление.
Това оправдава напълно усилията на международната демократична общност за подкрепа на гражданите от такива страни сами да изградят своето демократично общество. Помощта за развитието на гражданското общество, натискът за осигуряване на свобода на словото и съвестта, за освобождаване на политическите затворници и другите форми на международна подкрепа всъщност дават по-големи шансове на хората от страни с недемократични режими да направят автентичния си демократичен избор. В определени случаи е възможна и опцията за насилствена международна интервенция спрямо някои особено агресивни терористични диктатури.
Що се отнася до разнообразните критики срещу съвременната либерална демокрация, струва си да напомним, че нейните убедени привърженици едва ли са склонни да я изобразяват като съвършено или еднакво справедливо за всички обществено устройство. Това, което можем да твърдим с висока степен на сигурност е, че това устройство е по-ефективно и по-справедливо от предлаганите недемократични алтернативи. Ако перифразираме известната мисъл на Уинстън Чърчил, докато някой не представи убедителни доказателства, че друга система на управление може да даде по-добри резултати, демокрацията си остава най-доброто решение.
Така или иначе, пред противниците на глобалната демократизация остава едно трудно и интересно предизвикателство: те трябва да докажат не само, че развитието на този процес създава проблеми (което очевидно е вярно), но и че някоя от другите, алтернативни политически опции могат да донасят повече позитивни резултати, или поне по-малко злини.
Мисля, че си струва да завърша това въведение към проблематиката на глобалната вълна от демократични преходи с една мисъл на Питър Дракър. “Когато, след няколко века, историята на нашето време ще бъде писана от достатъчно голяма дистанция, най-видните историци ще откроят в нея не технологиите, не Интернет, не електронната търговия. Те ще спрат вниманието си на факта, че е настъпила безпрецедентна промяна в условията на човешкия живот. За пръв път в нашата епоха, голям и непрекъснато нарастващ брой хора имат възможността да правят истински избор. Тази възможност им дава преди всичко огромният ръст в знанието.” (Drucker, 2000, p. 16).
1 коментар:
Кой е авторът на този материал?
Публикуване на коментар