четвъртък, 17 април 2008 г.

Антропология на публичното пространство (4 семестър, 2 лекция)

През 1959 г. Дейвид Ийстън казва, че политическата антропология не съществува като самостоятелна наука, тъй като не успява да огранизи сферата на политическкото от останалите сфери. Но само 10 години по-късно се натрупва толкова емпирична информация, че онова което Ийстън е вийдал като недостатък на политическата антропология, се превръща в нейно предимство. Обществата са традиционен субект на тази наука, политиката не само не може да се обособи от другите подобни сиситеми на обществото като религия......... родствени отношения в организацията на материалния живот, в отношенията между различните възрастови групи и т.н. тъй като именно в тези подсистеми се потвърждава властта и авторитета, функционирането на политиката чрез неполитически институции се оказва най-ценния влог на политическата антропология. Ето защо политическата антропология е подчертано индуктивна наука, тя тръгва от детайлно изследване на механизмите на поддържане и усъвършенстване на обществения ред.
От тази гл.т. е прав един автор, че всеки аналитик на политическата антропология има в главата си една тема бонго-бонго, с което той може да оборо всяка друга концепция. Неслучайно през 1940 г., когато излиза първата книга по политическа антропология авторите казват, че политическата теория не е била от особена полза при изследването на конкретните общества. В редица случаи проявите на власт са толкова дискретни, че са неуловими за външния наблюдател. Необходимо е той да се впише изцяло в ежедневието на тези общества, за да може да ги установи. За да се направи този специфичен емпиричен материал, сравним с подобни данни за други общества, е необходимо да се види как политическите ............. които са установени се вписват във функционирането на цялата система. По този начин се виждат някои общи черти, които правят антропологическото изследване сравнително. Според Жорж Баландие („Политическа антропология”) именно този индуктивен и сравнителен характер на политическата антропология допринася за ограничаването на една световна история на политическите идеи. 2. създава предпоставки за написването на една световна история на политическите идеи. 3. Създаването на една обща теория на политиката, която да включва, както съвременните така и примитивните общества. 4. Става възможно благодарение на изследванията на примитивните общества да се изследва прехода към държавно устройство и към модерна държава. Идеята е, че по този начин научаваме нещо за собственото си развитие и минало и по този начин европейското развитие, престава да се възприема като универсален модел.
Постиженията на политическата антропология са следните:
1. класифициране на политическите системи. Независимо, че някои от тези класификации са критикувани става източник на основния речник на политическата антропология, става основа на прозрение относно функционирането на политическите системи от различна степен на сложност.
2. еволюцията на политическите системи. Еволюцизммът като течение е надживян, отхвърлен в Европа,но и досега антрополозите проявяват интерес към него.
3. Изследването на структурата и функцията на политическите системи доиндустриалните общества.
Тук като подход структурният функционализъм е надживял и от двете страни на Атлантика. Именно това течение дава първите автентични трудове в областта на политическата антропология. В крайна сметка парадигмата на политическата антропология в най-голяма степен е оформена благодарение на ттози подход. Още повече, че след еуфорията която съпровожда отхвърлянето на структурния функционализъм, която ннамира израз в раволюционна фразеология в хиперболизиране на динамиката става ясно, че в най-големите социални промени има някакви устойчиви структури и функции.
4. през последните няколко десетилетия във фокуса на политическата антропология са политическите процеси, в които се поставя в центъра на събитията, манипулативната стратегия на отделните индиви и групи. Въз основа на този процесуален подход се появява и т.нар. теория на дейността.
5. свързано е с начина, по който се възприема капитализма в бившите колониални държави. Проблемите, които възникват при срещатамежду племенната организация и организацията, наложена от метрополията. В тази връзка се изследват механизмите на интеграция на местните властови структури, съпротивата на последните, моралните основания на модернизацията на тези общества и т.н.
6. начините, по които различните субкултури се интерпретират в устройството на държавата и дори упражняват манипулативно въздействие върху нея.
7. постиженията на авторите с феминистична интерпретация. Изследвайки властта през призмата на положението на жените, те подлагат на нова интерпретация базистните прнципи на властта.
Всичко казано до тук не дава основание да се счита, че политическата антропологияпредставлява „колониална находка”,, т.е. че тя обслужва идеологията на колониялизма. Безспорно колониалнта инвазиия отвежда в множество изолирани дотогава общества, администратор, мисионери, търговци, изследователи и познанието за тези общества е от полза за всички тези категории лица. В крайна сметка превръщането на човека в отправна точка за изследване на политиката не следва само и единствено от срещата на европееца с непознатите тогава екзотични представители на човешкия род. Такива срещи са се осъществявали още в древността, но това не е било достатъчно да възникне антропологията. Било е необходимо и едно по-важно обстоятелство – превръщането на човека в център на социалната организация на обществото, което се появява с буржоазното общество. Едва тогава екзотичното се превръща в източник на вдъхновение за една нова научна гледна точка. Неслучайно професионализацията на антропологията следва развитието на капитализма и особено развитието му във Великобритания и САЩ; респективно съществува връзка между етапите в развитието на антропологията и най-големите кризи в историята през 19 и 20 век. Тук можем да споменем войните между американци и индианци, които приключват чак в края на 19 век; испано-американската война за Филипините от 1898г; войната на бурите в Африка през същата година; Октомврийската революция; двете световни войни; разпадът на колониалната система; глобалната намеса на САЩ в развитието по целия свят. Самостоятелно значение за развитието на политическата антрополпгия има и развитието на т.н. политическа история. Става дума за изживяване на политическата история като история на царе, генерали, министри и други. Традиционният подход на политическата история пренебрегва обществената и икономическата обстановка в развитието на редица области на културата и др. Това дава основание да се направи извода, че традиционната политическа история от гръбнак се е превърнала в атрофирал предатък на историческата наука. За преодоляването на този недостатък допринася развитието на редица социални науки като социология, икономика и други. На тази основа се развива една история на политическите дълбини и тя тръгва от външното, каквито са символите на властта (корона, трон, скиптър), но ги изучава не само по себе си, а като елементи от политически церемониал. Например, връчването на короната от един материален акт се превръща в конспирация на кралството, на идеята за монархия или с други думи подчертава пространството, в което се разгръща цялата средновековна политика. Колкото и разнообразни да са целите и обектите на антропологическото изследване във всички случаи можем да открием един общ знаменател – интеграцията на индивида в политическата система на обществото. Дори и когато тази система упражнява смазващ натиск над индивида на нея може да се погледне като на собствено творение на човека. Тази задача е разбира се несравнимо по-лесна в прединдутриалните общества, защото социалната връзка в тях приема форма на лична връзка. С други думи става много по-лесно да се идентифицират външните белези и права на политическата власт. Следвайки този модел, политическата антропология все още проявява склонност да разглежда в модерната общества периферни маргинални групи или когато изследва център на политическата система и да си поставя прекалено десни пространствени времеви и други рамки. Обратно, социологията в частност политическата социология интерпретират начина, по който политическата система определя или предопределя резултатите от усилията на индивида. С други думи разглежда индивида като фунцкия на политическата реалност. Тази специфика на политическата антропология и политическата социология предопределя и известна специализация в методите. Социолозите по правило събират статистически значима информация, която да дава представа за системата като цяло и за ефекта от нейното въздействие. Обратно, политическата антропология използва ентографски методи, сред които се откроява работата на терена и преди всичко т.нар. наблюдение с участие. Този метод предполага пълно ангажиране в ежедневните дейности на изследваната култура и системно водене на дневник за впечатленията от изследваните параметри. Респективно, обект на такива проучвания са общности, които често пъти нямат собствена писменност, чиито членове са неграмотни. Това противопоставяне на социологията и антропологията е до голяма степен условно. Антропологът може да представи политическите реалности като собствено творение на човека, само доколкото тези реалности задават механизма чрез който той ги създава и „политически материал” затова. Социологът не може да обясни политическото въздействие на индивида, ако не разгледа политическата система като въплъщение на усилията на безброй индивиди. В този смисъл антропологията и социологията четат една и съща книга, но в противоположна посока. Това обеснява за що в определени случаи разликата между тези две науки става твърде условна и квалификацията политолог и антрополог до голяма степен зависи от самосъзнанието на учения. За да даде ясна картина за политическата интеграция на индивидите в различните общества политическата антропология изследва посредничеството на изключително широк кръг от фактори – физически особености, възраст, пол, родствени отношения, територия (пространствена организация), собственост, вяра, класова или кастова принадлежност, символи, ритуали и други. Този подход позволява на антропологията да представя конструиращите обществото социални взаимодействия, така както те се появяват пред очите на самите участници. Този акцент води до появата на един особен клон от антропологията, а именно когнитивната антропология. Тя описва една култура чрез лингвистични категории, с които я описват самите носители на тази култура. С тази своя особеност политическата антропология приближава в безкрая на политическите взаимодействия до видимото, осезаемото, операционализира ги с категориите на всекидневието. Това превръща политическата антропология в най-сериозната реабилитация на индива пред лицето на политическия космос.

Няма коментари: