неделя, 13 април 2008 г.

Политически елити: първа лекция (4 семестър)

ТЕОРИИТЕ ЗА ЕЛИТИТЕ – ВЪЗНИКВАНЕ И ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ

1. Защо е едновременно привлекателно и трудно да се изследват елитите?
Да се изучават елитите в обществото е преди всичко голямо интелектуално изкушение. Всеки интелигентен и амбициозен човек, който иска да се изяви и да се докаже, се съизмерва с най-добрите в дадената област – най-знаещите, най-можещите, най-уважаваните, най-успелите (колкото и различни неща да означава това). Всяко общество има нужда от елити – за да го водят, да задават стандартите на необходимите постижения и да предлагат образец на успех и подражание в добрия смисъл на думата. Повечето хора искат да разберат как членовете на елитите са достигнали до своите високи позиции, как запазват нивото на постиженията си, какво означава от психологическа и морална гледна точка „да си на върха”.
Масовият публичен интерес към проблематиката на елитите има и друго, съвсем прагматично измерение. Групите, наричани елити, по правило взимат решения, посочват и определят пътя на обществено развитие и заради това в голяма степен предопределят съдбата на останалите. Някои биха възразили, че това твърдение е валидно за отминалите епохи, но всъщност силата му днес е по-категорична отвсякога, преди всичко заради неимоверно нарасналата сложност и динамичност на общественото развитие и високата цена на доброто управление и специализираната експертиза.
Силата на елитите в процеса на взимане на решения е ключов факт в днешната демокрация, въпреки че мнозина демократи разгорещено го отричат. Понякога чуваме твърдението, че „елитите принадлежат на един отминал свят”, че днес няма елити, а рационалните решения се взимат от обикновени хора, облечени в доверието на обществото. Чудесни думи, в които за мнозина може би е привлекателно да вярват. Но действителността е друга – eлити съществуват и винаги са съществували. Това е факт и той е неоспорим, независимо дали искаме да го приемем.
Но изследването и обяснението на процесите в съвременните обществени елити е същевременно много трудно и неблагодарно начинание. Преди всичко, почти всеки индивид има своя представа за това какво е елит, кой и по какъв начин трябва да попада в него. Елитите са любима тема и за всекидневното съзнание, и за теоретиците. За тях е било писано много, може би дори повече, отколкото е било необходимо. Между учените, писателите и журналистите няма единодушие - някои казват, че елитите са нещо лошо, други твърдят обратното. Изглежда трудно да се очертае напълно обоснована позиция, в тази област нещата като че принадлежат към сферата на „вечните истини”.
И все пак, не са малко хората, които по силата на своите убеждения не могат да приемат идеята, че има едно отбрано малцинство, което е призвано да води останалите. В своя “Трактат по обща социология” един от най-големите социални учени на модерността Вилфледо Парето пише: “Дали се харесва на някои теоретици или не, но човешкото общество не е еднородно и индивидите са различни физически, морално и интелектуално”. Според него, светът винаги е бил управляван и трябва да бъде управляван от избрано малцинство – елит, надарен с особени качества, както вродени, така и социални (придобити вследствие на възпитание и образование). Немалка част от хората, особено тези с егалитарни нагласи, обаче не искат да приемат този възглед, или най-малкото всячески се стараят да премахнат неговите основания от действителността.
Има и втора, още по-сериозна причина за негативното отношение към елитите, или поне към типичните думи, с които ги описваме. Когато мнозина казват, че в едно или друго общество „няма елит”, те всъщност имат предвид, че лицата, заемащи ключовите статусни позиции в обществото нямат качества и/или не постигат резултатите, които са очаквани от тях. Това е типичното, максималистично отношение към елита – ако елитът е „слаб”, той все едно не съществува, независимо че поне номинално елитните позиции са заети.
Подобна теза има своите морални основания. Към елитите винаги са били отправяни големи и съвършено обосновани изисквания. Неспособността на елитите да изпълняват мисията си рано или късно има тежки последици за цялото общество. Упадъкът на могъщи империи и велики култури често е бил обясняван с глад, недоимък, болести или с ирационалния бунт на бедните. Истината е друга – в такива исторически моменти просто е дошло време знатните люде в обществото да поемат отговорността за своите грешки. Единствено вредите, нанесени на обществото от собствения му елит, са в състояние реално да подготвят една страна за революция. Когато офицерите започнат страхливо да се крият зад гърбовете на войниците, армията е мъртва.
Може да изглежда несправедливо, но такава е реалността на отношението на обществото към неговите елити – и най-високите постижения се приемат като нормално изпълнение на отговорността, докато грешките, заблудите и слабостта (да не говорим за злоупотребата с власт) се осъждат безмилостно. Това трябва да помнят всички, които са привлечени от идеята да се издигнат над масата от „обикновени” хора и да попаднат в някой от елитите.
Разбира се, както повечето обществени явления, и елитите са исторически еволюиращ феномен. Паралелно с усложняването на процесите в действителността се е развивало и теоретичното обяснение, и изследването на елитите. Появявали са се нови и нови теории, които са се опитвали да отчетат новите превъплъщения на елитите в хода на технологичния напредък, социално-икономическото развитие, засилването на ролята на науката и информацията и, преди всичко – все по-мощните вълни на демократизация. В повечето страни по света отмират или губят решаващото си влияние някои традиционни елити, появяват се нови, понесени на гребена на вълната на промените.

2. Исторически генезис на теориите за елитите
Една идейно-политическа реконструкция на генезиса на теориите за елитите би трябвало да отбележи, че тези научни школи възникват като контрапункт на класовите теории, и то в двоен смисъл. Както е известно, класовият модел - в класическия му марксистки вид - извежда властта от собствеността, а пазарът се явява главен посредник в социалната структура. Обективната тенденция в развитието на собствеността и пазарните отношения неминуемо води до класов сблъсък между капитал и наемен труд.
От своя страна, теориите за елитите акцентират преди всичко върху политическата власт като организираща и консолидираща сила в обществото. От друга страна, те се противопоставят на обективистичната класова теория за развитието, като отдават приоритет на активната роля на политическия субект, чиито действия са решаващи за социалната промяна. Докато при класовите теории сблъсъкът между противостоящите си класи е неизбежен и главно в това си качество те са реални политически субекти (макар и невинаги прилагащи премислени стратегии), теориите за елитите акцентират преди всичко върху ролята на елита (или елитите – разграничение, което ще изясним по-нататък), т.е. върху съзнателно конструираните и налагани "отгоре" стратегии.
Най-важната историческа особеност на концепциите за елита/елитите е, че те възникват в специфична социално-историческа ситуация на необходимост от ускорена модернизация и същевременно се явяват контрапункт на класическата теория за демокрацията.Теориите за елита/елитите възникват в края на ХІХ век (за начална точка може да се приеме книгата на Гаетано Моска "Управляващата класа", излязла през 1896 г.), а се налагат в социалните науки едва през ХХ век. Тези теории визират преди всичко властовите отношения в модерните общества, първо, защото те вече са престанали да бъдат саморазбиращи се (като безусловната власт на монарха), и второ, защото социалната промяна вече не се възприема като самоосъществяваща се, т.е. като резултат единствено от обективни закономерности на развитието.
Би трябвало да се отбележи също, че в началото на ХХ век науката и практиката поставят най-остро проблема за политическите водачи в страни, които не са успели да утвърдят същинска буржоазна демокрация и в които все още има силен феодален елемент - Русия, Италия, Испания, Германия. Нещо повече, проблемът за елита винаги се появява при вторична, или закъсняла, и затова по необходимост ускорена модернизация на страни, които искат да се впишат в световната икономическа система. Ускорената модернизация предполага силен политически субект, който да осъществи бързо, и често пъти безцеремонно от гледна точка на традиционните ценности и общности, индустриално развитие. Така, поради исторически стекли се обстоятелства, елитът бива изправен пред "свръхзадачата", която води до изключително увеличаване на ролята му и в крайна сметка до почти неизбежно установяване на авторитарно управление или диктатура.

3. Двете основни направления в историческото развитие на елитистките теории
Най-общо можем да разграничим две основни насоки на разгръщане на тези теории. Първата акцентира върху «елита» в единствено число, а втората - върху множествеността на "елитите". Това разграничение има фундаментално теоретично значение, защото в него се съдържат две различни виждания за властовите отношения в модерните общества и за шансовете на демократичните структури.
3.1 Теориите за «елита»
Теориите за «елита» защитават виждането, че по принцип всяко едно общество се управлява от едно (в една или друга степен) затворено малцинство, доминиращо над масите. В рамките на това направление можем да разграничим два основни вида теории: меритократичните (концепциите за "достойния" елит), и олигархичните (идеите за безконтролната власт).
Към първата група от теории можем да отнесем вижданията на едни от най-известните представители на социалната теория от края на ХІХ и началото на ХХ век - Гаетано Моска и Вилфредо Парето, както и на философи като Николай Бердяев и Хосе Ортега-и-Гасет. Особено внимание заслужават работите на двамата родоначалници на елитисткото направление – Моска и Парето, наричани понякога неомакиавелисти. Аргументът за такова характеризиране е, че споделяйки подхода на Макиавели за елиминиране на ценностните ограничения от политиката, те свеждат проблема за управлението на държавата единствено до субекта на властта, т.е. кой, как и защо я притежава.
Моска и Парето постулират необходимостта обществото неизменно да се управлява от малка група избраници (елит), които трябва да имат високи личностни достойнства. Както твърди Моска, "те трябва да се отличават от масите, които управляват, с качества, които им осигуряват материално, интелектуално и дори морално превъзходство". Според Парето революции избухват тогава, когато има социална деградация на елитите. За разлика от традиционните аристократични и кастови възгледи, които обвързват достойнството с определен социален статус, този тип теории, макар и да отдават дължимото на благородническия произход, все пак настояват на постоянната циркулация на елита, за да може в него да попаднат наистина призваните да управляват, а не просто избраните.
Може да звучи парадоксално, но от теоретични позиции Лениновите идеи за "партията-авангард", която трябва да ускори движението на "непросветените маси, инстинктивно влачещи се към социализма", са абсолютно елитариски и се опитват да решат новите проблеми по един традиционен начин - здрава власт на определено малцинство над мнозинството. (От този "частен" случай може да се формулира общата теза, че това е валидния модел за всички страни, за които социализмът беше специфична форма на ускорена индустриализация.) Този тип теории за елитите изхождат от изричната предпоставка, че при определени ситуации на радикална социална промяна оптималното управление изключва демократичното участие.
Теорията за «управляващата класа» на Гаетано Моска. Гаетано Моска формулира хипотезата, че властните отношения във всички епохи са изградени на сходни принципи. Това създава подвеждаща аналогия с историко-материалистическия метод на Карл Маркс. Между двата подхода обаче има принципна разлика. Докато Маркс разглежда историята като неизменно противоборство на класи („Историята на човечеството е история на експлоатацията"), Моска акцентира върху обстоятелството, че субектът на властта, т.е. елитът притежава трайни сходни черти и принципи на развитие във всички общества. Според Моска управлението във всички общества, достигнали определен стадий на развитие, се осъществява т. нар. «политическа класа». Три са качествата, които дават възможност за достъп до тази класа - ум, способности, богатство. Също три са и начините, по които се рекрутира политическата класа: по наследство, чрез избори и чрез кооптиране. Моска твърди, че онези, които съставляват тази класа, се отличават със специфична психологическа нагласа и със осъзнат стремеж да бъдат не обект, а субект на политиката. Така той отхвърля тезата, че признаването на равенството между хората отхвърля съществуването на елита и твърди, че подобни твърдения са просто демагогия на самата управляваща класа, която по този начин се стреми да удържи своята власт. Моска нарича либералната демокрация на своето време "плутодемокрация", т.е. власт на богатите, като по този начин подчертава важността на това, че дори в този случай властта на елита е неразривно свързана с властта на парите и богатството.
Особеност на подхода на Моска е, че той анализира елита до голяма степен извън самоидентификацията му като такъв, извън идеологията, която ползва, за да обясни своята позиция, извън чисто историческите специфики на типа власт - била тя феодална, буржоазна или хипотетично социалистическа. Ролята на елита Моска вижда в управлението с цел съхраняване на съществуващия държавен ред. Така той стига до чисто инструментално, функционално разбиране на елита и извежда общите черти на различните елити.
Теорията за циркулацията на елита на Вилфредо Парето. Според Парето обществото е пирамида, на чийто връх се намира елитът. Парето смята, че елитът притежава властта, защото има подходящи политически и други качества за това, а творческата сила на елитите е основата на всички обществени процеси. В своята теория за циркулацията на елита той твърди, че най-способните представители на по-нисшите обществени слоеве се издигат нагоре и влизат в елита, докато тези представители на елита, които по една или друга причина са загубили своите преимущества, т.е. старият елит, отстъпват от своите позиции. Така политическата система се стреми към равновесие и при нарушаването му се стреми да го възстанови в течение на времето. Парето описва типичен цикличен процес, който зависи както от развитието на обществото, т.е. от социалния цикъл, така и от особеностите на елита.
Парето развива своята циклична концепция чрез периодичната смяна на два типа "елити": "лисици" и "лъвове". "Лисиците" са властващи хитреци, демагози, докато "лъвовете" се отличават с праволинейност, политическа воля и непримиримост. Когато политическата система е стабилна, на власт са "лъвовете", а когато е неустойчива, на преден план излизат прагматичните, безскрупулни "лисици". Периодичната смяна на единия тип елит с другия е резултат от това, че всеки от тях притежава качества, които с течение на времето стават ненужни за управлението на обществото.
В една друга своя работа Вилфредо Парето говори за още два типа елит, т. нар. елит "S" («спекуланти») и елит "R" («рентиери»). От S-елита идват импулси за промяна и за развитие на обществото, докато R-елита се явява фактор на стабилност и източник на консерватизъм. Ако в едно общество доминират «спекулантите», то е крехко и нестабилно, но ако пълен превес имат «рентиерите», обществото изпада в застой. Двата елита се намират в непрекъснато противодействие и циркулация помежду си, което води до естествен баланс.
Така, по смисъла на идеите на Парето историята на човечеството е арена на постоянна борба за власт между елитите. Твърдение, което се противопоставя принципно на Марксовата теория за природата на обществения конфликт, доколкото за Парето (както и Моска) конфликтът е между различните елити, а за Маркс - между елита и не-елита.
Другият вариант на теориите за «елита» е олигархичният. Най-известните представители на това направление са Роберт Михелс, а по-късно – след Втората световна война - и Чарлз Райт Милс. Те също изхождат от идеята за господството на едно затворено малцинство над мнозинството чрез пълна централизация на властта. Но, за разлика от меритократичните теории, според които елитът е необходим за просперитета на обществото, теоретиците на олигархичната тенденция твърдят, че развитието на съвременното общество по фатална неизбежност поражда елит, който се грижи само за собствения си просперитет. Тук ситуацията е различна, тъй като не става дума за ускорено модернизиращи се общества, а за достатъчно развитите вече модерни бюрократични общества.
«Железният закон на олигархията» на Роберт Михелс. Михелс извежда знаменития си "железен закон на олигархията" в своята книга "Социология на политическите партии в съвременната демокрация", написана на основата на изследване на Германската социалдемократическа партия от началото на ХХ век. Той твърди, че независимо от добрите намерения на членовете на дадена организация, самото й развитие предполага бюрократизиране и неизбежно конституира един връх - елит, за който властта е инструментална ценност, обслужваща не обществените интереси, а собствените му интереси. Точно тази власт е олигархична, в традиционния смисъл на понятието, формулирано още от Аристотел - власт на няколко лица в името на собствените им интереси, а не на обществените.
По-късно Харолд Ласуел доразвива типичния за макиавелистката школа подход към елитите, като твърди, че "изучаването на политиката е изучаване на влиянието и на влиятелните". Според Ласуел ценните неща са три: уважение, доходи и безопасност; тези, които получават по-голямата част от тях, са елита. Визията на Ласуел за елита може да се обобщи с мисълта, че "политикът се ръководи от личните си интереси, които представя като интереси на обществото". За да осъществи това, елитът борави с различни техники за манипулиране на не-елита, а притежаваните умения в това отношение, са едни от най-важните черти на елита.
Концепцията на Ч.Р. Милс за «властващия елит». Сходен е ляволибералният възглед на Чарлз Райт Милс в книгата му "Властващият елит", публикувана през 1956 г. Той счита, че развитието на модерните общества като САЩ води до централизация, до обединяване на различните видове власти, а не до тяхното разделение. Изследването се основава на описание на сливането на политическите, икономическите и военните елити в САЩ. Според Милс този процес води до обособяване на един тесен кръг от хора, които взимат стратегическите решения (влияещи върху историята не само на собствената си страна, но и на света) единствено от гледна точка на собствения си интерес.

Като цяло теориите за «елита» твърдят, че развитието в модерните общества е свързано с господството на определена малка група над мнозинството, с централизация на различните типове власти в този тесен кръг. Те изначално проблематизират демокрацията - било като "господство на мнозинството над малцинството", било като "взаимен контрол на властите", било като "система, при която никой не може да претендира за безусловна и неограничена власт".

3.2 Теориите за «елитите»
Втората главна тенденция - теориите за «елитите», също изхожда от проблематизирането на класическите определения на демокрацията, но твърди, че предлага реална алтернатива на олигархичните тенденции. Позитивният отговор се мотивира с друг тип теория за властта - плуралистичната. Този тип концепции разглеждат индустриалното общество като мрежа от обособени, диференцирани сфери на дейност, всяка от които излъчва свои елити въз основа на специфична социална и професионална компетентност. Акцентира се преди всичко върху социалната мобилност, а не върху неподвижността на йерархията. Властта е
институционална функция, зависеща преди всичко от професионалната компетентност в съответната сфера. Ето защо тук става дума не за "елит", а за "елити", които не просто имат различни зони на влияние, но и взаимно ограничават влиянието си.
Карл Манхайм например твърди в книгата си "Човекът и обществото", че развитието на индустриалните общества може да се опише като движение от класовия модел към модела на елитите, като движение от социална йерархия, основана на собствеността, към социална йерархия, основана на качества и достижения. Манхайм подчертава, че демокрацията не се характеризира с липса на всякакъв елит, а по-скоро с нов начин на селекция на елита и нова самоинтерпретация на елита.
Тезата за демокрацията като състезание между елити най-ясно е развита от Йозеф Шумпетер в известното му изследване "Капитализъм, социализъм и демокрация" и влиза в политологията под названието "конкурентна теория за демокрацията". Често се цитира неговото класическо определение на демократичния метод като "такъв институционален механизъм на вземане на политически решения, при които индивидите получават властта да вземат решения посредством конкурентна борба за гласовете на народа".
Известният американски политолог Р. Дал също е убеден поддръжник на теорията за конкурентната демокрация, но я доразвива по посока на т. нар. полиархична теория за властта. Същата идея развива Дж. Сартори, според когото "в рамките на цялото общество търси плуралистично разсредоточаване и засилване на конкуренцията между елитите". Робърт Дал е един от най-известните критици на Ч. Р. Милс. На виждането на Милс за централизацията на властта в ръцете на олигархичен елит Дал противопоставя тезата за полиархията, т.е за множествеността на властите като сфери и нива. Според Дал е невъзможно да се докаже, че само една група постоянно налага своята воля при взимането на решения, като властта се мисли само от гледна точка на приетите и оспорвани решения.
Робърт Дал поставя началото на плуралистичната теория за елитите в известната статия "Критика на модела на управляващ елит". Дал се съгласява с Милс, че в американското общество е налице неравномерно разпределение на властовите ресурси, но категорично се противопоставя на тезата, че това води до съсредоточаването им в ръцете на едно затворено малцинство, т.е "властния елит". За целта Дал въвежда понятието "обсег на властта", упражнявана от влиятелни групи, като според него "високият потенциал за контрол" не означава автоматично реализиран контрол. Дал твърди, че в американското общество са налице различни сфери на влияние и на практика не съществува една единствена определена група, която да упражнява контрол върху всички тези сфери. Оттук Дал извежда тезата, че се наблюдават елити със свои относително автономни територии на влияние.
Дал изрично подчертава, че теоретичните му обобщения са валидни за общества с традиции в демокрацията, каквото е американското. Той не претендира, че изводите му са валидни за други типове държави и общества: "Ние не се занимаваме с тоталитарните системи, а с прилагането на методите на съвременните изследвания в Америка". Това обстоятелство трябва да се има предвид, когато се правят опити за механично пренасяне на тезите на Дал при обяснението на процесите в страните, осъществяващи демократичен преход.
По-късно плуралистичният подход на Дал е доразвит от Реймон Арон, който акцентира върху разграничаването между политическия и икономическия елит – разделение, което на практика гарантира реалното разделение на властите. Важната отлика на всички привърженици на плуралистичната школа на елитите е, че приемат елитите и демокрация като напълно съвместими, тъй като възприемат изходната предпоставка, че достъпът до елитите е като цяло отворен, а тяхната власт – подлежаща на контрол.
Явно е, че тук се изхожда от презумпцията за едно прозрачно и рационално промислено управление и затова неслучайно и социологът Д. Ризмън с тезата си за вето-групите, и политолозите П. Бахрах и М. Барац обръщат внимание, че не е важно само взимането на решения, но и възможността да се блокират, спират, потулват решения и значими въпроси. Нещо повече, теоретици като А. Гоулднър и П. Бурдийо обръщат внимание на факта, че в съвременните общества все по-голям властови ресурс придобива културният капитал. Очевидно владеенето на информацията се превръща в едно от основните средства за взимане на стратегически важни решения или за тяхното блокиране.
Така или иначе, този тип теории за елитите приемат, че в условията на демокрацията процесът на ръководене и въздействие е сложен и многообразен и трудно може да се съсредоточи в ръцете на една единствена група. В същото време обаче и те критикуват класическото виждане за демокрацията, отчитайки факта, че в модерните общества ролята на елитите е твърде голяма. По този начин те търсят възможности за реабилитиране на демократичните процедури чрез различни варианти на контрол върху елитите.
От казаното дотук ясно се вижда, че класическото определение за демокрацията - господство на мнозинството над малцинството - все повече се проблематизира в социологическите и политологическите теории. Това е свързано от една страна с кризата на представителната демокрация – още Михелс достатъчно убедително показва, че макар и излъчени от мнозинството, управляващите малцинства се затварят в рамките на собствения си интерес, а партийните интереси се свеждат до интересите на партийните лидери. От друга страна, необходимостта от компетентно и професионално управление, което не може да зависи единствено от волята на хората, служи като оправдание за възникването през ХХ век на редица тоталитарни и авторитарни режими, мотивиращи себе си, че само със силна власт може да се осъществи ускорена модернизация.
Но теориите за елитите неизменно повдигат един ключов въпрос - как да се гарантира контрола върху елитите? Според английския автор У. Рънсиман, проблемът за елитите е проблем за политическата власт - един от най-старите в историята на човечеството - който може да бъде формулиран така: как гражданите да се защитават от държавата. За Рънсиман има два основни принципа за защита на гражданите срещу олигархията: първо, възможност управляващият елит да бъде заменян от тези, чиито интереси той претендира, че защитава; и второ - управляващият елит да е адекватно разпръснат. А според Сартори, демокрацията е механизъм, "пораждащ открита полиархия, която посредством конкуренция на изборния пазар предоставя властта в ръцете на народа и по конкретен начин принуждава лидерите да бъдат отговорни пред управляваните". Големият проблем тук е как може да се поддържа този механизъм в различни исторически ситуации, какво все пак гарантира минимална демократичност?
Въпросите се усложняват и от факта, че освен с проблема за демокрацията, проблемът за елитите е пряко свързан и с проблема за радикалната социална промяна, за ускореното модернизационно развитие. Не случайно ключовите автори, занимаващи се с проблемите на модернизацията (като С. Айзенщад, Б. Муур, Д. Аптър и др.), отделят специално внимание на елитите като един от основните, а в някои случаи и единствените субекти на радикалния преход към модерно социално устройство. Например в книгата си "Политиката на модернизация" Д. Аптър разграничава най-общо две възможни насоки за осъществяване на модернизацията - "отдолу" и "отгоре". В първия случай това става с революция, във втория - определен елит трансформира "отгоре" старата система в нова без съществени сътресения.
Казаното до тук ни води към въпроса на насоката на развитие на социалната промяна. От гледна точка на изброените по-горе теоретични подходи в изследванията на елитите това би означавало да се проблематизира дихотомията «полиархия – олигархия», или демокрация - авторитарно управление. В първия случай би следвало да констатираме обособяване и утвърждаване на различни институционални сфери на дейност, излъчващи своите елити въз основа на професионална компетентност. Тогава демократичното управление би могло да се удържа като взаимен контрол на елити, от една страна, в същото време това би дало възможност и за конституирането и на други граждански субекти, които биха могли да контролират ефективността на действията на елитите. Във втория случай ще има доминиране на една сфера на дейност над останалите или сливане, срастване на различните сфери на дейност. Това води до централизация на властта в ръцете на ограничено неконтролируемо по демократичен път малцинство (елит), независимо дали той ще е партиен, военен, административен, финансово-олигархичен. В каквато и форма на политически режим да се изрази тази централизация на властта - диктатура, авторитарен режим или псевдодемокрация, шансовете за демократични контролни механизми са сведени до минимум.
Важно е да се има предвид, че като цяло, изследванията на елитите в развитите западни демокрации са най-интензивни през периода между 1950 и 1980, а след това за около десетилетие количеството на публикациите в тази област чувствително намалява. Впоследствие, интересът към изследванията на политическите елити се възражда главно в контекста на «третата вълна на демократизация» и главно на преходите от комунистическите тоталитарни режими към демокрация. Голяма част от тези изследвания са насочени към практическите въпроси на структурирането на елита, неговото поведение, начин на рекрутиране и ролята му за възникване и преодоляване на конфликти в хода на преходите. Появяват се множество сравнителни разработки, които се опитват да изследват елитите и на наднационално ниво и да търсят общите и различните черти между тях.

Няма коментари: